2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 19.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3861 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор К.-М., против въззивното решение № 81 от 3 юли 2018 г., постановено по в.гр.д. № 243/2018 г., по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 13 от 3 април 2018 г., постановено по гр.д. № 183/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Д. В. Й., с адрес в [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 12000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение в престъпление, за което е оправдан, ведно със законната лихва от 11 февруари 2017 г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно. Макар декларативно да е отразено, че е съобразено правилото на чл. 52 ЗЗД и задължителната практика на ВКС, не са съобразени в достатъчна степен релевантните обстоятелства за определяне на размера на дължимото обезщетение. Акцентира се на недостоверността на показанията на св. В. П., който не е общувал пряко с ищеца, а сведенията са му опосредствени. Съдът не изложил мотиви за съпричастността на прокуратурата към продължителността на разследването – каква част от съответния срок представлява воденото досъдебно производство, което е в значителна степен по-кратко от съдебната фаза, и дали процесуалното поведение на прокуратурата е могло да повлияе върху намаляването на тази продължителност в съдебната фаза. При показанията на св. Й. не е направена оценка съобразно правилото на чл. 172 ГПК. Касаторът счита, че липсата на достатъчно аргументи говори за произволно определяне от страна на съда на обезщетението за причинени неимуществени вреди, без да са съобразени релевантните обстоятелства, установени въз основа на доказателствата по делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като се твърди и очевидна неправилност на решението.
Ответникът Д. В. Й., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. Х., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Срещу въззивното решение е подадена и касационна жалба от Д. В. Й., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. Х., в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение, е отхвърлен частично искът за неимуществени вреди на Й. за сумата над 12000 лева до присъденото от първата инстанция обезщетение от 30000 лева, ведно със законната лихва върху главницата (разликата над 12000 до 30000), считано от 26.01.2017 г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се заявява, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, като съдът е разширил без основание въпросите, по които е преразгледал първоинстанционното решение, без да се съобрази с разпоредбата на чл. 269 ГПК. Съдът не е отчел, че в наказателното производство са проведени 27 съдебни заседания и то е приключило едва с влизане в сила на решението във въззивното производство, образувано по протест на прокуратурата. Не са отчетени продължителността на наказателното преследване и тежестта на първоначалното и на преквалифицираното обвинения, по които ищецът е оправдан, нарушенията на емоционалното равновесие на ищеца и настъпилите неблагоприятни последици в психо-емоционалното и физическото му състояние, отдръпването на контрагентите на дружеството, при което дружеството на практика е фалирало, което е накарало ищеца да търси препитание в чужбина. Не били съобразени и възрастта на ищеца, семейството му, обкръжението му и последиците за здравето и за личността му. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по тази жалба Прокуратурата на Република България не представя отговор.
За да потвърди първоинстанционното решение съдът взема предвид, че образуваното срещу ищеца наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, е за извършване на тежко умишлено престъпление и е продължило от повдигане на обвинението на 11.03.2011 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 11.02.2017 г., т.е. пет години и единадесет месеца. Посочва се, че за продължителността му ищецът не е допринесъл. Установено е, че в течение на цялото наказателно производство на ищеца е била наложена най-леката мярка „подписка”, която не се установява да се е отразила върху начина му на живот. От събраните в първата инстанция гласни доказателства е установено, че в резултат на воденото против ищеца наказателно производство, същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в психични страдания – силна тревожност, безпокойство, потиснатост, нервно напрежение, като съгласно експертизата той е преживял смесено тревожно-депресивно разстройство, симптомите на което продължават. От представената медицинска документация се установява, че ищецът е диагностициран със заболяването артериална хипертония, проявило се преди започване на наказателното производство, а в течение на същото е приемал системно лечение, като не се установява от кога датира посоченото заболяване. При определяне размера на справедливото обезщетение за претърпените вреди, съдът е съобразил данните за личността на увредения, който няма предходни осъждания, нито против него са водени други наказателни производства; данните за неговата личност, поддържаният до този момент много добър морален облик; посочва се, че обвинението не е публично разгласено, но е станало достояние на обществения кръг на ищеца и това е повлияло негативно на отношението към него. Посочено е, че не е установено пряка причинно-следствена връзка между спада в дейността на строителната фирма на ищеца и повдигнатото обвинение, както и че при определяне размера на обезщетението се изключват евентуално търпените неимуществени вреди от наложените по реда на ЗОПДИППД /отм./ обезпечителни мерки върху имуществото на ищеца и семейството му, а именно възбрани върху недвижими имоти, запори на леки автомобили и банкови сметки, тъй като за тези вреди пасивно легитимирана да отговоря като процесуален субституент на държавата е КПКОНПИ, а не прокуратурата. Въз основа на горното, за справедливо е прието обезщетение в размер на 12000 лева.
Поставените от страните въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Поставеният правен въпрос на прокуратурата е за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай, за да се уважи иска до 12000 лева, за който се твърди нарушаване на постановките, изведени от ВС в т. II на ППВС № 4/1968 г. Противно на тезата на касатора, съдът стриктно е съобразил именно тези постановки – при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При основополагащото разбиране, съответно на преутвърдената в редица решения на ВКС по-горе посочена обвързваща съдебна практика, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се основава на преценката на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, и основавайки се на необходимостта да се съобрази как съответното незаконно наказателно преследване се е отразило върху лицето с оглед конкретната личност, начина му на живот, значимите за него нематериални блага, които са били засегнати, измежду които добро име и професионален авторитет, съдът е приел за справедливо обезщетяването на понесените вреди със съответната сума. Възприема се разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следователно, преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване.
В конкретния случай не може да се приеме тезата на този касатор, че съдът неправилно оценил свидетелските показания, тъй като те отразявали непреки впечатления. Видно от мотивите на съда, коректно са посочени пряко възприетите от свидетелите обстоятелства, като заключението за търпените вреди се основава не само на свидетелските показания, а и на останалите събрани доказателства. Не се разкрива твърдяното нарушение на чл. 172 ГПК по отношение на разпитаната свидетелка, тъй като нейните сведения са възприети доколкото съвпадат с останалите доказателства и доколкото установяват нормалните последици за индивида в обществото и семейния му кръг при незаконно наказателно преследване. Последният аргумент на прокуратурата не може да бъде споделен – не били изложени мотиви относно причастността на прокуратурата по отношение на продължителността на наказателното производство. Такъв аргумент не е изрично поддържан във въззивната жалба. Изложено е, че дългият срок на производството произтича от множеството обвиняеми (осем на брой) , някои с няколко обвинения, множеството отводи на магистратите, няколкократните връщания на делото, допуснати нови експертизи и допълнителни задачи към експерта. В тази връзка съдът е посочил, че не се установява продължителността на делото да е обусловена от поведението на ищеца – няма отложени поради негово или на процесуалния му представител неявяване съдебни заседания или процесуални действия в досъдебното производство. Ето защо по този въпрос не са нарушени постановките на посочената задължителна съдебна практика.
Този касатор твърди и че завишеният размер на обезщетението поради несъобразяване с всички относими обстоятелства, води до очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърдението е за наличие на основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не за това по ал. 2 на чл. 280. Тъй като квалифицираната форма на неправилността по смисъла на последния посочен текст нито се твърди, нито се установява, касационното обжалване не следва да се допуска по тази предпоставка.
Касаторът Й. на свой ред поддържа, че решението е несъобразено с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, относно действията на въззивната инстанция по въпроса ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от страна на въззивния съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, същият да извърши цялостна проверка на правилността на решението. Твърди се, че въззивната жалба на прокуратурата не съдържа конкретно оплакване за порочността на първоинстанционното решение, поради което съдът не е следвало да формира собствени изводи по съществото на спора и правилността на първоинстанционното решение, а е следвало да потвърди същото. По въпроса не се констатира тълкуване на съда в разрез с разясненията на ВКС в по-горе посоченото тълкувателно решение относно дейността на въззивната инстанция. Въззивният съд в случая мотивирано се е произнесъл по всички доводи и възражения заявени с въззивната жалба на прокуратурата, като е извършил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и е съобразявал и изрично посочените обстоятелства.
Вторият въпрос е идентичен по същината си с първия въпрос, поставен в предходната касационна жалба – относно прилагане от съда на критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото от ищеца обезщетение за неимуществени вреди, в т.ч. и кои/какви са предпоставките при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, които обосновават размера му. Касаторът твърди, че са нарушени разясненията, дадени от ВКС в ТР № 3/2004 г., ОСГК, като не взема предвид, че цялата съдебна практика, постановена по приложението на чл. 52 ЗЗД, е съобразена с постановките на ППВС № 4/1968 г., както е обяснено по-горе. Макар да е вярно, че нормативните актове, уреждащи отговорността при непозволено увреждане, не съдържат легално определяне на понятието „неимуществени вреди“, то това понятие е разяснено подробно в като цяло непротиворечивата съдебна практика. Противно на твърденията на този касатор, съдът е взел предвид всички изтъкнати от него обстоятелства: продължителността на наказателното производство, тежест на обвиненията, неблагоприятните последици за ищеца за неговото емоционално състояние и физическото му здраве, промените в социалното му поведение, професионалните му неблагополучия, авторитетът му и пр. Не може да се сподели тезата на касатора, че, тъй като след отговор на същия въпрос по друг спор касационният съд е присъдил на друг касатор по-високо обезщетение, то това е основание да се приеме, че е нарушена практиката на ВКС. Необходимо е да се има предвид, че за всеки отделен случай на засягане на нематериални блага, съдът присъжда справедлив паричен еквивалент на претърпените болки и страдания в зависимост от конкретните установени обстоятелства по съответния случай. Не се сочи такъв спор, при който съдът да е разгледал обстоятелства, които да са сходни с настоящите в основните си елементи, и да е присъдено различно обезщетение. Ето защо въпросът не обосновава допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 81 от 3 юли 2018 г., постановено по в. гр. д. № 243/2018 г., по описа на апелативния съд в [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: