5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
София, 20.04.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4818 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. Р. от [населено място] срещу решението на Софийския окръжен съд, постановено на 04.07.2016г. по в.гр.д.№30/2016г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частите, с които М. К. Х. и М. Х. Х. са осъдени да предадат на В. Д. Р. владението на реална част от УПИ IV-238 в кв.14 по кадастралния план на [населено място] хан, обл.Софийска, заключена между букви Ю-М-Т-Ш-Щ-Ю със синьо оцветяване на комбинирана скица №2 от заключението на съдебно-техническата експертиза от 12.06.2015г., както и владението на реална част от същия имот, заключена между букви Т-Т1-С-Х-Ц-Ч-А-Ш-Т с червено оцветяване на същата скица и в частите, с които М. К. Х. и М. Х. Х. са осъдени на основание чл.109 ЗС да преустановят всички действия по отношение на В. Р., смущаващи правото й на ползване на гореописания имот и премахнат изградена масивна ограда, означена по буквите Ю-М-Т-Ш-Щ-Ю на посочената комбинирана скица, както и масивна ограда, означена по буквите Т-Т1-С-Х-Ц-Ч-А-Ш-Т с червено оцветяване на същата скица и вместо това са отхвърлени предявените от В. Д. Р. срещу М. К. Х. и М. Х. Х. искове с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението върху реална част от имот №238 в кв.14 по кадастралния план на [населено място] хан, обл.Софийска, с площ около 100кв.м., обозначена с букви „a, b, c, d, e, f, a“ по приложената към исковата молба скица, заключена между букви Ю-М-Т-Ш-Щ-Ю със синьо оцветяване на комбинирана скица №2 от заключението на съдебно-техническата експертиза от 12.06.2015г.1 както и владението върху реална част от имот №238 от кв.14 по кадастралния план на [населено място] хан, с площ от около 40кв.м., означена с букви „e, f, j, h, e“ по приложената към исковата молба скица, заключена между букви Т-Т1-С-Х-Ц-Ч-А-Ш-Т с червено оцветяване съгласно комбинирана скица №2 от същото заключение на СТЕ, както и предявените от В. Д. Р. срещу М. К. Х. и М. Х. Х. искове с правно основание чл.109 ЗС за осъждането им да преустановят действията, възпрепятстващи упражняването на правото на собственост на В. Р. върху УПИ 238 в кв.14 по кадастралния план на [населено място] хан, като премахнат оградата, разположена по регулационната линия между парцел IV-238 и парцел VI-237, както и оградата, разположена по регулационната граница между парцел IV-238 и парцел Х-237 и я преместят по кадастралната граница между имоти №238 и 237.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд е разрешил в противоречие с установената практика на ВКС /ТР №11 от 21.03.2013г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№11/2012/ въпроса за доказателствената стойност на констативния нотариален акт, за обвързващото и легитимиращото му действие; в противоречие с практиката на ВКС /решение №143/16.03.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№913/2011г./ въззивният съд се е произнесъл по въпроса за принадлежността на правото на собственост върху придаваемите места след отпадане отчуждителното действие на регулационния план и за необходимостта ищецът, претендиращ, че такива места са му възстановени, да се легитимира като собственик освен на образувания при действието на ЗТСУ/отм./ парцел и на целия поземлен имот/дворище/, вкл. и на придаваемите към съседни имоти части; в противоречие с практиката на ВКС /ТР №91 от 01.10.1974г. по гр.д.№63/1974г. на ОСГК на ВС; решение №378/28.07.2010г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№148/2009г.; решение №179/09.03.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№219/2009г. въззивният съд се е произнесъл по въпроса за възможността собственикът на парцела, граничещ с придаваемите места, да претендира самостоятелно и защитава собствеността върху придаваемите места в хипотеза, при която при връщането на придаваемите места по силата на §8 ПР ЗУТ същите са в режим на съсобственост на собствениците на самостоятелните парцели, образувани от това дворище. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса чия собственост стават придаваемите места, чиято собственост се възстановява – на всички собственици на дворището, от което местата са били придадени, или само на тези, с чиито парцели граничат, като излага съображения, че известно разрешение на така поставения въпрос дава решение №143/16.03.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№913/2011г. Поддържа също така, че в противоречие с практиката на ВКС /ТР №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2013г.; решение №16/07.02.2014г. на Второ ТО на ВКС по т.д.№1187/2013г./ въззивният съд променяйки крайния резултат по делото и приемайки, че предмета на доказване е по-голям и различен от очертания с доклада на първоинстанционния съд, не е дал указания на ищцата, че не сочи доказателства, легитимиращи я като собственик на целия недвижим имот.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба М. К. Х. и М. Х. Х. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване , като съображенията за това са следните:
В. Д. Р. е предявила срещу М. К. Х. и М. Х. Х. иск за предаване владението на реални части от УПИ IV-238 в кв.14 по плана на [населено място] хан по реда на чл.108 ЗС и за премахване на изградената масивна ограда по реда на чл.109 ЗС с твърдението, че по наследство от Д. и В. Д. притежава правото на собственост върху недвижим имот, съставляващ УПИ-238 по плана на селото, части от който са били придадени към съседни имоти, един от които е собственост на ответниците. Твърди, че регулацията на е приложена в тази част, тъй като обезщетение за придадените части не е било заплатено и тези части са били владяни от нея до 2012г., когато ответниците ги завзели и поставили масивна ограда по парцелните граници.
С обжалваното решение е прието, че така предявените искове са неоснователни.
Прието е, че предмет на претенциите е част от имот пл.№238 по кадастралния план на [населено място] хан, които според твърденията на ищцата са били придадени по регулация към съседни имоти-собственост на ответниците, с регулационния план от 1964г., изменен през 1976г. Прието е, че с оглед тези твърдения и позоваването на прекратяване на отчуждителното действие на плана досежно придаваемите части /доколкото последицата от автоматичното прекратяване на отчуждителното действие на неприложения дворищно-регулационен план досежно придаваемите по регулация части от съседни имоти, предвидена в §8 ПР на ЗУТ е връщане на придадените части към имота, от който са били придадени/, то ищцата следва да докаже, че тя, респективно нейният наследодател, е бил собственик на имота, реални части от който са били придадени към съседните имоти с посочения дворищнорегулационен план, а именно имот пл.№238. Въз основа на заключението на СТЕ е прието, че с регулационния план от 1964г. за имот №238 са били отредени парцели III и IV, а за съседния имот – парцели V и Х. Посочено е, че с представения от ищцата нотариален акт по обстоятелствена проверка от 1977г., легитимиращ я относно правото на собственост върху процесните имоти, наследодателят й Д. И. Д. е бил признат за собственик на УПИ IV-238 в кв.14 по плана на селото. Прието е обаче, че доказателства за правото на собственост на наследодателя върху цялата площ на имот пл.№238 в кадастралните му граници не са налице по делото. Поради това са изложени съображения, че дори да се приеме, че по регулационния план части от имот пл.№238 са придадени към съседни имоти /за каквото според въззивния съд няма категорични доказателства по делото/, то след като не се установява наследодателят да е бил собственик на целия имот №238 по кадастралния план, и ищцата не може да претендира право на собственост върху тези части по силата на отпаднало отчуждително действие на дворищно-регулационния план от 1964г.
Прието е, че не се установява да има извършено отчуждително действие за претендираните реални части и през 1976г., доколкото това изменение касае основно границата между УПИ IV-238 и УПИ III-238, а досежно границата на собствения на ищцата УПИ IV-238 и собствения на ответниците УПИ V-237 и Х-237 изменението на регулационната линия, водещо до включване на части от тези имоти към имота на ищцата, не е в границите на претендираните с исковата молба реални части.
С оглед така изразените от въззивния съд съображения и отчитайки обстоятелството, че с първоинстанционното решение предявените искове са били уважени, според настоящия състав преценката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос дали въззивният съд променяйки крайния резултат по делото и приемайки, че предмета на доказване е по-голям и различен от очертания с доклада на първоинстанционния съд, е длъжен да даде указания на ищцата, че не сочи доказателства, легитимиращи я като собственик на целия недвижим имот, следва да бъде извършена с оглед предмета на доказване, очертан с доклада по делото. В случая в доклада на първоинстанционния съд /протоколно определение от 24.02.2015г./ е прието, че в тежест на ищцата е да докаже фактическите твърдения, изнесени в обстоятелствената част на исковата молба. При така разпределената доказателствена тежест и представени по делото доказателства /н.а. №70, том II, н.д.№270/1977г., СТЕ и свидетелски показания/, първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са основателни, докато въззивният съд е приел, че принадлежността на правото на собственост върху претендираните реални части не е доказана и е отхвърлил исковете, без да даде указания, свързани с предмета на доказване, различни от вече дадените от първоинстанционния съд. Основният въпрос следователно е дали въззивният съд е бил длъжен да даде на предявилото иска лице конкретни указания за подлежащия на доказване релевантен факт, тъй като именно непредставянето на доказателства за притежаване право на собственост върху имота, послужил като кадастрална основа за образуване на парцел IV-238 е обосновало крайния извод на съда за неоснователност на предявените искове. С оглед на това следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставения от касатора въпрос. Касационното ожалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за да бъде извършена преценка дали в конкретния случай следва да намери приложение тълкуването, дадено от ОСГТК на ВКС в т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г.
Изразеното от въззивния съд становище по останалите поставени от касатора въпроси само по себе си не обуславя крайния изход на спора, доколкото основното му съображение да приеме, че предявеният иск е неоснователен е липсата на доказателства за притежаване правото на собственост върху имот пл.№238, поради което следва да се приеме, че по отношение на тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване решението, постановено на 04.07.2016г. по в.гр.д.№30/2016г. по описа на Софийския окръжен съд.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25лв. /двадесет и пет лева/ за разглеждане на касационната жалба по същество и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства, че държавната такса е внесена, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: