5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
София, 11.04.2011година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.11.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 420 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.Пловдив против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 31 от 20.01.2010 год., по в.гр.д.№ 456/2009 год., с което е отменено решение № 230 от 24. 07. 2006 год., по т.д.№ 409/2005 год. на Пловдивския окръжен съд в неговата отхвърлителна част по предявените от [фирма], гр.Пловдив срещу касатора, в качеството му на ответник, осъдителни искове и при условията на чл.271, ал.1 ГПК са уважени същите до размера на сумите: 234 804.86 лв., неустойки с начислен ДДС за забавено плащане цената на доставено гориво по издадени в периода – 20.12.2004 год. – 18.11.2004 год. фактури, като периодът на забавата, за който се присъждат тези неустойки е от 30. 01. 2003 год. до 30.12.2004 год., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 19.12.2005 год. до окончателното и изплащане; 55 470.74 лв., представляваща неустойки с начислен ДДС, дължими за забавено плащане цената на получени доставки гориво по фактури, издадени в периода – 18.11.2004 год.- 05.04.2005 год., с период на забавата, за който същите се присъждат – 31.12.2004 год. – 06. 12. 2005 год., ведно със законната лихва върху посочената по- горе сума, счита от 19.12.2005 год. до окончателното и изплащане и 234 564.94 лв.- неустойки с начислен ДДС за забавено плащане на цената за получени доставки на гориво, по издадени в периода 05.04.2005 год.- 18.0.12.2005 год. фактури, като периодът на забава, за който същите се присъждат е от 16.05.2005 год. до 18.12.2005 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 19.12.2005 год. до окончателното и изплащане, както в полза на ищеца са присъдени деловодните разноски в размер на сумата общо от 290 869.13 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона – чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД и на съществените процесуални правила.
В съображенията си, съдържащи се в обстоятелствената част на касационната жалба, касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че уговорената между страните неустойка за забава без краен предел и начин, който да фиксира точния и размер не е нищожна и е породила целените с нея правни последици.
Според доводите на страната, доколкото с договорената неустоечна клауза не е конкретизиран точен или поне относителен размер на дължимата при забава на длъжника неустойка, нито е определена методика, по която същата да бъде изчислена, то въобще липсва постигнато в тази насока съгласие, а това означава, че общото законово правило на чл.20 ЗЗД е неприложимо, тъй като отсъства създадена от законодателя възможност за преодоляване на съществуващата в договора празнота, чрез тълкуване общата воля на страните и като не е съобразил горното въззивният съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Твърдението на касатора е, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилите крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право, свеждащи се до приложението на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, при уговорена без краен предел неустойка за забава и до разликата между нищожната, поради противоречие на уговорения и размер с добрите нрави, неустойка и тази- прекомерна по см. на чл.92, ал.2 ЗЗД е в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в цитираните решения: № 187/2005 год., по т.д.№ 443/2004 год. на ІІ-ро т.о.; № 173/ 15.04.2004 год., по гр.д.№ 788/2003 год.; №544/2006 год., по т.д.№ 31/ 2006 год. на ІІ-ро т.о.; №1/2009 год., по т.д.№ 372/2008 год. на І-во т.о. и № 460/24.08.2006 год., по т.д.№ 1056/2005 год. на ІІ-ро т.о..
Същевременно, позовавайки се на липсата на трайно установена и ясна съдебна практика на касационната инстанция относно разрешения от въззивния съд материалноправен въпрос за границата между свободата на договаряне и накърняване на добрите нрави при уговаряне на неустоечна клауза и други обезщетения, жалбоподателят поддържа и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно- по същество на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания съдебен акт Пловдивският апелативен съд е приел за безспорно, че за визирания в исковата молба период ищцовото ТД [фирма] ,[населено място] е продало и доставило на ответника бензин и дизелово гориво, което е получено от последния, но доставната цена по приложените към исковата молба данъчни фактури е или изобщо неплатена, или е заплатена със забава, поради което е основанието за ангажиране договорната отговорност на купувача, съобразно неустоечната клауза на чл.V-4 от сключените между страните договори за обществена поръчка от 28. 11. 2001 год. и от 27.12.2002 год., идентична и в двата, е доказана.
При обосноваване на този си краен правен извод решаващият съд се е позовал на очертания с отменително решение на ВКС, ТК № 44 /2009 по т.д. № 509/ 2007 год., предмет на спора във въззивното производство при новото разглеждане на делото, като при окончателно разрешените с влязло в сила решение на Пловдивския апелативен съд № 50 от 23.03. 2007 год., по т.д.№ 801/2006 год. въпроси за дължимостта на неплатената цена на процесната продадена стока и за действителността на сключените договори, вкл. съдържащата се в тях неустоечна клауза, оспорени с възражението на [фирма], поради противоречието им със ЗОбП, се е произнесъл по останалите въведени от ответника правоизключващи възражения – за нищожност на уговорената неустойка, поради „неопределения и неопределяем размер” и поради противоречието и с добрите нрави, предвид отсъствие на” краен предел”, приемайки ги за неоснователни.
Изложени са съображения, че неопределеността или неясното описание на дължимата престация е основание за нищожност на конкретната клауза, само когато тази неопределеност, освен, че е неотстранима, се явява и самостоятелна причина длъжникът да е поставен във фактическа или правна невъзможност да изпълни поетото към кредитора задължение, поради което самият паричен характер на задължението за неустойка в лева и договореният в чл.V-4 от договорите негов размер с „максимална граница от „0.2 % на ден от неизплатената част от доставката”, изключват предметът му да е невъзможен по см. на чл.26, ал.2, пр. 1 ЗЗД.
Следователно размера на задължението за неустойка е уговорен с право на избор и е приложимо общото законово правило на чл. 130, ал.1 ЗЗД, като този избор, при липса на ангажирани доказателства за предоставянето му на конкретно лице, принадлежи на длъжника.
От своя страна обстоятелството, че ответното АД не е изпълнило задължението си за плащане на неустойка до времето, когато е трябвало да я престира, нито концентрацията е извършена преди или след завеждане на делото, според Пловдивския апелативен съд, означава, че правно важимо в отношенията между страните е разпореденото от чл. 131, ал.1, пр.2 ЗЗД. Правото на избор, преминало върху кредитора е предмет на исковата молба и съобразено с границите посочени в договора, при отсъствие на изрично изявление или възражение от ответника, като длъжник, за извършена не от него, а от кредитора концентрация, то изискуемата се за действителността на неустоечните клаузи на чл.V-4 определеност на престациите е налице.
Приетата неоснователност на второто правоизключващо възражение за нищожност, основано на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, е аргументирана както с липсата на тъждественост в правните характеристики на обезщетението за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД и на договорната неустойка за забава, така и с различните, присъщи на последната цел и функции, изключващи съществуващото различие в размера им за исковия период да е накърнило добрите нрави.
Или, според разрешението, възприето от Пловдивския апелативен съд , договорената неустойка за забава не би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта, само поради липса на уговорен между съконтрахентите краен предел и произтичаща от това бъдеща прекомерност като размер, без да бъде отчетено отсъствието на прекомерен размер към момента на сключване на договора, дължащото се на бездействието на длъжника по изпълнение на главния дълг нарастване на този размер, присъщите на договорената неустойка обезпечителна, обезщетителна, но и санкционна функции, както и вложеното от законодателя съдържание в понятието „добрите нрави”.
Следователно от мотивите на обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че поставените от касатора материалноправни въпроси, като включващи се в предмета на спора и обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд за основателност на исковите претенции по чл. 92, ал.1 ЗЗД попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната предпоставка за допускане на касационното обжалване е осъществена.
Неоснователно е позоваването на критерия за селектиране на касационните жалби по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ноторно съществуващото противоречие в съдебната практика по първата група формулирани от касатора въпроси на материалното право е преодоляно с възприетото с ТР № 1/ 15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС задължително за съдилищата в страната, разрешение за предпоставките и случаите, при които уговорената в търговските договори неустойка ще е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, с което обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено.
Не е налице и селективния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същият отсъства правна мотивировка, съгласно дадени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС разяснения за съдържанието му, поради което за настоящата инстанция липсва процесуална възможност да извърши преценка за значимостта на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото в кумулативното им единство, въведено от законодателя като самостоятелно основание за селектиране на касационните жалби.
Само за прецизност следва да се посочи, че доколкото отговорът на последния формулиран материалноправен въпрос се извежда от възприетите с ТР № 1/ 15. 06. 2010 год. на ОСТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната постановки, които няма основание да бъдат променени, то критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е и неприложим.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 31 от 20.01.2010 год., по в.гр.д.№ 456/ 2009 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: