О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
гр.София, 12.05.2017 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 1807 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение № 1535 от 22.12.2016 г., постановено по гр.д. № 898/2016 г. на Окръжен съд – Плевен, ГО, IV с-в, с което е потвърдено разпореждане № 18359 от 02.11.2016 г. по гр.д. № 5604/2016 г. по описа на Районен съд – Плевен, с което е върната на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК подадената от П. П. Г. въззивна жалба срещу постановеното по делото първоинстанционно решение.
Жалбоподателят П. П. Г. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И. М., поддържа доводи за неправилност на обжалваното въззивно определение. В жалбата се твърди, че съобщение за постановяване на първоинстанционното решение не й е било връчвано лично, а адвокатът й е имал представителна власт за процесуално представителство само за съдебните заседания по делото, но не и за получаване на книжа. Сочи се, че след като решението е било изпратено за връчване е следвало да се прилагат общите правила за въззивно обжалване по чл. 259 ГПК. Освен това се посочва, че решението е постановено на 12.10.2016 г., а влизането му в сила е от дата 14.10.2016 г., поради което жалбоподателката е била лишена на практика от предоставената й от закона възможност да обжалва решението.
Ответникът по жалбата „ДМСГД“ – [населено място], чрез процесуалния си представител адв. А. Г. излага становище за неоснователност на частната жалба и счита, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне.
За да постанови обжалваното определение и да потвърди разпореждането на Районен съд – Плевен, с което е върната подадената от П. П. Г. въззивна жалба срещу постановеното по същото дело първоинстанционно решение № 1509 от 12.10.2016 г., въззивният съд е приел, че насочената срещу това решение жалба е подадена след изтичането на двуседмичния срок за въззивно обжалване. Установено е, че решението на първоинстанционния съд е постановено на 12.10.2016 г., като в него е посочено, че то подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок, считано от датата на обявяването му – 14.10.2016 г. До частната жалбоподателка е изпратено съобщение с препис от постановеното решение, получено на 19.10.2016 г., в което е отразено, че решението подлежи на обжалване, както е посочено в него. При тези обстоятелства съдът е изложил съображения, че правилото на чл. 315, ал. 2 ГПК е приложимо, когато съдът в открито заседание по разглеждане на делото посочи на коя дата ще обяви решението си по-рано от определената дата, какъвто е процесният случай. Ето защо, според съда, началният момент, от който започва да тече срокът за обжалване в този случай е датата, посочена в последното по делото заседание, а именно 14.10.2016 г., поради което и подадената на 02.11.2016 г. въззивна жалба е постъпила след установения двуседмичен срок.
В частната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 274, ал. 3, т.1, вр.чл.284, ал.3 ГПК с молба от 21.02.2017г. се сочат общи оплаквания за неправилността на обжалваното въззивно определение, като се извежда са един въпрос от значение за спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, уточнен от настоящия съдебен състав: за приложимостта на общите правила за въззивно обжалване на съдебно решение по чл. 259 ГПК, постановено по трудовоправен спор при условията на чл. 315, ал. 2 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос обуславя изхода на делото, доколкото е разгледан от въззивния съд и е предопределил постановения от него резултат, но същият не изпълва допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в тълкувателно решение № 12/2012 г. от 11.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, според което срокът за обжалване на решение, обявено при условията на чл.315,ал.2 ГПК тече от датата, на която съдът е посочил, че ще постанови решението си. Според цитираното решение връчването по чл. 7, ал. 2 ГПК на преписи от решението променя началния момент на срока за подаване на жалба, само ако на страните е изпратен препис от решението с други указания или решението е обявено след датата, предварително посочена по чл.315, ал.2 ГПК. В мотивите на тълкувателното решение се посочва още, че правилото на чл. 315, ал. 2 ГПК е приложимо, когато съдът в открито заседание по разглеждане на делото посочи на коя дата ще обяви решението си и го стори не по-късно от предварително определената дата. В случая въззивният съд е констатирал обстоятелството, че първоинстанционния съд в открито заседание по делото е посочил датата, на която ще постанови решението си, както и че решението е обявено не по-късно от тази дата. Ето защо и формираният при съобразяването на тези данни извод, че двуседмичният срок за обжалване на въззивното решение тече от датата, посочена по реда на чл. 315, ал. 2 ГПК, не влиза в противоречие, а съответства на задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение на ВКС. При тези данни оплакванията в частната жалба, както и съдържащият се във формулирания въпрос довод, че в случая се дерогира приложението на общите правила за въззивното обжалване и страната по делото на практика е лишена от възможност да обжалва неблагоприятното за нея решение, не намира опора в закона, както и във възприетото от съдебната практика тълкуване на чл. 315, ал. 2 ГПК. Според разясненията, дадени от тази практика, страните в хипотезата на чл. 315, ал. 2 ГПК не разполагат с по-кратък срок от посочения в чл. 259, ал. 1 ГПК, стига да проявят инициатива и да извършат справка в регистъра на съдебните решения към съответния съд, който е публичен. С оглед изложеното, и предвид липсата на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне.
При този изход на спора разноски за настоящото производство, сторени за адвокатско възнаграждение в производството на ВКС следва да бъдат присъдени в полза на ответника по делото „ДМСГД“ – [населено място] в поискания размер от 300 /триста/ лева.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1535 от 22.12.2016 г., постановено по гр.д. № 898/2016 г. на Окръжен съд – Плевен, ГО, IV с-в.
ОСЪЖДА П. П. Г. от [населено място] да заплати на „ДМСГД“ – [населено място] сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: