O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 29.05. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и втори май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 1848 /2018 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 3702/12.04.2018 г. на А. С. А., непълнолетна, действаща със съгласието на своята майка А. Д. Ш., срещу определение № 127 от 22.03.2018 г. на ВКС, III- то г.о., по ч.гр.д. № 959/2018 г. за оставяне без разглеждане на частна касационна жалба срещу определение № 66 от 08.01.2018 г. на Пловдивския окръжен съд по ч.гр.д. № 3054/2017 г. С последното е потвърдено определение № 102158 от 11.11.2017 г. на Пловдисвкия районен съд по ч.гр.д. № 16840/2017 г. за оставяне без разглеждане на молба за спиране на въвод в недвижим имот по изпълнително дело.
Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт като неправилен с довод, че нито една от инстанциите, вкл. ВКС в обжалваното определение, не е съобразила разпоредбите на Х. конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г., в частност чл. 12, както и чл. 7 Закона за закрила за детото ( ЗЗДет).
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, срещу преграждащ съдебен акт на състав на ВКС, така допустима, а разгледана по същество е неоснователна като съображенията за това са следните:
За да остави без разглеждане частната касационна жалба срещу определението на окръжния съд, съставът на ВКС в обжалваното сега определение, е приел, че подадената молба с искане за спиране на въвода е по чл. 524 ГПК, уреждащ специфично обезпечително производство на бъдещ иск на третото лице заявяващо свои права върху недвижимия имот обект на въвод. Позовавайки се на т.7 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС е приел, че определението постановено по частна жалба срещу определенение на районен съд по молба по чл. 524 ГПК не подлежи на касационно обжалване освен в хипотезата на чл. 396, ал.2, изр. 3-то ГПК, когато въззивният съд за първи път допуска исканото обезпечение. Приел е още, че обезпечителното производство е уредено като двуинстанционно, като тази уредба се отнася и до определенията на първата инстанция, с които се връща или оставя без разглеждане молбата за обезпечение. Приел е още, че двуинстанционният контрол е налице и ако молбата на касаторката се разгледа като такава по чл. 390 ГПК за обезпечение на бъдещия и иск за собственост, с какъвто единствено тя може да се брани в хипотезата на чл. 498, ал. 2 ГПК при въвод след извършена публична продан.
Релевантните за случая обстоятелства са следните:
А. С. А., със съгласието на своята майка, е подала молба до Пловдисвкия районен съд с искане за спиране на насрочен по изпълнително дело въвод в неджижим имот, за който е представила е нотариален акт за покупко продажба, от който е видно, че имотът е нейна собственост. От служебно събраните от първоинстанционния съд данни се установява, че въводът е за привеждане в изпълнение на постановление за възлагане на недвижим имот след извършена публична продан, както и че към датата на произнасянето по молбата, същият вече е бил извършен.
Съгласно чл. 498, ал. 1 ГПК купувачът при публична продан се въвежда в имота от съдебния изпълнител , като въводът се извършва срещу всяко лице, което се намира във владение на имота, което на свой ред може да се брани с иск за собственост.
Като при всеки иск, така и в хипотезата на чл. 498, ал. 2 ГПК ишецът може да иска от съда налагане на обезпечителна мярка – било на бъдещ, било на вече предявен иск за собственост.
В случая молбата на касаторката следва да се разглежда именно като молба по чл. 390, ал. 1 вр чл. 498, ал.2 ГПК, с която се иска спиране на въвода на купувача по публична продан, в собствения и според приложените доказателства недвижим имот, който тя владее към момента на изпълнителното действие. Следователно иде реч за обезпечително производство, в което молбата е оставена от първоинстанционния съд без разглеждане с определение.
Определението, с което се оставя без разглеждане молба за обезпечение на иск не е от категорията на преграждащите определения по см. на чл. 274, ал. 3, т. 2 вр. чл. 274, ал.1, т.1 ГПК. Кои определения са преграждащи по смисъла на чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК и подлежат на касационен контрол е указано в т. 5 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило своята актуалност и при новия ГПК, предвид че уредбата на преграждащите определения не е претърпяла съществено преуреждане в различен смисъл в сравнение със съдопроизводствения закон от 1952 г. Съдебните актове, с които се оставят без разглеждане молбите за обезпечителни мерки, не попадат в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, тъй като самото обезпечително производство и постановяваните в него актове по същество, е уредено и при новия ГПК като двуинстанционно. Тези актове не подлежат на касационен контрол, освен в хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр.3 –то ГПК когато възззивен съд след отмяна на първоинстанционен отказ за допускане на обезпечителна мярка, на свой ред я допуска. Това е прието и в мотивите на т. 7 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС за производството по чл. 524 ГПК , но на практика разлика между производствата по чл. 524 и чл. 390 вр чл. 498, ал. 2 ГПК няма – касае се за частни случаи на обезпечително производство. Макар отказът на първа инстанция да разгледа по същество (т.с. да остави без разглеждане) молба за спиране на изпълнително дело да се явява преграждащ спрямо самото обезпечително производство, той не подлежи на касационен контрол, тъй като и актът му по същество не подлежи на такъв контрол.
Обжалваното определение като законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Досежно оплакванията на страната за несъобразяване на чл. 12 Х. конвенция от 1996 г. и чл. 7 ЗЗДет., то цитираните разпоредби са ирелевантни за случая. Х. конвенция от 1996 г. ( дотолкова доколкото е приложима при действието на Регламент (ЕО) № 2201/2003г съобразно чл. 61 от същия) урежда мерки за закрила на детето във връзка с родителската отговорност, а чл. 7 ЗЗДет., тълкуван във връзка с чл. 4 и пар. 1, т.1 ДР на същия закон, не предвижда сигнализиране на органите по закрила за детето в хипотеза на засягане на имуществени интереси на последното в резултат от гражданско-правен спор, тъй като самият ЗЗДет. не урежда мерки на закрила на имуществото на непълнолетните, които на общо основание отговарят с последното пред третите лица в гражданско- правен смисъл.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 127 от 22.03.2018 г. на ВКС, III- то г.о., по ч.гр.д. № 959/2018 г. за оставяне без разглеждане на частна касационна жалба срещу определение № 66 от 08.01.2018 г. на Пловдивския окръжен съд по ч.гр.д. № 3054/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: