О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
София, 28.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 682 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. К. Д. от [населено място] – лице с юридическа правоспособност, против въззивното решение № 795 от 29 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 369 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г., с което е оставено в сила решение № 5072 от 19 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 397 по описа на Софийския градски съд за 2006 г.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, защото конститутивното действие на вписването на увеличаването на уставния капитал чрез непарична вноска в конкретния случай не е пречка съдът да изследва въпроса за собствеността и за валидността на апорта; ВКС приема, че вписването на несъществуващо обстоятелство е имало действие по отношение на третите добросъвестни лица от вписването и до заличаването му при условията на чл. 493 ГПК (отм.), но за същия период няма действие по отношение на членовете на дружеството; след като ищците са членове на дружеството и в процеса доказват, че е вписано несъществуващо обстоятелство, то въпросното регистърно решение няма конститутивно действие спрямо тях и не се ползва с такава сила в отношенията им с дружеството; по делото е установено, че не е подписван дружествен договор, съдържащ пълно описание на непаричната вноска, паричната оценка и основанието на правата на вносителя, вписан в Агенцията по вписванията, а представеното по делото решение на общото събрание на [фирма] не може да замести изискването за сключване на дружествен договор; след като съдружниците-ищци не са престирали частите си от недвижимия имот, предмет на непаричната вносна и така са останали собственици на същите, то те са легитимирани като собственици на процесните идеални части за процесния период и искът за обезщетение за лишаване от ползване е основателен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в касационната жалба, се сочи, че съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос, по който липсва съдебна практика – дали вписаното от регистърния съд решение за увеличение на капитала само по себе си означава валидност на вноската; аргумент в подкрепа на извода, че вписаното от регистърния съд решение за увеличение на капитала само по себе си не означава валидност на вноската, се намира в разпоредбите на чл. 121 и чл. 126 ТЗ, тълкуването на които води до извода, че при взето решение за увеличаване на капитала за съдружниците се поражда задължение за вноска, а неизпълнението на това задължение води до последици както по отношение на конкретно задълженият съдружник, така и по отношение на останалите съдружници – да изплатят недостига съобразно дяловете си или да намалят с него дружествения капитал по съответния ред, поради което е възможно да има увеличение на капитала, срещу което няма престиране от страна на съдружника на съответната вноска; следователно вписаното по този начин увеличение на капитала е породило задължение на дружеството да го приведе в съответствие със записаното увеличение, но само вписването на решението за увеличение на капитала без изпълнение на целия фактически състав по апорта не означава валидност на вноската.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. П., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че ищците основават правото си на собственост на договор за продажба от 14 юли 1992 г. и извършен апорт на притежаваните от тях идеални части от имота по ненадлежен ред, но решението на регистърния съд за регистриране приемането на нови съдружници и увеличаване капитала на дружеството чрез непарична вноска е вписано в търговския регистър; вписването на капитала има конститутивно действие до момента на заличаване на вписването; порочните вписвания в търговския регистър подлежат на установяване чрез самостоятелен нарочен иск при наличието на правен интерес; когато по исков ред се установи недопустимост или нищожност на вписването, както и несъществуване на вписано обстоятелство, съдът заличава вписването или съответното обстоятелство; в случая няма данни за успешно проведен иск по чл. 431, ал. 1, вр. чл. 498 ГПК (отм.), съответно заличаване на вписаното обстоятелство; в производството по чл. 59 ЗЗД съдът не разполага с правомощия инцидентно да се произнася по валидността на вписването, а следва да се зачита действието му; дори и в случай на заличаване на вписването, действието е занапред, поради което е без значение наличието на невлезли в сила съдебни решения по искове по посочения ред; при изложените обстоятелства ищците не са активно легитимирани да водят иск по чл. 59 ЗЗД, тъй като не носят правото на собственост върху процесния имот.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Касаторът поставя един правен въпрос – дали вписаното от регистърния съд решение за увеличение на капитала само по себе си означава валидност на вноската, като обосновава вижданията си с тълкуване на правилата на ТЗ относно увеличаването на капитала и последиците от неизпълнение на задълженията на съдружниците. Разрешението на въззивния съд в решението обаче е друго – липсва влязло в сила решение по съответния процесуален ред, с което да е обявено процесното вписано обстоятелство с конститутивен характер за несъществуващо, а инцидентно установяване в рамките на производството по чл. 59 ЗЗД е невъзможно. Тъй като касаторът не е поставил правен въпрос по това разрешение на въззивния съд, обусловило изхода на спора, то и липсва основание да се допусне касационното обжалване на атакуваното въззивно решение, както задължава т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, които са в размер на 14640 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 795 от 29 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 369 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г.
ОСЪЖДА Т. П. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ап. 1, да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], сумата от 14640,00 (четиринадесет хиляди шестстотин и четиридесет) лева сторени разноски в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: