О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София 07.05.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 508/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Н. И. като пълномощник на С. И. А., против решение № 58 от 10.02.2012 г. по в.гр.д. № 1052/ 2011 г. , поправено с решение № 147 от 27.03.2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд, в частта, с която след като е отменено частично решение № 308 от 11.10.2011 г. по гр.д. № 750/09 г. на Районен съд- Пещера, е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на Г. Д. Б., Л. Д. Б. и С. И. А., че към момента на образуване на ТКЗС наследодателят на ищците – Т. Т. Г., е бил собственик на земеделска земя с площ 1.100 дка, представляваща част от имот с площ 2.600 дка в землището на [населено място], м.” П.” при граници: от изток- ливада на Г. Б. П., от юг – наследници на А. / А. Н. А. и П. Н. А./, от запад- имот на Я. и Г. и от север- път Б.- Ц..
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила за събиране и обсъждане на доказателствата по делото, необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Поставени са два въпроса: относно приложението на чл. 266, ал.3 ГПК и относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност.
Подадена е и касационна жалба против основното въззивно решение и от адв. А. Г. като пълномощник на Б. Д. Р., Н. Д. Х. и Г. Д. Г.. В нея се твърди, че като е отменил първоинстанционното решение само в частта за разликата над 1.100 дка до 1.400 дка от спорния имот, въззивният съд е постановил незаконосъобразен и необоснован съдебен акт. С разпореждане № 1262 от 01.06.2012 г. същата е върната на основание чл. 286, ал.1, т.2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 1274 от 04.05.1993 г. на Поземлена комисия- Б., е възстановено правото на собственост в съществуващи/ възстановими/ стари реални граници на наследници на Т. Т. Г. върху ливада от 2.6 дка в землището на [населено място], м.” П.”. С решение № 1350 от 05.05.1993 г. на Поземлена комисия- Б., на наследниците на И. Н. А. е възстановено също в същестуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост върху нива от 1 дка и ливада от 0.400 дка в същата местност.
Правният спор между страните е породен от това, че при анкетиране на собствениците за уточняване на терена на реалните граници на имотите, ответниците са посочили като свой имот, за който ищците твърдят, че е част от ливадата от 2.6 дка, която към момента на образуване на ТКЗС е принадлежал на техния наследодател Т. Г..
След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че на основание делба през 1938 г., която не е била извършено в предвидената от закона форма, наследодателят на ищците Т. Г. е установил владение върху ливада от 2.6 дка в м. ”П.”, което е продължило до внасяне на имота в ТКЗС през 1958 г., поради което е придобил правото на собственост на оригинерно основание. Приел е, че този имот е граничел с ливада на Г. П., П. А. и от юг път. За да обоснове този извод се е позовал на показанията на св. Б. Д. и Цв.П.- снаха на Г. П., като е приел, че те се подкрепят и от данните от скица № Ф.., приета като доказателство по делото пред въззивната инстанция, видно от която възстановеният на Г. Б. П. земеделски имот – ливада с площ 5.751 дка, граничи от запад със спорния имот. Въз основа на заключението на съдебно техническата експертиза съдът е приел, че ливадата от 2.600 дка, собственост на Т. Г., се идентифицира като част от имоти №№… и …. по картата на възстановена собственост, временно стопанисвани от общината на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, и част от имот …., възстановен на П. Г. Я.. Намерил е за неоснователно възражението на ответниците, че този имот към момента на образуване на ТКЗС е бил собственост на техния наследодател И. А., като се е позовал на показанията на посочените по- горе свидетели, според които И. А. не е имал там място.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за приложението на чл. 266, ал.3 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, във въззивното производство може да иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от въззивния съд поради процесуални нарушения. В случая въззивният съд е мотивирал допускането на преразпит на свидетел, както и приемането на писмено доказателство, с допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неизпълнение на задълженията по чл. 146, ал.1 и 2 и чл. 147 ГПК да укаже на страните кои от твърдяните факти се нуждаят от доказване и да разпредели доказателствената тежест между тях. По приложението на чл. 266, ал.3 ГПК има формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, която приема, че във въззивната инстанция страната може да иска събиране не само на доказателства, които е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и на такива, които не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства / напр. решение № 284 от 21.07.2010 г. по гр.д. № 378/09 г. на ІV г.о./. От една страна, доколкото въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната практика, следва да се приеме, че не е налице основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, а от друга – касаторът не излага доводи нормата на чл. 266, ал.3 ГПК да е неясна или формираната практика на ВКС да е неправилна поради неточно тълкуване на закона, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Не се установява въпросът за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изложил съображенията си, поради които във връзка с установяване на местоположението на имота на наследодателя на ищците кредитира показанията на част от свидетелите и не дава вяра на показанията на други свидетели, като по отношение на последните е посочил, че противоречат на останалите събрани по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява обосноваността на направените от въззивния съд изводи. Този въпрос засяга правилността на решението, но не е основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения подадената от С. И. А. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 10.02.2012 г. по в.гр.д. № 1052/ 2011 г. , поправено с решение № 147 от 27.03.2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд,
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: