О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№234
гр. София, 03.04.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3622 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК , вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Постъпила е касационна жалба от прокурор в Софийска апелативна прокуратура като представител на Прокуратура на Република България срещу решение от 18.07.2017г., постановено по в.гр.д.№924/2017г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е след частична отмяна на решение от 01.12.2016г. по гр.д.№4075/2016г. на Софийски градски съд е уважен иска на Д. И. А. срещу Прокуратура на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на още сумата 20 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди, както и иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 4 963,84лв.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Д. И. А., чрез процесуален представител адв.М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, по съображения, които излага в писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част след частична отмяна на първоинстанционното решение е уважен иска на Д. И. А. срещу Прокуратура на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на още сумата 20 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 291, ал. 1 НК – даване на невярно заключение относно стойността и признаците „паметник на културата“ на вещи, за което е оправдана, както и иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 4 963,84лв., представляваща законната лихва за периода от 09.01.2008г. до 14.02.2012г. върху определената и внесена парична гаранция в размер на 10 000лв.
Въззивният съд е приел, че повдигането на обвинение е причинило на ищцата душевни страдания, неудобства и терзания, които са били обусловени от неоснователно повдигнатото обвинение, продължителността на воденото наказателно производство, от разгласяването на повдигнато обвинение в института, в който е работела, от необходимостта тя да дава обяснения пред колегите си, че не е извършила престъпление, от необходимостта да участва лично в процесуално-следствените действия и в съдебните заседания, от неблагоприятните последици върху отношенията в социалния й кръг, изразяващи се в дистанциране на лица от професионалното й обкръжение и изолирането й от професионалните й ангажименти.
Съдът е намерил за доказано също обстоятелството, че повдигането на обвинение за престъпление във връзка с упражняването на професията на ищцата, е имало негативен и пагубен ефект върху репутацията й като учен и професионалист и върху доброто й име в обществото, върху професионалното й самочувствие, както и негативно отражение върху общуването й с колегите. Съдът е намирил за доказано и обстоятелството, че поради същността на повдигнатото обвинение, ищцата е изпитвала съмнения и несигурност в собствената си компетентност като учен-археолог.
Прието е за установено по категоричен начин, че процесното наказателно производство е в пряка причинно-следствена връзка с всички описани негативни усещания и преживявания на ищцата.
При определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил характера на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и вида на наложена мярка за неотклонение „парична гаранция”, изживеният стрес от факта на повдигане на обвинение във връзка с упражняваната от ищцата професия и страха от неоснователно осъждане, безпомощността при постановените две осъдителни присъди, тъй като те именно са от значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, защото са й причинили продължителен психически и социален дискомфорт; съобразявайки продължителността на наказателното производство водено срещу ищцата /повече от 8 години/, тежестта на повдигнатите обвинения-за умишлено престъпление, извършено като вещо лице, за което е предвидено наказание лишаване от свобода за срок до 5 години, както и обстоятелството, че А. е взела лично участие в извършването на процесуално-следствени действия и че лично се е явявала във всички съдебни заседания по разглеждане на наказателните дела, тоест с поведението си не е станала причина за отлагане и забавяне на производството; съобразявил е, че описаните вреди, причинени на ищцата, както и негативните усещания във връзка с наказателното преследване, са с висок интензитет, заради професионалния авторитет, безупречната репутация на учен-археолог, който тя е имала в института, в който е работела; съобразил е приетото, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили на ищцата изключително отрицателно, тъй като същата никога преди това не е била регистрирана за извършено престъпление и никога преди това не е била обект на наказателно преследване; съобразил е, че повдигането на обвинението и воденото наказателно производство срещу ищцата са били широко отразени, като голяма част от това медийно отразяване е въз основа именно на съобщения на прокуратурата и нейни длъжностни лица; съобразявайки установената интензивност на претърпените от ищцата страдания, личните, социални и професионални неудобства, които е търпяла, както и изводите на вещото лице психолог, че във връзка с наказателното преследване А. е преживяла силен стрес, съпътстван от тежка депресивна и посттравматична симптоматика и тежки страхови състояния, че е нарушена професионалната й дейност, репутацията й, взаимоотношенията й с колеги. Взети са предвид и изводите на експерта, че промените в психо-емоционалното състояние на ищцата продължават и към момента на изследването, като възпрепятстват обичайния й ритъм на живот и пълноценното й функциониране, както и че психиката й все още е в процес на възстановяване от преживяното. При съобразявана на посочените обстоятелства, както и обществено-икономическите условия на живот в страната в процесния период, възрастта на ищцата към датата на повдигане на обвинението-53 годишна, въззивният съд е приел, че сумата 40 000лв. е справедливият размер, който ще репарира причинените й неимуществени вреди от воденото срещу нея незаконно наказателно преследване и че това е размерът, който съответства на степента и характера на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда спрямо ищцата и тази сума справедливо ще поправи вредите, които Д. А. е понесла от незаконно повдигнатото и поддържано срещу нея обвинение.
Въззивният съд е приел по отношение претенцията за имуществени вреди, позовавайки се на решение № 281/04.20.2011г. на ІІІ ГО на ВКС, постановено по гр.д. № 1864/2011г. по реда на чл.290 ГПК/ с което е прието, че когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава в заплащането на законната лихва-чл.86 ЗЗД/, че през периода на задържане на посочената сума, ищцата е била в невъзможност да я използва за задоволяване на свои нужди, както и да реализира доходи от нея, поради което същата е пропуснала да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Прието е, че е налице причинна връзка между пропускането на ползата и незаконното обвинение, тъй като сумата е била предоставена от ищцата по мярка за неотклонение във връзка с обвинение, по което впоследствие е постановено оправдателна присъда и тъй като се касае за парично задължение, според чл.86, ал.1 ЗЗД, вредите са най-малко до размера на законната лихва, определена по реда на чл.86, ал.2 ЗЗД. Посочено е, че по делото не се твърди, а и не са ангажирани никакви доказателства, че сумата 10 000лв. е заплатена с чужди лични средства, а не с лични средства на А..
За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът Прокуратура на Република България немотивирано поддържа, че с въззивното решение в противоречие с ППВС №4/68г., т.ІІ при определяне на размера на обезщетението съдът не е взел под внимание релевантни обстоятелства, без да сочи кое конкретно обстоятелство от значение за определяне на размера на обезщетението не е взето предвид от въззивния съд. Във въззивното решение съдът е направил преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането, за да определи размера на обезщетението. Несъгласието на страната с изводите на съда по възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Касаторът бланкетно поддържа наличие на противоречие с ТРОСГК №3/2004г., т.3 и т.11, но не сочи въпрос, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие посочената задължителна съдебна практика. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинно-следствена връзка между процесното обвинение и претърпените вреди. В тази насока съдът е изложил мотиви, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване.
Касаторът сочи основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречиe с практиката на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, вр. чл.52 ЗЗД, постановено по реда на чл.290 ГПК – решение по гр.д.№19/2012г. на ВКС, ІІІг.о., решение по гр.д.№1381/2010г. на ВКС, ІІІг.о. и решение по гр.д.№2026/2014г. на ВКС, ІVг.о. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения, вкл. посочените от касатора решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия /подсъдимия/, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
Касаторът сочи основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса: „за характера и изражението на пропуснатите ползи като вид имуществени вреди от незаконното обвинетие по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и задържането на паричната сума, внесена като парична гаранция“. Касаторът сочи, че поставеният въпрос е разрешен от възззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – постановени по реда на чл.290 ГПК решение по гр.д.№2496/2008г. на ВКС, Іг.о. и решение по гр.д.№833/2010г. на ВКС, ІІІг.о. Въззивното решение не е в противоречие с посоченото от касатора решение по гр.д.№833/2010г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието, че когато се претендира като пропусната полза, получаването на лихвата – като възнаградителна или обезщетителна, следва да е сигурно и дължимо, при начина на ползване на парите. Първото от посоченото от касатора решение на ВКС не е представено и при служебна проверка не се открива в системата, поради което не сомже да се приеме да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с решение на ВКС. В случая е претендирана и присъдена лихва като вид обезщетение за вреди при паричен дълг, предвидено в закона- чл.86 ЗЗД. Изводът на съда, че реалната вреда, която може да се претендира от неоснователно обвинение при взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в производство по обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано, е в размера на законната лихва за периода от датата на внасяне на гаранцията до датата на освобождаването й, е в съответствие с трайно установената съдебна практика. /постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 281/04.10.2011г. по гр.д. № 1684/2010г., ВКС, ІІІг., решение № 139/08.05.2012г. по гр.д. № 1121/2011г., ВКС, ІІІг.о./, която позовавайки се на разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, приема, че когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже. По поставения въпрос не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Отделно от това, по поставения въпрос има формирана и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, в съотвтествие с която е постановено въззивното решение.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 18.07.2017г., постановено по в.гр.д.№924/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: