О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 234
София , 17.03. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Д. В. гр.дело № 1626/2009 година и установи следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
С решение № 51 от 18.04.2005 г. по гр.д. № 695/ 2002 г. на Пловдивски районен съд, оставено в сила с решение № 1* от 8.07.2009 г. по гр.д. № 3291/ 2008 г. на Пловдивски окръжен съд ответниците А. Л. Ш. и Л. К. Ш. са осъдени да предадат на ищците П владението на имот № 1* с площ 562 кв.м., в местността “Т”, извън регулацията на гр. П., както и да го освободят от постройката /ресторант/, която се намира върху имота.
Ответниците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон досежно приетото от съда, че се касае за незаконен строеж, който подлежи на премахване. Поддържат, че постройката има траен характер, изградена е законно въз основа на валидно издадено разрешение за строеж, поради което по отношение на нея не може да се приложи разпоредбата на чл.109 ЗС.
Относно допустимостта на обжалването касаторите считат, че съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос за това доколко е основателен иск по чл.109 ЗС в хипотезата, когато собственикът на земята претендира премахването на една законна постройка, като този въпрос бил разрешен в противоречие с константната практика на Върховния касационен съд. Като процесуалноправен се поставя въпросът дали ищците по такива искове са длъжни да доказват с какви конкретно действия ответниците им пречат да упражняват собствеността си върху терена, при условие, че ищците са собственици на терена, а ответниците- на постройката. По същите въпроси се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се изтъква, че тези въпроси обхващат широк кръг от обществени взаимоотношения и предвид наличието на многобройни аналогични случаи произнасянето от страна на ВКС би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В потвърждение на горните доводи касаторите се позовават на ТР № 31/ 1984 г., както и на решения на отделни състави на ВКС по конкретни дела.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Ищците са собственици на терена по силата на възстановяване от поземлената комисия, като в тази част между страните има влязло в сила решение по чл.108 ЗС за предаване владението на земята. Съгласно отменително решение на ВКС по гр.д. № 4189/ 2007 г. спорът е висящ само относно иска по чл.109 ЗС за освобождаване на имота от построения в него ресторант. За да уважи този иск въззивният съд е изложил съображения, че се касае за постройка, възникнала като такава с режим по чл.120, ал.4 ППЗТСУ и преустроена в ресторант. Въпреки че преустройството е извършено въз основа на валидни в качеството им на административни актове строителни книжа, въззивният съд е приел, че ответниците нямат правото да държат обекта върху имота на ищците и ги осъдил да го премахнат.
С оглед на тези данни въпросите за основателността на иска по чл.109 ЗС при наличието на собствена на ответниците сграда, която се намира върху чуждия имот и какви обстоятелства се включват в предмета на иска, са от съществено значение за изхода на спора и правилно са формулирани от касаторите в изложението по чл.280, ал.1 ГПК. Въпреки това жалбата не следва да се допусне до разглеждане, тъй като и двете поддържани основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не са налице, а те трябва да бъдат в кумулативна даденост с първото условие.
Неоснователно е становището, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и по-конкретно с ТР № 31/ 85 г. на ОСГК. Позоваването на това решение не държи сметка за действителния му смисъл и въпросите, които са разрешени с него. Никъде в текста на решението не е посочено, че щом строежът е законен от гледна точка на техническите и строителни правила и норми и е съпроводен със съответните книжа и документи, изискуеми от техническите власти, от това следва, че искът по чл.109 ЗС е неоснователен и следва да се отхвърли. Казано е точно обратното- че административният орган може и да не знае, че с разрешението за строеж се засягат чужди права, но това не лишава засегнатия собственик от негаторната защита по чл.109 ЗС. Административният орган се произнася само по законността на строежа от гледна точка на строителните правила и норми и различни технически и административни изисквания. Извън предмета на тази административна процедура е дали строежът засяга законни права на трети лица, затова съдът преценява издадените разрешения за строеж само преюдициално и решава дали да ги зачете или не. По този начин е постъпил и въззивният съд по настоящото дело, поради което решенето му е съобразено, а не противоречи на практиката, установена с ТР № 31/85 г.
Неоснователно е и становището, че съдът неправилно бил освободил ищците от необходимостта да доказват с какво сградата им пречи да ползват имота си. В конкретната хипотеза това е очевидно поради факта, че сградата се намира върху чужд имот и е построена без право на строеж, учредено от собствениците на терена, нито съществува някакво друго законно признато право за ответниците да държат собствена сграда върху чуждия имот. При тази хипотеза никой собственик не може да бъде задължен да търпи сградата и в такива случаи практиката приема, че не е необходимо той да доказва с какво конкретно и по какъв начин сградата ограничава правото му на собственост. В този смисъл решението е съобразено с константната практика на ВКС и също не е налице основание за допустимост на обжалването. Представеното решение № 879 от 4.11.2008 г. по гр.д. № 1597/ 2007 г. на ВКС, ІІІ г.о. е взето при идентична фактическа обстановка и в него се казва, че негаторният иск е основателен, ако ищецът е собственик на земята, а ответникът няма право на собственост върху построената в този имот сграда, поради което това решение не е в подкрепа на тезата на касаторите, а потвърждава, че въззивното решение е съобразено с постоянната практика на ВКС. В същия смисъл е и решение № 1303/ 18.07.2003 г. по гр.д. № 1132/ 2002 г. на ВКС, ІV г.о., където е прието, че с факта на съществуване на една барака върху имота на ищеца, правото му на собственик се накърнява и се смущава упражняването му в пълен обем. Третото решение № 942 / 7.11.2008 г. по гр.д. № 3426/ 2007 г. на ВКС, І г. о. е постановено при друга фактическа обстановка- строеж в съсобствен имот, поради което не може да служи като доказателство за противоречива практика.
Неоснователни са и доводите, че сградата е придобила траен устройствен статут, тъй като това противоречи на установената практика, че такъв статут се придобива само след провеждане на процедура по § 50а ПЗР ЗТСУ или по §17 ЗУТ, данни за каквато не са представени по делото и която не е еднозначна с процедурата за узаконяване на сградата, на която са се позовавали касаторите. Въпросът освен това е решен при обсъждане възможността за възстановяване на имота с оглед приложението на чл.10б ЗСПЗЗ.
С оглед на конкретните данни по делото не може да се приеме за основателен и доводът за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпросите за негаторната защита има обилна съдебна практика, тъй като това е институт с принципно значение за защита на правото на собственост. Съдебната практика е изяснила и случаите, в които негаторна защита се търси в хипотеза на застрояване, извършено преди възстановяването на имота, като се приема, че сгради с временен характер по чл.120, ал.4 ППЗТСУ, които не са получили траен устройствен статут, не са пречка по чл.10б ЗСПЗЗ за възстановяване на имота и следователно подлежат на премахване по искане на новия собственик. Настоящият случай попада в същата категория спорове и е решен по идентичен начин- следователно разглеждането на жалбата не би допринесло за точното прилагане на закона или за развитие на правото, както се изисква в чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.
По тези съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1* от 8.07.2009 г. по гр.д. № 3291/ 2008 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: