О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
гр. София, 03.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2791 по описа за 2017 г., както и присъединеното частно гражданско дело № 2790 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 9795 от 05.04.2017 г., подадена от Н. А. Л. чрез адвокат Е. К. против въззивно решение № 263 от 01.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1598/2016 г. по описа на ОС – Варна, ГО, ІV състав. Насочена е срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 2366 от 15.06.2016 г. по гр.д.№ 14211/2014 г. на Районен съд – Варна, XXV състав, в частта, в която е отхвърлен иска за делба на тавански етаж от жилищна сграда в [населено място], [улица].
Ответниците по касация Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б., чрез адвокат П. В. от АК – В., са депозирали отговор, като възразяват срещу допускане на обжалването, както и срещу основателността на касационната жалба. Претендират разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Въззивното решение № 263 от 01.03.2017 г. по в.гр.д.№ 1598/2016 г. на ОС – Варна, ГО, ІV състав не е обжалвано и е влязло в сила в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение № 2366 от 15.06.2016 г. по гр.д.№ 14211/2014 г. на РС – Варна, XXV състав, в частите, с които (1) е отхвърлен иска на Н. А. Л. срещу Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б. за намаляване на основание чл. 30 ЗН на дарствено разпореждане, извършено от М. И. Д. в полза на И. А. Ж. по нот.акт № 188/1987 г. и за възстановяване на запазената част от наследството на М. И. Д. ; (2) на основание чл. 30 ЗН е намалено извършеното от А. Ж. Д. в полза на И. А. Ж. дарение на ? ид.част от дворно място в [населено място], [улица], цялото с площ 400 кв.м. по скица, а по нотариален акт 424 кв.м., съставляващо парцел XII-1338 в кв. 55 по плана на 27-ми п.р., обективирано в нот.акт № 188, том IX, дело № 2993/1987 г., с ? ид.част (съставляваща 5349,75/21 399 ид.части от дарението), и е възстановена запазената част на Н. А. Л. от наследството на А. Ж. Д. в размер на 1/16 ид.ч. от имота ; (3) на основание чл. 34 ЗС е допусната делба на дворното място в [населено място], [улица], представляващо имот с идентификатор 10135.55.04.118 с площ по документи за собственост 424 кв.м., а по скица 393 кв.м., при квоти : 15/48 ид.ч. за Н. А. Л. и по 11/48 ид.ч. за Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б.. Иск за делба на построената в дворното място жилищна сграда , извън процесния тавански етаж, не е предявен, като в исковата молба се признава, че изградените приземен и първи жилищни етажи са собственост на Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б. в резултат от упражненото право на строеж, учредено в полза на наследодателя им И. А. Ж., както и по наследство от последния.
С касационната жалба се атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен иска за делба на тавански етаж от жилищната сграда в допуснатия до делба поземлен имот. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за безспорно, че съществуващата сграда в имота е изградена от И. и Ю. Ж. въз основа на издаденото разрешение за строеж след учредяване на правото на строеж за построяване на приземен и първи етаж при условията на чл. 56, ал. 2 и 3 ЗТСУ /отм./. От заключението на комбинираната съдебно-техническа и оценителна експертиза, прието в о.с.з. на 18.05.2016 г. без възражения от страните, е установено, че по одобрен архитектурен проект таванският етаж се състои от четири тавански помещения, сушилно помещение, коридор и две тераси и има обслужващо предназначение. Понастоящем представлява покрив на изградената част от сградата и не отговаря на изискванията за самостоятелен обект по ЗКИР. Съгласно удостоверение, издадено от АГКК той няма номер по кадастралната карта. Съдът е обобщил, че изграденият таван (тавански етаж) с площ 56,50 кв.м. не представлява самостоятелен обект на право на собственост, поради което и искът за делба по отношение на него е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), без да е поставен правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 Г. на ВКС, ОСГТК. В изложението касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с Решение № 219 от 31.10.2014 г. по гр.д.№ 793/2014 г. на ВКС, І г.о., с което е прието че процесният тавански етаж е изпълнен в отклонение от отстъпеното право на строеж и въпреки че е незаконно построен, той е годен обект на правото на собственост и е придобит от собствениците на терена по приращение съгласно чл. 92 ЗС, а това към момента на построяване на сградата са били наследодателят на ищците в производството по гр.д.№ 793/2014 г. на ВКС, І г.о. (И. Ж.) с обем на правата ? ид.ч. и родителите му, също общо с ? ид.ч.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място отсъства конкретно формулиран въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Доводът за неправилно приложение на материалния закон (чл. 92 ЗС) е оплакване за наличие на касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче не може да бъде обсъждано в рамките на производството по селектиране на касационните жалби, тъй като има отношение към законосъобразността на постановеното въззивно решение, а не към основанията за допускане на обжалването, уредени с чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие е в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулирано питане не може да се прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
Отделно от изложеното, цитираното Решение № 219 от 31.10.2014 г. по гр.д.№ 793/2014 г. на ВКС, І г.о. не се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните по настоящото дело, тъй като не е налице изискваната съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК идентичност в субективно отношение, доколкото Н. А. Л. не е участвала в производството по предявения от Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б. срещу М. Б. Л. ревандикационен иск. По тази причина то не е обвързвало решаващия съд в настоящото производство да възприеме същите изводи по приложението на чл. 92 ЗС като тези, формирани с Решение № 219 от 31.10.2014 г. Несъвпадението в тази насока между изводите в акта на ВКС и в атакуваното въззивно решение е предопределено от различията в събраните по двете дела доказателства, като тези събрани в производството по настоящото дело обосновават извода за отсъствие на вещ, която да е годен обект на делба.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката дължи да заплати на ответницата по касация Ю. А. Ж. разноските за защита пред ВКС, които възлизат на сумата 500 лева – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат, съобразно ДПЗС № 307193 от 17.05.2017 г.
По присъединеното ч.гр.д.№ 2790/2017 г.:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба вх. № 15216 от 29.05.2017 г. на Н. А. Л. чрез адвокат Е. К. от АК – [населено място] против определение № 1346 от 18.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1598/2016 г. по описа на Окръжен съд – гр. Варна, ГО, ІV състав, с което е допълнено постановеното по същото дело решение № 263 от 01.03.2017 г. в частта за разноските, като настоящата жалбоподателка – въззивница в производството пред Окръжния съд, е осъдена да заплати на въззиваемите Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б. сумата 1 700 лева за защитата им във въззивното производство. Жалбоподателката поддържа, че определение № 1346 от 18.05.2017 г. противоречи на определение № 335 от 01.07.2015 г. по гр.д.№ 2020/2015 г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че съгласно чл. 355 ГПК страните заплащат разноски съобразно дяловете си. В случая претенцията за адвокатско възнаграждение е неоснователна, тъй като този разход следва да се понесе от съделителите, както е направен.
Ответниците по частната жалба Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б. не са подали писмен отговор.
Частната жалба, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Действително, в практиката на ВКС последователно се приема, че по смисъла на чл. 355 ГПК (чл. 293а ГПК /отм./) съделителите заплащат разноски съобразно дяловете си при приключване на делбеното производство, но се имат предвид онези разноски по призоваване на свидетели, вещи лица (вкл. възнаграждение за последните), извършване на оглед и други съдопроизводствени действия, които са направени по повод признаване и ликвидиране на съществуващата съсобственост. При липса на оспорване на правата на съделителите и при липса на спор за способа за извършване на делбата, всеки съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство от адвокат. При наличие на спор по правата на съделителите, както и по присъединените искове във втората фаза на производството и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения, приложение намира разпоредбата на чл. 78 ГПК (чл.64 ГПК /отм./), в който смисъл са и указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т. 9 на ППВС № 7/1973 г. Цитираното от жалбоподателката определение № 335 от 01.07.2015 г. по гр.д.№ 2020/2015 г. на ВКС, І г.о. не обективира отклонение от разясненията по т. 9 на ППВС № 7/1973 г.
В случая присъдените с обжалваното определение разноски са такива за адвокатска защита, предоставена в рамките на производство по обжалване на първоинстанционно решение, като с оглед произнасянето на въззивната инстанция и резултата от произнасянето по касационната жалба се налага извода, че въззивната жалба е била изцяло неоснователна. По тази причина и с оглед формираната задължителна практика по приложението на чл. 355 ГПК (чл. 293а ГПК /отм./) и чл. 78 ГПК (чл.64 ГПК /отм./), въззивницата правилно е осъдена да заплати на въззиваемите направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение, които са доказани за размера на присъдената от ОС сума от 1 700 лв., съобразно ДПЗС № 307164 от 31.08.2016 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 9795 от 05.04.2017 г., подадена от Н. А. Л. чрез адвокат Е. К. против частта от въззивно решение № 263 от 01.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1598/2016 г. по описа на ОС – Варна, ГО, ІV състав, с която е потвърдено решение № 2366 от 15.06.2016 г. по гр.д.№ 14211/2014 г. на Районен съд – Варна, XXV състав, в частта, с която е отхвърлен иска за делба на тавански етаж от жилищната сграда в УПИ № 10135.55.04.118 с адрес [населено място], [улица].
ОСЪЖДА Н. А. Л. ДА ЗАПЛАТИ на Ю. А. Ж., А. И. Ж. и П. И. Б. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1346 от 18.05.2017 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК по в.гр.д.№ 1598/2016 г. по описа на Окръжен съд – гр. Варна, ГО, ІV състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: