4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
[населено място] 16. 04. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
ч.гр.дело №840 по описа за 2015 год.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Национален съюз на Трудово-производителните кооперации, чрез процесуален представител гл.юрисконсултВелева, срещу определение от 02.12.2014г. по ч.гр.д.№18061/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 21.08.2014г. по гр.д.№29059/2013г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото по инцидентен установителен иск на Национален съюз на Трудово-производителните кооперации.
Ответникът по частната жалба Х. Д. Х., чрез процесуален представител адв.М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу обжалваемо определение от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
Въззивният съд е потвърдил определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото по инцидентен установителен иск на Национален съюз на Трудово-производителните кооперации /за признаване за установено, че Х. Д. Х. не е собственик на 7,45%ид.части от описан имот, по отношение на които е предявил главния иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС пред Софийски районен съд/, поради липса на родова подсъдност и е изпратено производството по иска на разглеждане на Софийски градски съд.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, частният жалбоподател сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не сочи правен въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд /ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС, т.1/, като общо основание за допускане на касационно обжалване, което е изискуемо и за касационното обжалване на определенията по чл.274, ал.3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това, приложеното от касатора решение по гр.д.№1011/2011г. на ВКС, ІVг.о. е по въпроси: „как се определя родовата подсъдност при евентуално обективно съединяване на искове, когато главният иск е подсъден на районен съд, а евентуалният – на окръжен, както и дали при обезсилване на решение на първоинстанционен съд поради родова неподсъдност на спора, производството по иска подлежи на прекратяване”, каквито въпроси не са разрешени и не са от значение за конкретното дело, поради което не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: „в конкретната хипотеза като се има предвид свързаността на двата иска – главен и допуснат до разглеждане насрещен инцидентен отрицателен установителен иск по преюдициален въпрос и събраните по тях общи доказателства, законосъобразно и допустимо ли е делото, обявено за решаване от районния съд да бъде разделено за разглеждане поотделно на двата иска от две различни по родова подсъдност съдилища, или делото следва да се разгледа и реши в едно съдебно производство от един и същи съд, било то районен или окръжен”, „в конкретната хипотеза, предвид на това, че инцидентния отрицателен установителен иск е за установяване несъществуващо обстоятелство, че ищецът по основния иск не е съсобственик на имота, от който претендира да ползва обезщетение, има ли значение стойността на имота за правилното решаване на главния иск; кой и кога може да определи дали ИОУИ е неоценяем по чл.69, ал.1, т.2, във връзка с чл.71, ал.1 ГПК”, ”Върховния касационен съд да даде тълкуване по-изчерпателно и по-прецизно в кои случаи, при какви критерии следва да се приеме, че връзката между главния иск и инцидентния отрицателен установителен иск е от такова естество, че разделянето им на две съдебни производства е недопустимо”. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, в съдебната практика няма колебание, че съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск, но тъй като решението по главния иск не формира сила на пресъдено нещо по преюдицилното правоотношение, не съществува пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с иск в отделно производство. В случаите, когато съдът неправилно е приел за разглеждане инцидентния установителен иск, решението по него е недопустимо и отделният диспозитив, с който съдът се е произнесъл, подлежи на обезсилване /мотиви към т.7а от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. По въпроса за приложението на чл.69, ал.1, т.2 ГПК също не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като разпоредбата не е непълна, неясна или противоречива, и по приложението й има създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна, че исковете за собственост на имот, какъвто е и отрицателният установителен иск за собственост, са оценяеми искове, каквито са изводите и в обжалваното определение.
С оглед на изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 02.12.2014г. по ч.гр.д.№18061/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 21.08.2014г. по гр.д.№29059/2013г. на Софийски районен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: