6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
София, 02.04. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4046/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р-Р-Инвест 1“ ООД, представлявано от управителя Х. Р. Ф., подадена чрез адв. С. Ф. М., срещу въззивно решение № 122 от 18.07.2019г. на Кърджалийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 129/2019г., с което е повърдено решение №121 от 13.03.19г. на Кърджалийски районен съд, постановено по гр.д.№ 1766/18г., в обжалваната част, и е осъден да заплати на адв.М. сумата 3096,75лв. за осъществена безплатна адвокатска помощ на Гюлнадие М. М. и М. Р. М. във въззивата инстанция. С потвърдената част на първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати да заплати на Гюлнадие М. М. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени вследствие на трудова злополука неимуществени вреди – настъпила на 05.06.2018г. смърт на съпруга й Р. Р. М., ведно със законната лихва от 05.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата; да заплати на М. Р. М. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени вследствие на трудова злополука неимуществени вреди – настъпила на 05.06.2018г. смърт на баща му Р. Р. М., ведно със законната лихва от 05.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата; да заплати на адв.Щ. от АК-Х. и на адв.М. от САК, сумата 1 878.57 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ на ищеца Гюлнадие М. М. и сумата 1 218 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ на ищеца М. Р. М.; да заплати по сметка на Кърджалийския районен съд сумата 3 200 лв., представляваща държавни такси по делото, съразмерно с уважената част от исковете.
Първоинстанционното решение в останалата му част, с която исковете са отхвърлени до пълните претендирани размери, е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на исковете изцяло.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът формално сочи основанията по чл.280,ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, но не повдига конкретен правен въпрос, нито обосновава поддържаните допълнителни основания. В изложението си касаторът единствено преповтаря оплакването си за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в непълен анализ на доказателствата и цитира решение на ВКС, даващо правни разрешения по приложението на чл.201, ал.2 КТ.
Ответните страни по жалбата Гюлнадие М. М. и М. Р. М., в представен писмен отговор чрез адв.М., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване. Претендират определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение за адв.М. за осъществената безплатна правна помощ.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявени са искове с правно основание чл. 200 КТ.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните и за установено от фактическа страна, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявените искове. Счел е за спорни единствено въпросите за размера на дължимите обезщетения и налице ли е съпричиняване от страна на починалия.
Съдът е приел, че доводът във въззивната жалба, че били налице предпоставките по чл. 201 КТ за намаляване отговорността на работодателя при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди поради допусната груба небрежност от страна на починалия работник, е неоснователен. Посочил е, че тезата на жалбодателя е неясна: дали грубата небрежност се изразява в това, че при постъпването си на работа работникът е представил медицински документи, според които може да изпълнява длъжността „строителен работник”, като впоследствие се установило, че страда от епилепсия и шизофрения, или, дали самите заболявания на работника са причина за настъпилата смърт; или, дали при самото изпълнение на задълженията си – изхвърляне на строителни отпадъци, работникът е проявил груба небрежност, поради която е паднал от височина 9.77 м и е загинал. Обосновал е извод, че което и да е от трите предположени съображения да е имал предвид въззивникът, то всяко от тях, разгледано поотделно, е неоснователно. На първо място, съдържанието на медицинските документи, които удостоверяват пригодността на пострадалия работник да започне работа, не е оспорено. Същите представляват изискуемите се за постъпване на работа документи, съставени са от компетентните за това здравни органи в кръга на службата им, и единственият извод, който следва от същите е, че здравословното състояние на починалия работник е позволявало да работи като строителен работник. Липсва какъвто и да е аргумент, за да се направи връзка или да се изведе извод, че представянето на медицинските документи на работодателя представлява каквато и да е форма на проява на груба небрежност от страна на работника. На следващо място, самият факт на някакво заболяване на последния не може да представлява сам по себе си причина за настъпилата смърт така, както се твърди от въззивника, нито да обоснове наличието на причинна връзка между евентуалното заболяване, падането от високо и настъпилия летален изход. Приел е, че съгласно Протокол № 5103-08-5/16.07.2018 г. за резултатите от извършено разследване на злополуката, станала на 05.06.2018 г. с работника, съставен от комисия, назначена от Директора на ТП на НОИ – К., е установено, че работодателят не е обезопасил срещу падане от височина парапети, ограждения или здраво покритие, които да понесат съответното натоварване, конструктивния отвор за прозорци с височина на долния ръб 52 см, направен на четвъртия етаж на външната стена на сградата; не е осигурил подходящи съоръжения или оборудване за извършваната работа – кран, подемник, улей, въжета, лопата, количка или други, вследствие на което работникът, изхвърляйки строителни отпадъци на ръка е паднал от четвъртия етаж през необезопасен отвор на външната стена на сградата от височита 9.77 м и е починал на място. В посочения документ е вписано заключението на Аутопсионен протокол № 27/2018 г. от ОСМ на МБАЛ „Д-р Ат. Д.”, съгласно който смъртта на работника се дължи на остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност вследствие на тежка черепно-мозъчна травма със счупване на черепа и кръвоизливи под меката мозъчна обвивка на главния и малкия мозък, довели до развитието на мозъчен оток и потискането на жизненоважни мозъчни центрове. За по-бързото настъпване на смъртта са допринесли и останалите травматични увреждания, довели до значителна кръвозагуба, като счупвания от трето до седмо леви ребра, кръвонасядания в корените на белите дробове, разкъсване на далака и на черния дроб, кръвоизлив в коремната кухина и др., получени при действието на твърд тъп или тъпо-ръбест предмет със значителна сила и добре отговарят да са възникнали при падане от високо, като няма увреждания, които не биха могли да се обяснят с падането от високо. С оглед това е приел, че безспорно е налице причинна връзка между липсата на обезопасяване на работното място, което е задължение на работодателя, падането от високо и настъпилата смърт на работника. В тази връзка е установено по делото, че същият се е намирал в добро здравословно състояние както при постъпването си на работа преди около две седмици, така и в деня на злополуката. Приел е също, че твърдението, че работникът е извършил определени действия в нарушение на установените от работодателя правила за безопасност, представлява изцяло предположение, като липсват каквито и да е доказателства в подкрепа на такъв извод. Такова твърдение освен това е и опровергано от заключението за допуснатите от работодателя нарушения на правилата за безопасни условия на труд, обсъдени по-горе, които именно представляват причината за настъпване на трудовата злополука. Доколкото доводът на работодателя за проявена груба небрежност от страна на работника е изложен единствено във връзка с размера на обезщетенията на неимуществените вреди, съдът е посочил, че липсват каквито и да е доказателства за проявена такава, респ. за намаляване на присъденото обезщетение. Приел е, че определеният от първата инстанция размер на обезщетенията – 50 000 лв. за съпругата и 30 000 лв. за сина на починалия работник, са занижени по размер с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, но поради липса на жалба в отхвърлителната част на решението от страна на въззиваемите – ищци, този размер не може да бъде увеличен.
При тези мотиви на въззивния съд с изложението на касатора не се обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК.
В случая касаторът изобщо не поставя правен въпрос, а само бланкетно сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Нещо повече, дори не е направен опит за формулиране на такъв, а единствено е релевирано оплакване за неправилност и необоснованост на решението – касационни основания по чл.281 ГПК, които са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. В случая дори и допълнителните предпоставки по чл.280 ГПК са посочени бланкетно. Липсва изобщо обосновка за наличието на същите и в какво се състои евентуалното противоречие и с кои съдебни актове, не се сочи съдебна практика в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и не се излагат съображения защо касаторът счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
Въпреки това следва да се посочи, че в практиката си ВКС последователно и непротиворечиво приема, че всички събрани по делото доказателства следва да бъдат обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвкупност, че съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства като съдът формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства и за това е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е извършил анализ на доказателствата и доводите и възраженията на страните в съответствие с така установените в практиката на ВКС правила.
Съгласно установената съдебна практика, имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката – съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено увреждането – чл. 201, ал.1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа.
В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да се изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия. Съдът следва да изясни в какво се изразява проявената груба небрежност – кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение. Когато не е установено поведение на работника, което пряко да допринася за увреждането, съпричиняване няма и няма и основание за редуциране на размера на обезщетението.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с установената константна практика на ВКС, като същото е мотивирано, посочени са обстоятелствата, които обосновават присъдените размери и липсата на основание за редуцирането им.
Съобразена е и константната практика относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено в нарушение на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Несъгласието на касатора с извода за липса на съпричиняване и с определените размери на обезщетения по естеството си е касационно основание, което подлежи на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати адвокатско възнаграждение за тази инстанция на адв. М. от САК – представител по пълномощие, предоставил безплатна правна помощ на ответниците, в общ размер на 3 096.75 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 122 от 18.07.2019г. на Кърджалийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 129/2019г.
ОСЪЖДА „Р-Р-Инвест 1“ ООД с ЕИК[ЕИК] да заплати на адвокат А. Г. М. от САК адвокатско възнаграждение в размер 3 096.75 лв. за предоставената за тази инстанция безплатна правна помощ на ответниците по жалбата Гюлнадие М. М. и М. Р. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: