1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
София, 17.04.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№6652 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 26.06.14г. по гр.д.№4901/12г. на Софийски градски съд, ІІ-Д ГО, е потвърдено решението от 06.07.11г. по гр.д.№3757/09г. на Софийски районен съд, 36 с-в, с което е бил уважен предявеният от Г. Н. С. срещу С. Ф. Д.-К. и Д. П. Д. иск по чл.38а ЗЖСК за предаване владението на магазин №68 „В”, находящ се в сградата на Ж. „Български художник”, [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес].
Въззивният съд е приел, че описаният магазин представлява реално обособена част от съществуващия по проект апартамент №68 в сградата на Ж. „Български художник” на посочения по-горе адрес. Ищцата Г. С. е член-кооператор на Ж., приета е с решение от 16.12.2006г., а с решение от 06.10.2007г. е приет протокол по чл.35, ал.1 ЗЖСК, с който апартаментът №68 е разпределен за нея. Тъй като Ж. е собственик само на 8 500/20595 идеални части от дворното място, върху което е построена сградата, то по силата на чл.92 ЗС Ж. е собственик на съответната идеална част от процесния обект. Прието е, че строителството на сградата е извършено въз основа на договор от 1991г. между Ж. „Български художник” и строителна фирма „МБ”. С този договор не са прехвърляни вещни права на строителя. На 24.01.1994г. строителят [фирма] е сключил с ответницата Д. П. Д. договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт, с който се е задължил да и продаде магазин №68 след завършване на строителството и пускането на сградата в експлоатация. Ключовете от магазина са предадени от строителя на ответницата Д. на 30.08.1995г., за което е оформен и предавателен протокол.
При тези данни въззивният съд е приел, че след като Ж. е собственик на 8 500/20595 идеални части от процесния обект, ищцата, като член-кооператор, на който обектът е разпределен с протокол, може да води иск по чл.38а ЗЖСК за изваждането на всеки, който се намира в него без основание. Прието е за недопустимо възражението на ответниците срещу членството на ищцата в Ж. „Български художник”. Съдът се е позовал на практика на ВКС, според която ответниците по иск с правно основание чл.38а ЗЖСК не могат да се бранят с възражения, свързани с членствените правоотношения между Ж. и неговите член-кооператори, тъй като с тези възражения се упражняват чужди права. Прието е също, че възражението за липса на представителна власт на председателя на УС на Ж. при закупуване на дворното място е направено за първи път във въззивната жалба, поради което е преклудирано. Но и разгледано по същество, то е неоснователно, тъй като нотариусът е проверил представителната власт и изявлението му има обвързваща доказателствена сила.
Прието е за неоснователно и възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Разпитаните свидетели не са установили ответниците да са упражнявали владение върху процесния имот за период от 10 години. Установено е, че до 1998 – 1999г. обектът е бил ограден и е имало пропускателен режим, като лицата, пуснати от Б. в отделни имоти, са се криели и не са манифестирали владението си. Срещу ищцата, която не е могла да защити правата си, давност не е могла да тече. Давност е могла да тече едва след премахването на оградата, но тя е прекъсната с предявяването на иска по чл.38а ЗЖСК. Освен това е прието за доказано оспорването на констативния протокол по чл.181, ал.2 ЗУТ от 06.12.2007г., в частта, че сградата е завършена в груб строеж към 1994г. според подадени декларации на молителите. Изложени са съображения, че в представеното по делото удостоверение от 23.10.2007г. липсва такова отбелязване. Липсват доказателства, установяващи завършването на сградата в груб строеж и съответно – констатиране на грубия строеж с протокол на общинската администрация към по-ранна дата. Оспореното отбелязване се основава на декларации на молителя, а не на официални документи, предназначени да установят отделните етапи в строителството.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците. Те считат, че предявеният иск по чл.38а ЗЖСК е недопустим, тъй като не е доказана активната легитимация на ищцата да води такъв иск. Не бил представен официално заверен препис от протокол на общото събрание на Ж. за приемане на ищцата за член-кооператор на основание чл.28, ал.1, т.1 ЗЖСК; липсвали доказателства да е спазен редът за приемане на нов член на Ж. през 2006г. на мястото на изключен член за същия обект – чл.14, ал.1 ЗЖСК, вр. чл.30 ЗЖСК; нямало данни окончателният разпределителен протокол по чл.35, ал.1 ЗЖСК да е влязъл в сила, а и той не съдържал реквизити по чл.28, т.5 и т.6 ЗЖСК. Неправилно въззивният съд отхвърлил възраженията срещу придобивните основания на Ж. /действие на лице без представителна власт от името на Ж., което довело до нищожност на сделката/. Неправилни били и мотивите относно установяване на началния момент, в който сградата на Ж. била завършена в груб строеж, както и относно възражението за придобивна давност. Неправилна била и преценката на свидетелските показания във връзка с давността.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Трябва ли съдът да обсъди в решението си всички доказателства по делото и всички доводи на страните, като изложи съображения за направените от него изводи, след като разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК /отм./ не е възпроизведена в чл.235, ал.1 от новия ГПК.
2. Възможно ли е придобиване по давност на имот, който не е въведен в експлоатация, т.е. за който съществува законова забрана за ползване.
3. Може ли с иск по чл.38а ЗЖСК да се ревандикира магазин.
Ответникът в производството Г. Н. С. оспорва жалбата. Счита, че поставените въпроси не са свързани с изхода на делото и не обуславят правилността на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е за процесуалните правила, които следва да спази съдът при мотивиране на решението си. Въпреки разликата в някои от алинеите на чл.235 ГПК в сравнение с чл.188 ГПК /отм./ и въпреки въвеждането на новото правило на чл.272 ГПК, въпросът не е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по него не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Текстът на чл.272 ГПК е ясен, по него има създадена богата съдебна практика, а и в настоящия случай въззивният съд е прибягнал до този текст, като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, но същевременно е изложил и свои собствени мотиви по въпросите, които са били повдигнати във въззивната жалба. Същественото в съдържанието както на чл.235 ГПК, така и на чл.188 ГПК /отм./, е изискването съдът да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. В многобройни свои решения ВКС е подчертавал, че процесуалният закон задължава съда да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с възраженията и доводите на страните. Тази идея е застъпена и в посоченото от жалбоподателите решение №589 от 29.06.2010г. по гр.д.№1359/09г. на ВКС, І ГО. Обжалваното в настоящото производство решение на Софийски градски съд не противоречи на посоченото решение на ВКС. Въззивният съд е обсъдил подробно всички доказателства по делото, както и възраженията на ответниците срещу предявения иск, като е изложил мотиви защо счита тези възражения за неоснователни. Обстоятелството, че е достигнал до различни правни изводи от тези, които жалбоподателите считат за правилни, не е проблем на прилагането на чл.235 ГПК. Няма противоречие между обжалваното решение на СГС и посоченото решение на ВКС по въпроса за прилагането на чл.235 ГПК, поради което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Вторият въпрос е свързан с възражението на жалбоподателите за изтекла в тяхна полза придобивна давност и оспорването на това възражение от ищцата. По делото е представено доказателство, че ползването на сградата, в която се намира процесният обект, е било забранено със заповед №ДК 23-451/24.10.2005г. на началника на Столична РДНСК, тъй като тя не е приета по установения в закона ред. Въззивният съд е установил това обстоятелство, но не го е преценил като пречка за придобиване на имота по давност. Възражението за придобивна давност е отхвърлено по други съображения. Въззивният съд не се е произнасял по поставения правен въпрос, затова не е основателно твърдението, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като от посочените от жалбоподателите решения единствено относимо към този въпрос е решение №1470 от 05.12.2008г. по гр.д.№154/2008г. на ВКС, V ГО.
Третият въпрос се поставя за първи път в изложението към касационната жалба. Въззивният съд не се е произнасял по него, а и не е бил длъжен да се произнесе, след като не е имало възражение за недопустимост или неоснователност на иск по чл.38а ЗЖСК с предмет предаване владението на магазин. Съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Тези условия в случая не са налице. Следва да се има предвид и това, че предметът на делото не е магазин. Първоначалната искова молба въвежда като предмет на спора апартамент №68, а с уточнението от 09.06.2010г. се претендира предаване на апартамент №68, в частта, в която е обособен фактически като магазин. Така заявеният петитум сочи като предмет на делото реална част от апартамент, макар тази реална част да е обособена като магазин, без данни това да е станало по установения в закона ред. Въпросът не е обусловил изводите на въззивния съд, затова по него не може да се допусне касационно обжалване.
Неотносими към поставените от жалбоподателите правни въпроси са и посочените в изложението решения на ВКС: №213/26.05.2013г. по гр.д.№501/10г. на ВКС, І ГО; №71/17.04.2012г. по гр.д.№1000/2011г. на ВКС, ІІ ГО и №246/23.10.2013г. по гр.д.№3418/13г. на ВКС, І ГО. Макар в първите две от тях да се разглеждат аналогични спорове по чл.38а ЗЖСК, те не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като няма противоречие между тях и обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси. Не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване и посочените от жалбоподателите определения по чл.288 ГПК, тъй като съгласно т.2 и т.3 на ТР №1/19.12.2010г. на ОСГТК на ВКС те не представляват практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
И на последно място – не възниква съмнение за допустимостта на обжалваното решение. Изложените в касационната жалба съображения по този въпрос са свързани с материалноправната, а не с процесуалноправната легитимация на ищцата да води иск по чл.38а ЗЖСК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 26.06.14г. по гр.д.№4901/12г. на Софийски градски съд, ІІ-Д ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: