4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
[населено място], 20.05.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1104/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Р. И. Ж. против определение № 37/05.03.2019 г. по ч.т.д. №45/2019 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение № 501/ 12.11.2018 г. по т.д.№ 96/2018 г. на Ловешки окръжен съд, за отказ жалбоподателят – ищец в същото производство да бъде напълно освободен от заплащането на държавна такса,доколкото е частично освободен от такава. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение , считайки че съдът превратно е приложил разпоредбата на чл.83 ал.2 ГПК, противно на логиката на института, доколкото е споделил тезата, че за прилагането му не е достатъчно установяване на затруднение на страната да заплати дължимата държавна такса, а невъзможност за заплащането й. Акцентира на обстоятелството, че месечният му доход от 1700 лева се съизмерва с около 1/3 от размера на дължимата държавна такса / в пълния й размер, преди частичното освобождаване / и то при условие, че изцяло бъде отделен за заплащане на същата, извън безспорно дължимите, макар за поддържането на едночленно домакинство, битови разходи и разходи за издръжка. В тази връзка цитира данни на Института за синдикални изследвания на КНСБ, според които минимално необходимите средства за издръжка на човек за настоящата година възлизат на 590 лева.Според тези данни, жалбоподателят сочи необходимост от спестяване от дохода му в размер на 1700 лева месечно в рамките на 4 месеца. Жалбоподателят намира противно на логиката на чл.83 ал.2 ГПК прилагането на разпоредбата само по отношение на социално слаби лица, в абсолютна невъзможност да заплатят дължимата държавна такса. Позовава се на процесуално нарушение на съда – непроизнасяне по всички наведени доводи за приложението на чл. 83 ал.2 ГПК, по отношение на пълната държавна такса, макар да не конкретизира неразгледаните.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Дължимата за производството, по което жалбоподателят Р. Ж. е ищец, държавна такса е определена в размер на 4800 лева / предявен иск за обезщетение на неимуществени вреди, в размер на 120 000 лева /. С определението на въззивна инстанция ищецът е освободен от заплащането на половината, като първоинстанционното определение е потвърдено за оставащо дължима от ищеца държавна такса в размер на 2 400 лева. За да прецени частичната основателност на молбата по чл.83 ал.2 ГПК, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ищецът получава месечен доход от 1700 лева, наред с притежавани идеални части от недвижимо имущество / от жилище в [населено място], вила в [населено място] и етаж от вила в [населено място] /, че не разходва средства за лечение, предвид доброто си здравословно състояние, както и не издържа други лица, респ. е едночленно домакинство. Като е посочил, че разпоредбата на чл.83 ал.2 ГПК се прилага не в случай на затрудненост на страната да осигури заплащането на дължимата държавна такса, а при констатирана невъзможност да заплати същата, съдът е счел, че молбата на ищеца е основателна до размера на сумата от 2 400 лева, респ. следва да се отхвърли за остатъка в същия размер, въпреки че надхвърля размера на месечния й доход.
В раздел І от изложението по чл.280 ГПК, касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното определение, на основание чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Обосновава същата с частта от мотивите, в които съдът по същество е приел, че възможността за заплащане на държавната такса, макар с известно затруднение за страната, не е основание за освобождаване по чл.83 ал.2 ГПК, а такова е само констатираната, въз основа на цялостното материално,семейно, здравословно състояние на молителя, вкл. по специфични за всеки отделен случай критерии, неизчерпателно посочени в чл.83 ал.2 ГПК, невъзможност за заплащането й , вкл. с понасянето на известни, приемливи затруднения.
В раздел ІІ от изложението, макар да е сочил произнасяне по материалноправен и процесуалноправен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС, цитирайки такава, касаторът не е формулирал въпрос, нито такъв е еднозначно изводим, освен поддържаната от страната теза, че достатъчно за освобождаването й от държавна такса е простото съпоставяне на размера на същата / 2 400 лева / спрямо месечния й доход .
В раздел ІІІ от изложението касаторът формулира следните въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да прави разширително тълкуване на чл.83 ал.2 ГПК и да преценява и разграничава налице ли е абсолютна невъзможност на страната за заплащане на държавна такса или е налице частична невъзможност за заплащането й ? Следва ли въззивният съд да прави разширително тълкуване на волята на първоинстанционния при въззивна проверка на определение и противоречи ли тази проверка на диспозитивното начало в процеса ?; 2/ Необходимо ли е извършване на съпоставка и съобразяване от съда на доходите на лицето и дължимата държавна такса ? Необходимо ли е при преценка за наличие на основание за освобождаване от заплащане на държавна такса, съдът да съобрази икономическата конюнктура в страната, прага на бедността, средната работна заплата в страната и други фактори ?; 3/ Размерът на държавната такса релевантен ли е при преценката на съда за наличието на основание за освобождаване на страна от държавна такса ? и 4/ Каква е тежестта на всеки от критериите, изброени в чл.83 ал.2 ГПК и следва ли да бъдат обсъдени всички предпоставки за освобождаване от държавна такса поотделно и в тяхната цялост ? – всички въпроси обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на нормата.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Тезата на жалбоподателя очевидно е в смисъл, че заплащането на дължимата държавна такса не следва да представлява каквото и да било затруднение за страната, като спестяване на определени, не безусловно необходими за издръжката й разходи, такива, неизвършването на които няма да застраши живота, здравето й и бита й, в рамките на нормално необходимото и достатъчно за неговата поддръжка. По логиката на жалбоподателя разпоредбата на чл.83 ал.2 ГПК следва да зачита конкретния стандарт на живот на страната, независимо дали същият надхвърля средностатистическия разход за издръжка на човек за страната, тъй като заплащането на държавната такса не следва да й създаде каквото и да било затруднение, т.е. да я лиши от разходи за нужди, които обичайно задоволява, въпреки възможността да бъдат спестени, доколкото не са безусловно необходими за издръжка. Тази теза противоречи на формираната съдебна практика и на подчертаната социална функция на института, в защита на социално слаби физически лица и за гарантиране възможността им за достъп до правосъдие. Самият жалбоподател сочи, че необходимите средства за издръжката на човек за 2019 г. , според статистически данни на ИССИ на КНСБ, са в размер предпоставящ възможност конкретната държавна такса да бъде спестена от него в рамките на 4 месеца. Точно тази възможност е съобразил и въззивният съд. Чл.83 ал.2 ГПК не цели осигуряване комфорт на ищеца, с ненатоварването му с допълнителен, спрямо обичайните му, разход по заплащане на държавна такса. Настоящата, парична по характер претенция, е възможно да се предяви и на части, което затруднение за ищеца също не обуславя основание за освобождаване / така в определение по ч.т.д.№ 2126/2016 г. на І т.о. на ВКС /.
Поради неформулиране на правен въпрос и невъзможност същият да бъде формулиран от настоящата инстанция, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, раздел ІІ от изложението не обосновава основание за допускане на касационното обжалване , в сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не удовлетворяват изискването за правни, отговор на които е даден в решаващите мотиви на въззивното определение, формулираните в раздел ІІІ, т.1 и т.4 от изложението , въпроси. Въззивният съд не е тълкувал нито разпоредбата на чл.83 ал.2 ГПК, впрочем напълно ясна и непротиворечива, нито волята на първоинстанционния съд, извършвайки повторна преценка на относимите към произнасянето му обстоятелства и анализ на представените доказателства , в качеството на инстанция по съществото на спора / въпроси по т.1 / . Нито в частната въззивна жалба, нито в частната касационна жалба ищецът се е позовал на конкретни, неотчетени от съда обективни обстоятелства, в обосноваване невъзможността му да заплати дължимата държавна такса, извън простото съпоставяне на размера на същата и месечния му доход / предмет на третия формулиран въпрос /,нито е обосновал неадекватност в преценката на иначе съобразени обстоятелства, поради което въпросът е напълно ирелевантен .
Останалите два въпроси, макар формално да удовлетворяват общия селективен критерий, не са обосновани с допълнителния такъв в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Формалното цитиране на разпоредбата не удовлетворява изискването за обосноваване, съгласно т.4 на ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а при наличието на изобилна съдебна практика на касационна инстанция, с която въззивното определение не конфронтира, хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е по начало незащитима.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 37/ 05.03.2019 г. по ч.т.д. № 45/ 2019 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: