4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№234
гр. София, 16.04. 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4607 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. В. К. срещу решение № 1965/30.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1458/2019 г. на Софийския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 829/03.02.2019 г. по гр. дело № 8141/2018 г. на Софийския градски съд, предявеният от жалбоподателя срещу Столичната община (СО), осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния му предявен размер от 30 000 лв.
Касационната жалба на ищеца К. е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, при определянето на размера на процесното обезщетение – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната СО не е подала отговор на касационната жалба.
В жалбата и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора К. се сочи, че била налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по материалноправен въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД – за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. В изложението обаче не е формулиран такъв материалноправен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с така посочената задължителна практика на ВС и ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Вместо това се преповтарят оплакванията за неправилност на обжалваната част от въззивното решение поради нарушение на материалния закон.
Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквото единствено е навел касаторът в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на посоченото в случая от касатора, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК би могло да бъде установено, само ако той е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси действително са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателя, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК не може да бъде извършена.
Независимо от горното, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи, че обжалваната част на въззивното решение е постановена в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. За да определи справедливия размер от 12 000 лв. на процесното обезщетение за претърпените от касатора-ищец неимуществени вреди вследствие падането му на 24.01.2018 г. на заледената и непочистена общинска улица, въззивният съд е взел предвид, подробно е обсъдил и е съобразил размера на обезщетението (за разлика от първата инстанция, която е присъдила само 3 000 лв.) с всички установени по делото конкретни обстоятелства, които са от значение и съставляват в случая критерии за това, а именно: Претърпяната от ищеца травма – закрито счупване на лявата малкопищялна кост в долната ? част. Продължителността на периода на възстановяването му – общо около 4 месеца, както и всички негови етапи – тридневното болнично лечение, в рамките на което е направено наместване на костта и е поставен гипс, носен 45 дни; домашното лечение около 3 месеца; раздвижването след свалянето на гипса. Действителният обем и интензитетът на претърпените от касатора-ищец болки и страдания – с голям интензитет през първите 7-8 дни след инцидента, както и 9-10 дни след свалянето на гипса и при раздвижването на крака; с умерен интензитет за около 3-4 месеца след като е започнал да натоварва крака нормално; с малък интензитет по време на носенето на гипса; неудобствата от носенето на гипсовия крачол; в тази връзка са съобразени и възрастта на ищеца към периода на увреждането – 52-годишен, както и налагащата му се ежедневна активност. Пълното възстановяване на ищеца към датата на прегледа му от вещото лице на 21.12.2018 г. – счупването е зараснало напълно, възстановена е самостоятелната походка и нормалният обем на движенията на лявата глезенна става. Благоприятната прогноза за само остатъчните оплаквания на ищеца към датата на прегледа от това, че към този момент глезенната става е с около 2.5 см по дебела, но според вещото лице това удебеляване ще намалява, както и от изпитваните болки при промяна на времето и при продължително ходене, което продължава (също според вещото лице) до една година от датата на инцидента. При определянето на справедливия размер на обезщетението съдът е взел предвид и икономическите условия на живот в страната към периода на увреждането, като в тази връзка е изтъкнал и че обезщетението за неимуществени вреди не може да служи за неоснователно обогатяване.
В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от касатора основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1965/30.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1458/2019 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която, предявеният от К. В. К. срещу Столичната община, иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния му предявен размер от 30 000 лв.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: