О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
гр. София, 23.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова търговско дело № 60318 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11045 от 27.07.2016 г., подадена от Г. В. С. чрез адвокат А. А. от САК против въззивно решение № 1270 от 20.06.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 679/2016 г. на Апелативен съд – София, ГК, I състав.
Ответникът по касация [фирма], чрез процесуален представител – юрисконсулт И. Л., е подал писмен отговор, в който счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна по същество. Претендира присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържа оплаквания за неправилност поради необоснованост, нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Заявени са искане за отменяване на въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, както и срещу „мълчаливия отказ на въззивния съд да се произнесе по молбата за присъждане на лихва върху изплатеното в хода на висящия процес, обезщетение в размер на 30 000 лева от датата на ПТП до 21.07.2014 г.”.
Преди да пристъпи към обсъждане на основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, констатира следното:
С решение № 3641 от 27.05.2015 г. по гр.д.№ 6254/2014 г. на СГС, I ГО, 13 състав [фирма] е осъдено да заплати на Г. В. С. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на деликта – 23.12.2011 г. до окончателното й изплащане, а предявеният иск е отхвърлен за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 50 000 лв. като неоснователен.
Посоченото гр.д.№ 6254/2014 г. на СГС, I ГО, 13 състав е образувано по предявената на 09.05.2014 г. от Г. В. С. искова молба, с която е заявено искане [фирма] да бъде осъдено да му заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на деликта – 23.12.2011 г. до окончателното й изплащане. Поради извършено в хода на процеса плащане на сумата 30 000 лв., с молба в о.с.з.29.01.2015 г. ищецът е заявил намаление на претенцията от 80 000 лв. на 50 000 лв., както и искане да му се присъди законната лихва върху доброволно заплатените 30 000 лева за времето от датата на деликта (23.12.2011 г.) до датата на изплащането – 21.07.2014 г. Във връзка с последното искане, в мотивите на решение № 3641 от 27.05.2015 г. по гр.д.№ 6254/2014 г. на СГС, 13 гр.състав е посочено, че „претенцията на ищеца за лихва върху изплатеното обезщетение с вече фиксирани начален и краен период е определяема по размер и според съда е предмет на самостоятелен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, какъвто не е приет за разглеждане в настоящето дело, поради което и съдът не следва да се произнася по такава претенция. Ищецът може да я претендира в отделно производство.”.
Като е приел, че съдът не се е произнесъл по цялата му претенция, с въззивната жалба Г. В. С. е заявил искане за отменяване на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, както и за отменяване на решение № 3641 от 27.05.2015 г. в частта му, с която съдът е отказал да се произнесе по искането за присъждане на законната лихва върху доброволно заплатените 30 000 лева за времето от 23.12.2011 г. до 21.07.2014 г. От своя страна въззивният съд е приел, че в тази й част въззивната жалба има характер на молба по чл. 250 ГПК и е изпратил делото на СГС за произнасяне по този ред. Последвало е постановяването на допълнително решение № 8357 от 04.12.2015 г. по гр.д.№ 6254/2014 г. на СГС, 13 гр.състав, с което е оставена без уважение молба за допълване на решение № 3641 от 27.05.2015 г. Последното не е обжалвано по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
При тези данни касационната инстанция намира, че заявеното в касационната жалба искане за отменяване на „мълчаливия отказ на въззивния съд да се произнесе по молбата за присъждане на лихва върху изплатеното в хода на висящия процес, обезщетение в размер на 30 000 лева от датата на ПТП до 21.07.2014 г.” по своя характер представлява молба по чл. 250 ГПК за допълване на въззивното решение № 1270 от 20.06.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 679/2016 г. на Апелативен съд – София, ГК, I състав. Същото има своето основание предвид обхвата на въззивното обжалване, очертан с въззивната жалба, с която е заявено искане да се упражни инстанционен контрол върху „отказа” на СГС да се произнесе по искането за присъждане на законната лихва върху доброволно заплатените 30 000 лева за времето от 23.12.2011 г. до 21.07.2014 г. Правораздавателна воля по отношение на тази претенция е формирана в мотивите на решение № 3641 от 27.05.2015 г., но не е намерила израз в диспозитива на съдебния акт. В този смисъл е било налице основание за провеждане на производство по чл. 247 ГПК (каквото може да бъде инициирано и служебно), а не на производство по чл. 250 ГПК. Предвид наличието на правораздавателна воля по посочената претенция, оплакване срещу правилността й и съответно искане по чл. 260, т. 4 ГПК, за въззивния съд е било налице задължение да се произнесе при условията на чл. 269 ГПК по това искане. Същото не е обсъдено в мотивите на въззивното решение и по него липсва произнасяне в диспозитива. Следователно – налице е несъответствие между обхвата на сезиране с въззивната жалба и произнасянето на въззивния съд, което подлежи на отстраняване по реда на чл. 250 ГПК. За целта делото следва да бъде изпратено на САС за провеждане на производство по чл. 250 ГПК.
По допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло решение № 3641 от 27.05.2015 г. по гр.д.№ 6254/2014 г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 13 състав, с което [фирма] е осъдено да заплати на Г. В. С. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на деликта – 23.12.2011 год. до окончателното й изплащане, а предявеният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер до претендирания такъв от 50 000 лв. като неоснователен.
Софийският апелативен съд е приел за доказани предпоставките по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на ЗД [фирма], в качеството му на застраховател на делинквента, за обезщетяване на понесените от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че предвид вида и характера на уврежданията, претърпени от него по време на пътно – транспортното произшествие, продължителността и интензитета на болките и страданията, претърпяното оперативно лечение на пикочния мехур, периода на постелен режим с оказвана чужда помощ, остатъчните последици от травмите, но също и данните за общо възстановеното му състояние, то размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е 40 000 лв., от които след приспадане на изплатената от ответника в хода на делото сума от 30 000 лв. остават дължими 10 000 лева. Отчетен е момента на деликта (23.12.2011 г.) и съществувалите тогава икономически условия, като относно лимитите за отговорността на застрахователя е прието, че съставляват една от проявните форми на тези условия, без да са пряк израз на справедливия размер на обезщетението за конкретното застрахователно събитие.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по въпросите
(1) за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди ;
(2) за точното отчитане на конкретните икономически условия, включително лимитите на застраховане, пряко свързани с икономическата конюнктура към момента на настъпване на увреждането ;
(3) за началния момент, от който се дължи обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху частично заплатена главница в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя.
Касационното обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено решение № 3641 от 27.05.2015 г. по гр.д.№ 6254/2014 г. на СГС, I ГО, 13 състав в частта му, с която предявеният от Г. В. С. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 10 000 лева до пълния претендиран размер от 50 000 лв. като неоснователен, не може да бъде допуснато по следните съображения:
Касаторът не е представил преписи от актовете, за които поддържа, че доказват наличието на противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което и с оглед разясненията по т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на това основание по който и да е от поставените въпроси. Освен това, наличието на противоречива практика по определен правен въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, когато противоречивата практика е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика.
ВКС констатира, че по първите два от въпросите не е налице противоречие с релевираната от касатора задължителна практика, поради което обжалването не може да се допусне както при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с Р № 95 от 24.10.2012 г. по т.д.№ 916/2011 г. на ВКС, І т.о., Р № 83 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р № 1 от 26.03.2012 г. по т.д.№ 299/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. въззивният съд е приел, че при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение. Те могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди, а не с лимита на отговорността на застрахователя, като то може да бъде по-ниско, а може и да надхвърля по размер нивото на застрахователна закрила (в последния случай би била ангажирана отговорността на делинквента за разликата над лимита).
С Р № 200 от 22.11.2010 г. по т.д.№ 84/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. е даден отговор на въпроса за началния момент, от който се дължи обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД при предявен пряк иск срещу застрахователя. Разяснено е, че законната лихва върху обезщетението следва да бъде присъдена от датата на увреждането, а не от получаването на поканата, което е съобразено при присъждането на лихвата върху сумата 10 000 лв. От изложеното по-горе по приложението на чл. 250 ГПК от въззивния съд става ясно, че въззивният съд не се е занимал с въпроса за лихвата върху частично заплатената главница. Произнасяне по такъв въпрос не се съдържа в атакуваното с разглежданата касационна жалба въззивно решение, поради което третото от питанията на касатора няма обуславящо значение за изхода на спора, т.е. не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за защитата му пред ВКС – юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 1 297,50 лева, претендирана със списъка на разноските, която не надхвърля сумата, следваща се от разпоредбата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ при обжалваем интерес от 40 000 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1270 от 20.06.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 679/2016 г. на Апелативен съд – София, ГК, I състав.
ОСЪЖДА Г. В. С. с ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТИ на [фирма] с ЕИК[ЕИК] сумата 1 297,50 (хиляда двеста деветдесет и седем лева и 50 стотинки) лева – разноски за защитата пред ВКС.
ИЗПРАЩА делото на Апелативен съд – София, ГК, I състав за постановяване на допълнително решение съобразно изложеното в мотивите на настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: