О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София, 28.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 657 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. С. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. К. Р., против въззивното решение № 5770 от 1 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 1672 по описа на Софийския градски съд за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 122 от 24 юни 2005 г., постановено по гр.д. № 7884 по описа на районния съд в гр. София за 2003 г.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото въпреки неколкократните искания на касатора за допускане на свидетелски показания за доказване на обстоятелството, че процесният предварителен договор е загубен или унищожен не по вина на касатора, който иска да се ползва от него, такива не са били допуснати; съдът не е имал право да тълкува заключението на съдебната експертиза и невярно е заключението на съда, че липсва изцяло идентичност на имотите, собствени на ответниците и тези, посочени в нотариалните им актове, като този факт не е бил спорен; налице са и други доказателства, освен предварителният договор, от които личи съвпадението на волята на страните; цената на продажбата е константна от първото до последното заседание на делото, а единственият определяем параметър – площта, е определена и индивидуализирана с обособяването на ХХVІ-995; съдът не е взел предвид всички факти и доказателства и тълкуването им е фриволно и превратно и по отношение на волята на съпрузите, неучаствали в подписването на предварителния договор; мотивите са непълни, а изводите са повърхностни и не кореспондират с материалите по делото; фактите по делото са неправилно квалифицирани. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по наличието на съгласувана воля между страните за продажба на процесния имот, формата на предварителния договор, дали договорът може да бъде обявен за окончателен само спрямо обещателя, който го е сключил за своята идеална част от имота, дали неучастието на съпругата на обещателя е пречка за постигането на целения правен резултат, дали договорът има изискуемите от чл. 19 ЗЗД форма и съдържание; в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил представените разписка за плащане на капаро и споразумението, сключено между В. М. и Л. Й.; незаконосъобразно съдът се е произнесъл дали са налице предпоставките по чл. 33 ЗС; произнесъл се е и по това дали предметът на договора е определен, като същият съгласно практиката на ВКС може да бъде и определяем; незаконосъобразно е изключено от доказателствата представеното копие от предварителен договор, защото искането за представяне на оригинала не е равнозначно на оспорване истинността на документа и неправилно е квалифицирано като такова от въззивния съд и изключено от доказателствата по делото; от значение за точното и еднакво прилагане на закона е произнасянето на съда по това дали предмет на предварителния договор е притежаваната от прехвърлителя идеална част от правото на собственост върху вещта или е цялото право на собственост, като прехвърлителят е поел задължението да придобие и останалите идеални части до момента на сключването на окончателния договор; посочените въпроси са разрешени при противоречие с практиката на ВКС и правилното им разрешаване е от съществено значение за точното и еднакво прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочат се четири решения на ВС и ВКС по реда на отменения ГПК и определение на ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК, което не може да послужи за целите на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не обективира съдебна практика.
Ответниците Л. Й. П., Е. Х. Й., В. И. М. и М. Т. М. и Столична община, не представят отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че предварителният договор, представен във фотокопие към исковата молба, е изключен от доказателствата по делото на основание чл. 101 ГПК (отм.), а доказателства, че договорът е унищожен или изгубен няма, като и подобни твърдения не са излагани; фактът, че представеният документ е изключен от доказателствата и не се доказва съществуването на процесното обещание за продажба, сам по себе си не сочи на неоснователност на иска, но по делото не съществува друго изявление от страна на договарящите, касаещо съществен елемент на договора, освен разписката от 12 юли 1998 г., но в нея е изразена волята само на Й. като продавач и то само за квадратурата и цената на обещания имот; липсват доказателства касаторът писмено да се е съгласил с тези характеристики на част от съществените елементи на договора за продажба; обясненията на страните по чл. 114 ГПК (отм.) са ирелевантни, тъй като устните уговорки са без значение за спора и следователно договорът, който касаторът иска да бъде обявен за окончателен, не е сключен в необходимата по закона форма за действителност, поради което искът е неоснователен; описанието на обещания имот не е извършено по начин, който да позволи идентифицирането му, нито границите му или начинът, по който те да бъдат определени, без да се сочи точна площ; ако изобщо може да се приеме наличие на съгласувана воля между страните за продажба, тя е за реална част и съдът не може да я подмени, като изследва обещание за продажба на идеална част, още повече, че площта на имота е различна от тази по копието на предварителен договор; не е установена идентичност между имота по плана от 1997 г. с имота, описан в нотариалните актове на ответниците; доказателства за собственост върху имота на Столична община не са представени.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане, тъй като касаторът не е ангажирал общото основание за допускането му.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
Както касационната жалба, така и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване не съдържат правен въпрос по посочените по-горе критерии. Касаторът се е задоволил да представи своите виждания за правилното разрешаване на спора, а отделно от това е изложил и касационните си оплаквания, които биха могли да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва в случай на допускане на касационното обжалване.
Така например действително съдът се е произнесъл по наличието на съгласувана воля между страните за продажба на процесния имот и дали договорът има изискуемите от чл. 19 ЗЗД форма и съдържание, но касаторът не е посочил какво в конкретното правно разрешение е в противоречие с практиката на ВКС или е противоречиво разрешавано от съдилищата или е налице проблем, чието разрешаване ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По заключението на съда, че по делото не са представени такива писмени доказателства, от които да може да стане явна постигната между страните договореност по всички съществени елементи на предварителния договор, въпрос не се поставя. След като съдът приема, че не е налице предварителен договор в съответната на закона форма, то е без значение дали договорът може да бъде обявен за окончателен само спрямо обещателя, който го е сключил за своята идеална част от имота. Следващите оплаквания на касатора са за допуснати нарушения на съдопроизводството – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК (за необсъждане на представените разписка за плащане на капаро и споразумението, сключено между В. М. и Л. Й. и за незаконосъобразно изключване от доказателствата на представеното копие от предварителен договор). Не може да се сподели твърдението, че незаконосъобразно съдът се е произнесъл дали са налице предпоставките по чл. 33 ЗС, тъй като такова произнасяне в атакуваното решение няма. Макар да няма спор, че предметът на договора може да е определяем, в случая съдът е приел, че дори и да се приеме, че е налице съгласувана воля на страните за сключване на предварителен договор, то предметът на договора не е и определяем, предвид разликите в квадратурата на имота.
В заключение следва да се отбележи, че липсва основание за допускане на касационното обжалване на атакуваното решение, а обсъждането на представената съдебна практика е безпредметно, тъй като няма посочено по съответния ред правно разрешение на въззивния съд, което да може да бъде съпоставяно с представената съдебна практика.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5770 от 1 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 1672 по описа на Софийския градски съд за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: