О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
[населено място], 09.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на двадесет и трети март, през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1726/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД „Армеец„ АД против решение № 114/09.05.2019 г. по т.д.№ 169/2019 г. на Апелативен съд – Варна, с което – след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2/10.01.2019 г. по т.д. № 122/2018 г. на Шуменски окръжен съд, предявеният от Д. П. Д. против касатора иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди ,търпими от смъртта на брат й – А. П. Д., настъпила в причинна връзка с ПТП от 26.06.2014 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество – по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите автомобил , е уважен до общия размер от 40 000 лева, ведно със законната лихва върху същата сума от 27.08.2015 година. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилен страната намира извода на съда, че ищцата доказва материалноправна легитимация да предяви иска, с оглед родството си с починалия, тъй като в противоречие с ТР № 1/ 28.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, не е провела пълно и главно доказване съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и настъпили в резултат на смъртта му сериозни / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания, сравними с тези търпими от най – близките му роднини / родители, деца /. Не е съобразено, според касатора, че съгласно задължителните указания в посоченото ТР, присъждането на обезщетение за други лица, извън предвидените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/ 1969 г. , се допуска като изключение – само за случаите, когато житейски ситуации и обстоятелства са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за търпими неимуществени вреди, наред с близките или вместо тях. Събраните свидетелски показания, според касатора, не обосновават нещо различно от типичните проявления на близка родствена връзка между брат и сестра – обичайно проявимите доверие, любов и подкрепа, но не и сила на емоционална и духовна привързаност, сравними с тези между родител и дете, до степен , че „ единия не може без другия „ и във всяка житейска ситуация разчита на него. В евентуалност е оспорен , като прекомерен, размера на присъденото обезщетение, за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 20 000 лева. Касаторът счита, че приетото завишение от въззивния съд – до общия размер от 40 000 лева – е немотивирано и в противоречие с т.11 от ППВС № 4/1968 г. – поради непосочване на съобразените обстоятелства, обосновали увеличението. Страната не оспорва, че въззивният съд формално е посочил съобразими критерии , но счита, че е бил длъжен да обоснове приложението на всеки от тях, съобразно конкретно възприето съдържание на релевантни за приложението му обстоятелства, установимо от доказателствата. Касаторът оспорва правилността на извода на въззивния съд, че пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. / не намира приложение в конкретния казус , поради противоречието му с чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „ Гражданска отговорност „. Според него, с Директивата се въвежда минимален стандарт за застрахователната сума, т.е. за минимална горна граница на отговорност на застраховател, относим към сключването и съдържанието на застрахователния договор по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, но същият е неотносим към уредбата на правоотношението във връзка с обезщетяване на увреден . Последното,според страната, се урежда от националните правни норми. В този смисъл същата намира напълно неотносимо цитираното от въззивния съд решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С – 277/2012 г., поддържайки очевидна неправилност на въззивния акт, поради произнасяне contra legem – пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. / и extra legem – с позоваването на чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност„ и разрешението на СЕС по дело С – 277/2012 г. .
Ответната страна – Д. П. Д. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като счита, че изложението по чл.284 ал.3 ГПК се изчерпва с касационни доводи за неправилност, съобразими в друга фаза на касационното производство и на основанията по чл. 281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал. 1 и ал.2 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищцата Д. Д. е предявила иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, за обезщетяване на неимуществени вреди, търпими от смъртта на брат й – А. Д., настъпила в причинна връзка с ПТП от 26.06.2014 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество – по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, автомобил. С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил относимите към предмета на касационната проверка възражения относно търпими от ищцата вреди, с такава продължителност и интензитет , че да предпоставят обезщетяване по изключение, като съпоставими с тези,търпими от най-близките родственици – в кръга, очертан от ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. . В евентуалност е оспорен и размера на претендираното – по частичен иск, при посочен пълен размер на претенцията 100 000 лева – обезщетение от 50 000 лева.
За да потвърди присъдените от първоинстанционния съд 20 000 лева обезщетение и завиши същото до общия размер от 40 000 лева, въззивният съд е приел, че ищцата е доказала – пълно и главно – наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и настъпили от смъртта му сериозни / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания. Въз основа на свидетелските показания, съдът е приел, че като по-голям брат починалият винаги се е грижил за сестра си – ищцата, а тя е разчитала на него за всичко, като са живеели и в общо домакинство. Загубата променила личността й – от усмихнат и общителен човек , в тъжен и затворен, отключила й здравословни проблеми и я дистанцирала от обичайното социално обкръжение. Според специализираната съдебно-психологична експертиза, острият стрес , през всички фази на който е преминала ищцата, е обусловил хронична промяна на личността й и различие в профила и диспозицията й преди и след трагичното събитие : усамотяване , избягване хора и ситуации, които биха провокирали ретроспекции, трайна промяна на ценностните й отправления. Приложението на пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. / – според който, максималният размер за обезщетяване на разширения кръг лица, в който попада и ищцата ,е до 5 000 лева , въззивният съд е изключил, изхождайки от обстоятелството, че договорът за застраховка на „ Гражданската отговорност „ на делинквента е сключен на 17.09.2013 г., а по силата на пар.22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 г./ , за застрахователните договори сключени преди влизане в сила на КЗ / 01.01.2016 г. / , какъвто е и процесният случай , се прилага Част ІV на КЗ / отм./ , освен ако страните договорят друго, след влизането в сила на КЗ, каквито данни по делото няма. Обратното действие – за съдебни претенции предявени след 21.06.2018 г. въззивният съд е счел относимо, когато същите се основават на вреди от ПТП настъпили при действието на новия КЗ, в сила от 01.01.2016 г.. Само като алтернативен довод за неприложимост на пар.96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. / въззивният съд е приел,че нормата противоречи на правото на ЕС, тъй като предвижда по-малка сума от посочените в чл.1 пар.2 от Втора директива 84/5 ,кодифицирана с Директива 2009 / 103 / ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката гражданска отговорност, в чл.9 ал.1 от която са предвидени минимални застрахователни суми от 1 000 000 евро за пострадал или 5 000 000 евро – за събитие, независимо от броя на пострадалите. Разпоредбите на Директивата са транспонирани в чл.266 КЗ от 2005 г. / отм./ . Въззивният съд се е съобразил с решение на СЕС по дело С– 277/12 , по преюдициално запитване , отправено на основание чл.267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats / Л. /, според което : съгласно чл.3 пар.1 от Директива 72/166 и чл.1 пар. 1 и 2 от Втора директива 84/5 не се допуска национална правна уредба , съгласно която задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „ при използването на МПС да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1 пар.2 от Втора директива 84/5. Доколкото решенията на ЕС по преюдициални запитвания са част от позитивното европейско право и задължителни за всички съдилища на държавите – членки , вкл. за българския съд – чл.633 ГПК , въззивният съд е приложил директно това разрешение , позовавайки се на обективно противоречие между пар.96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. / и Директива 2009 / 103 / ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката гражданска отговорност – чл.9 ал.1. Досежно довода на въззивника – застраховател, за прекомерност на присъденото обезщетение, въззивният съд се е позовал на съобразени при определянето му, относими критерии, изброени както следва : вид , характер и степен на търпимите болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет и конкретно в случая – тежестта на понасянето на внезапната и необратима загуба, съобразно заключението на съдебно-психологическата експертиза и свидетелските показания. Посочено е съобразяване на икономическата конюнктура към момента на увреждането и установена в тази насока съдебна практика, макар нецитирана.
Изложението по чл.284 ал.3 ГПК възпроизвежда касационните доводи за неправилност в касационната жалба и поставя следните въпроси : 1/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне дължимо обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с ППВС № 4 / 1968 г. ; 2/ Какви критерии следва да приложи решаващият съд при извършване преценка относно наличието на „ изключение „ по смисъла на ТР № 1 / 21.06.2018 г. по т.д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК , по отношение възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/61 г.и ППВС № 5 / 1969 г. ? ;3/ Следва ли разпоредбата на пар.96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / ДВ бр. 101 от 2018 г. / да се прилага за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г. / датата на постановяване ТР № 1 по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС / , независимо от това по време на действие на кой Кодекс на застраховането е възникнало застрахователното събитие ? ; 4/ Обратното действие на съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г. разпростира ли се по отношение на произшествията, попадащи в приложното поле на КЗ /отм./ ? ; 5/ Противоречи ли пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр. 101 от 2018 г. / на чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност„ ? ; 6 / Правилно ли е да се приложи разпоредбата на пар.22 ПЗР на КЗ за отношения, които не са съществували, съответно не са били регулирани в КЗ /отм./, а са възникнали след отмяната му, по силата на ТР № 1/21.06.2018 г. по т.д.№ 1 / 2016 г. на ОСНГТК на ВКС ? – всички въпроси от втори до пети вкл. са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Касаторът се позовава и на „очевидна неправилност„ съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, с оглед отказа на съда да приложи пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. /, като правораздаване contra legem и extra legem, съгласно посоченото в пар.1 от настоящото определение.
Първият от въпросите е относим към касационния довод за прекомерност на присъденото обезщетение, за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 20 000 лева и до определените общо 40 000 лева, доколкото – по мнение на касатора – въззивният съд не е изложил мотиви, обосноваващи завишението . Произнасянето на въззивния съд предполага обосноваване приложението критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 год. – с мотивирано изложение на приетите за релевантни, при определяне на справедлив размер на обезщетението, обстоятелства. Такова обосноваване въззивното решение съдържа – основано на събраните доказателства за сериозното психологическо въздействие на трагичната загуба върху психиката на ищцата, вкл. претърпяната личностна промяна, като проекция на дълбокото й емоционално страдание по загубения брат. Това обстоятелство, изведено в мотивите конкретно за настоящия случай, извън изброяването на принципно преценими критерии при определяне на обезщетението, очевидно е обосновало преценката за по-висок от приетия от първоинстанционния съд размер, не поради неотчитане на релевантен критерий, а поради несъответно преценена тежест на същия при определянето на общия размер. Касаторът не е посочил неотчетено от въззивния съд, обосноваващо по-нисък справедлив размер обстоятелство, нито неправилно отчетено, в завишаване размера на обезщетението такова и по същество изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства. Такава преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година. Следователно не се явява удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ГПК.
Вторият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. ТР № 1/21.06.2018 г. по т.д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК достатъчно ясно определя квалификацията, на която следва да отговаря преценимата от съда връзка между починалия и обезщетяваните за претърпени от смъртта му неимуществени вреди лица, извън визирания в ППВС № 1 / 1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг. Кои конкретни обстоятелства, с оглед съдържанието им , във всеки конкретен случай биха обосновали такава квалификация, е невъзможно да се изчерпи в отговор на правен въпрос по приложението на правна норма или правен принцип, извън конкретиката на съответния спор, което обуславя фактологичен характер на така формулирания. Именно с оглед постановяването на ТР № 1/21.06.2018 г. по т.д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС , не би могъл да се обоснове допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, дори да би бил обоснован общия селективен критерий. ТР не въвежда различни от принципно преценимите критерии за определяне на обезщетение по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД.
Решаващ довод на въззивния съд , за неприлагането на пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. / е неприложимостта на новия КЗ, в сила от 01.01.2016 г. към процесното правоотношение, на основание пар.22 от ПЗР на КЗ , в сила от 01.01.2016 г., според който за застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на този кодекс се прилага част ІV от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ / обн. бр.102 от 29.12.2015 г. в сила от 01.01.2016 г. / . Тъй като застрахователният договор, от отговорността на застрахования по който е функционално обусловена отговорността на застрахователното дружество, е сключен при действието на КЗ /отм./, съдът е обосновал приложимост на Част ІV от същия, не и КЗ в сила от 01.01.2016 г., респ. измененията му / чл.493а КЗ вр. с пар.96 ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ обн. ДВ бр.101 от 2018 г. / . Формулираните трети и четвърти въпроси неправилно изхождат от релевантност на момента на приемане на ТР № 1/ 21.06.2018 г. по тълк.дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, придавайки му последици идентични на изменение на закона, макар че същото само тълкува съществуващия и приложим към процесното правоотношение такъв, в съответствие и с чл.2 пар.1 б.“б“ от Директива 2012/29/ЕС, изрично упомената в мотивите му. Действително и след постановяването на ТР е въведена нормата на чл.493а КЗ / в сила от 01.01.2016 г./, в която е посочен кръг на материално легитимираните да получат обезщетение за неимуществени вреди лица, в съответствие с приетото тълкуване. Правото на същите да получат такова обезщетение,обаче, не възниква по силата на тази разпоредба. Затова трети, четвърти и шести въпроси са правно несъстоятелни . Дори същите, предвид частично релевантното си съдържание , да се конкретизират до въпроса : П..96 ал.1 ПЗР на КЗ /ДВ бр.101 от 2018 г./ намира ли приложение за правоотношения, спрямо които е приложим КЗ /отм./, по силата на пар.22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 г./, предвид сключването на застрахователния договор във връзка с който възниква правоотношението, преди влизането в сила на КЗ / в сила от 01.01.2016 г./ ? – би бил удовлетворен само общия селективен критерий. Необоснован е допълнителния такъв, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Липсва обосноваване на неяснота в съпоставяните във въпроса разпоредби, която да налага изясняване на кумулативното им съобразяване, която неяснота да е обусловила противоречива съдебна практика и на която касаторът да се е позовал, като налагаща по необходимост отговор на въпроса.
Предвид обстоятелството, че решаващ се явява именно мотивът на въззивния съд, свързан с предходния, необосновал допускане на касационното обжалване въпрос, петият въпрос не удовлетворява изискването за правен, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като различен отговор на същия – в съответствие с тезата на касатора – не е от естество да обуслови различен от настоящия правен резултат. Независимо от това , съображенията на касатора не могат да бъдат споделени, изхождайки от определението за „ застрахователна сума “ по смисъла на пар.1 т.5 от ПЗР на КЗ / отм./ ,респ.чл.346 КЗ /нов/. Визираните в чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета на ЕС размери са размери на задължителни за страните членки минимални застрахователни суми, с изплащане в рамките на които, съобразно действително търпимите увреди, да бъдат задължени застрахователите при настъпване на застрахователно събитие / събития и съобразно броя на пострадалите.Въвеждане на предел на застрахователна сума в националния закон, която е под уредения минимален размер на застрахователна сума в Директива 2009/103/ЕО – част от правото на ЕС, означава по същество ревизиране на минималния размер на отговорност на застрахователите, съобразно общностното право, тъй като при настъпване на застрахователното събитие не би бил преценим действителен обхват на търпимите вреди в случаите, в които надхвърлят сумата от 5 000 лева , в разрив с принципа за справедливо обезщетяване на пострадалите, в съответствие с който са определените с Директивата лимити. Именно в този, напълно ясен смисъл, е и постановеното Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 , макар по тълкуване на разпоредби – чл.3 пар.1 от Директива 72/166 и чл.1 пар. 1 и 2 от Втора директива 84/5 , последващо възпроизведени в кодифицираната Директива 2009/103/ ЕО: „Не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „ при използване на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1 пар.2 от Втора директива 84/5 „ , на която съответства понастоящем чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 114/ 09.05.2019 г. по т.д. № 169/2019 г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец„, на основание чл. 81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК вр. с чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. и чл.38 ал.2 ЗАдв. вр. с чл. 7 ал.2 т.4 и чл.9 ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. Н. Н. Д. – [населено място] ,ул.”Х. Б. „ № 2 , ап.4, адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационна инстанция , в размер на 1 297,50 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: