6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 20.04.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4812 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. Т. в качеството й на управител на наследството на Д. И. И., срещу решението на Софийски градски съд, постановено на 29.08.2016г. по в.гр.д.№1664/2016г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. И. И., починала в хода на производството, в което нейните наследници се представляват от управителя на наследството й адв.Т., срещу В. Д. П.-Т. иск по чл.108 ЗС за установяване правото на собственост на основание наследяване от Д. И., собственик по давностно владение от 30.11.1970г. до 21.12.1992г., и осъществявано собствено владение след 1992г. до 2002г., и за предаване владението върху апартамент №1 на партерния етаж в жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] със застроена площ от 60кв.м., състоящ се от стая, вестибюл, кухня, баня-клозет и сервизни помещения, ведно с избено и таванско помещение, заедно със 7.86% ид.части от общите части на сградата и дворното място.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, имащи значение за изхода на спора, а именно: може ли съдът да въвежда обстоятелства и правни възражения за прекъсване на давността по свой почин и служебно да изследва дали е налице придобивно основание по чл.79 ЗС, както и при формиране на фактическите и правни изводи относно давностното владение и неговото прекъсване може ли съдът служебно да се позовава на доказателства и твърдения на страните, дадени по друго дело с друг предмет. Поддържа, че ответната страна в производството не е твърдяла, че давността е прекъсната и не е поискала, нито съдът е допуснал позоваване на твърденията на Д. И. по гр.д.№12739/1994г. на 36 състав на СРС, тъй като са в друг контекст. Наличието на основание за допускане на касационно обжалване по тези два въпроса извежда от съображенията на ОСГК на ВКС досежно позоваването на придобивната давност, съдържащи се в ТР №4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС. Поддържа също така, че в противоречие с практиката на ВКС /решение №134/30.12.2013г. на Второ ТО на ВКС/ въззивният съд не е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба В. Д. Т., чрез процесуалния си представител адв.Л. Т., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски в размер на 780лв.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Д. Д. И., починала в хода на производството и заместена от своите наследници по закон, представлявани от назначения управител на наследство адв.Т., е предявила първоначално срещу Д. В.-М. и И. В. М. иск за предаване владението на процесния недвижим имот с твърдението, че е правото на собственост е придобито чрез наследяване на Д. И., който е притежавал собствеността като придобита на основание сключен предварителен договор от 30.11.1970г., от която датата е и владял имота непрекъснато до м.12.1992г., като с молба от 30.03.2012г. адв.Т. е въвела в спорния предмет ново основание с твърдението, че Д. Д. И. е придобила собствеността по давност, тъй като го е владяла от смъртта на баща си, настъпила на 21.12.1992г. до нейната смърт – 03.12.2002г. С определение от 12.11.2008г. производството по отношение на първоначалните ответници Д. В. и И. В. е прекратено на основание чл.119, ал.1 и 2 ГПК /отм./ и с определение от 24.03.2009г. по искане на адв.Т. като ответник е конституирана В. Т..
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че едва след отпадане на забраната на чл.29 ЗСГ /отм. 31.03.1990г./ процесният имот е станал годен обект за придобиване по давност, но върху него ищцовата страна, вкл. и при присъединяване владението на Д. И. /ако се приеме, че той е владял имота от 30.03.1990г. до смъртта си – 21.12.1992г. чрез трети лица, които е допуснал в имота/, не е упражнявала владение по смисъла на чл.68 ЗС за изискуемия от закона 10-годишен период от време. Прието е, че по делото не са ангажирани доказателства, Д. И. да е установила владение върху имота, а напротив, изложените от самата нея твърдения в исковата молба от 01.06.1993г. са, че не упражнява фактическата власт върху апартамента, тъй като последният се ползва от трети лица /първоначалните ответници по иска/ без правно основание. Посочено е, че съдебно признание, че в периода от 1994г. до 23.07.1996г. имотът се ползва от други лица се съдържа и в молбата на Д. И. от 11.02.1997г., депозирана по гр.д.№12739/1994г. по описа на СРС, 36 състав, образувано по нейна искова молба срещу ответницата Т. с предмет иск по чл.19, ал.3 ЗЗД относно процесния имот. С оглед на всички обстоятелства по делото, вкл. и тези установени от събраните гласни доказателствени средства пред първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че направеното от Д. И. съдебно признание, че в периода от 1994г. до 23.07.1996г. не е упражнявала фактическа власт върху имота, вкл. чрез трети лица, отговаря на истината. При тези данни е прието, че не е налице обективният елемент на владението и не може да се приеме, че в този период в полза на Д. И. е текла придобивна давност, тъй като давността е била прекъсната на основание чл.81 ЗС, което е заличило изтеклата до момента давност и нова давност би могла да започне да тече от м.07.1996г., но от този момент до смъртта на Д. И. през м.12.2002г. не е изтекъл 10-годишният давностен срок.
Прието е също така, че по делото не са ангажирани доказателства, че от м.12.1992г., когато е починал Д. И., до смъртта на Д. И. през м.12.2002г. последната е упражнявала фактическа власт върху имота по смисъла на чл.68 ЗС било лично или чрез трети лица, на които имотът да е бил предоставен за безвъзмездно ползване. Посочено е, че това твърдение е в противоречие с твърденията на Д. И., поддържани в производството пред първоинстанционния съд, а освен това не се установяват и от събраните гласни доказателствени средства. Прието е, че нито един от разпитаните трима свидетели /Т. Д. П., И. С. М. и Д. Я. В./, чиито показания въззивният съд е обсъдил, в т.ч. и свидетелката Д. В., която е упражнявала фактическата власт върху имота до 2003г., не установяват, че тази фактическа власт е упражнявана било за праводателя Д. И., било за Д. И.. Посочено е, че свидетелката В. изрично е заявила, че е виждала Д. И. един единствен път след смъртта на родителите й, при която среща последната й е казала, че за имота има спорове и че след тази среща до смъртта на И. не е поддържала контакт с нея. Посочено е, че в подкрепа на изложеното е и становището на Д. В. в качеството й на ответник по иск по чл.108 ЗС, заведен от Д. И. първоначално срещу Д. В. и нейния съпруг, обективирано в молба от 30.11.1993г., че оспорва предявения иск, тъй като Д. И. не е собственик на процесния имот, а съща така и от формулирания от Д. И. въпрос към първоначалните ответници по реда на чл.114 ГПК/отм./ не са ли се самонастанили в процесния апартамент, който е във връзка с твърденията й в исковата молба, че е заварила в имота трети лица, които го ползват без правно основание.
Прието е също, че предявяването на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД от Д. И. срещу В. Т. през 1994г., което е предизвикало спиране на производството по настоящето дело поради преюдициалния му характер, обективира признание на Д. И., че правото на собственост върху имота принадлежи на ответницата. Посочено е, че това признание е съвместимо със своителното намерение по отношение на чужд имот, но доколкото по делото не е установено чрез главно и пълно доказване, че Д. И. е упражнявала фактическата власт върху имота, е прието, че това не променя крайния извод за неоснователност на предявения иск поради недоказаност правата на предявилото иска лице.
Така изложените от въззивния съд съображения за недоказаност на поддържаното в исковата молба придобивно основание, не обосновават наличие на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос може ли съдът да въвежда обстоятелства и правни възражения за прекъсване на давността по свой почин и служебно да изследва дали е налице придобивно основание по чл.79 ЗС. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС при извършването на преценка за осъществяването на поддържаното от предявилото иска лице и неговите правоприемници придобивно основание, въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти и обстоятелства, относими към осъществяването на това правно основание, като констатациите и изводите му са основани на преценка на събраните доказателства и изразените от страните становища, както и на становищата, изразени от същите страни в приложените производства, касаещи притежаваните права върху спорния имот.
Не може да бъде споделена тезата на касатора, че извършената от съда преценка, основана на установените по делото данни за прекъсване на давността, противоречи на разясненията по приложението на института на придобивната давност, дадени от ОСГК на ВКС в ТР №4/2012г. Действително в това тълкувателно решение е прието, че разпоредбата на чл.120 ЗЗД, според която давността не се прилага служебно, намира приложение и в хипотезите на придобивната давност. Произнасянето по въпроса дали придобивната давност не е била прекъсната обаче попада в обхвата на извършваната от съда преценка за наличието на предпоставките за придобиване правото на собственост на това придобивно основание, т.е. дали упражняваното владение е било явно, необезпокоявано и непрекъснато /решение №376/12.03.2013г. по гр.д.№260/2012г. на Първо ГО на ВКС; решение №705/29.10.2010г. по гр.д.№1744/2009г. на Първо ГО на ВКС/. При разрешаване на правен спор за право на собственост, основан на твърдение за придобиване на това право по давност, съдът следва да извърши всестранна и пълна преценка на приобщения доказателствен материал, вкл. и по въпроса дали владението не е било прекъснато /решение №578/009.2010г. по гр.д.№1188/2009г. на Първо ГО/. Съобразяването на въззивния съд в производството по настоящето дело със съдържащите се в приобщените дела изявления на спорещите страни досежно упражняваната фактическа власт върху имота следователно съответства на възприетото в задължителната практика на ВКС становище.
По същите съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса при формиране на фактическите и правни изводи относно давностното владение и неговото прекъсване може ли съдът служебно да се позовава на доказателства и твърдения на страните, дадени по друго дело с друг предмет. В съответствие с посочената по-горе задължителна практика на ВКС въззивният съд е извършил цялостна преценка на приобщения към делото доказателствен материал, вкл. и направените от спорещите страни извънсъдебни признания.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В съответствие с установената като непротиворечива задължителна за съдилищата практика на ВКС въззивният съд е изложил съображения за собствените си фактически констатации, вкл. чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, като е обсъдил подробно онези доказателства и е преценил правните последици на онези факти, които са обвързани с въведените с въззивната жалба доводи и възражения.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 29.08.2016г. по в.гр.д.№1664/2016г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: