О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
С., 24.03. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр. дело № 4473/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № І-74 от 21.07.2016г. , постановено по гр.д. № 1033/2016г., Бургаски окръжен съд е потвърдил Решение №56/10.05.2016година, постановено по гр.д.№ 86/2016 година по описа на РС-Карнобат в частта, с която е признато за незаконно и е отменено уволнението на С. Н. Т., извършено със Заповед № 79/29.01.2016година на Кмета на Община-С. и същата е възстановена на длъжността, заемана преди уволнението –„младши специалист човешки ресурси“ в Община-С.; отменил е същото решение в частта, с която е отхвърлен иска на С. Н. Т. за присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 26.04.2016година до 15.07.2016г./включително/ в размер на 1604,29 лева, вместо което е постановил Община-С. да заплати на С. Н. Т. обезщетение в размер на 1604,29 лева/ хиляда шестстотин и четири лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща обезщетение по чл.225,ал.1 КТ за периода от 26.04.2016г. до 15.07.2016г./включително/, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която претенцията по чл. 344 т.3 КТ е отхвърлена за разликата над размер 1604,29 лева до претендирания такъв от 3636 лева; осъдил е Община-С. да заплати на С. Н. Т. деловодни разноски в размер 133,33лв., а в полза на съда – държавна такса в размер 100лв.
Касационна жалба против това въззивно решение в частите, в които са уважени претенциите по чл.344 ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ и присъдените такси и разноски, е подадена от [община], представлявана от Кмета инж. В. П., чрез адв. С. Г..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и за нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В инкорпорирано в жалбата изложение по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос „за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните” тъй като въззивното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения (решение № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202 от 21.12.2013 г.по т.д.№866/2012 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76 от 12.06. 2012 г. по т.д.№377/2011 г. на ВКС, ТК, II отделение и решение №581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№1019/2009 г. на ВКС, ГК, III отделение). Счита, че е налице и основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280 т.3 ГПК по материалноправните въпроси : „може ли съдът да замести по пътя на тълкуването ясно и точно изразената воля на страните по К.” и „ може ли съдът да въвежда допълнителни изисквания за предварителна закрила при уволнение различни от тези в чл. 333 от КТ позовавайки се на К.” . Поддържа, че въззивната инстанция се е произнесла по тези въпроси в противоречие на материалния закон – чл. 50 от КТ, чл.333 от КТ.
Ответната по жалбата страна С. Н. Т. в писмен отговор, подаден чрез адв. Д. В. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на С. Н. Т., с която са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ против [община], за признаване на уволнението, наложено на ищеца със заповед Заповед № 79/29.01.2016година на Кмета на Община-С. за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – „младши специалист човешки ресурси“, както и за осъждането на ответника на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в размер на 3636лева, представляваща обезщетение за оставането на ищеца без работа поради незаконното уволнение за период от шест месеца.
За да счете предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ за основателни /последният – до размер 1604,29 лева/ въззивният съд е приел, че е счел след анализ на събраните доказателства, че е налице валидно взето решение от Общински съвет –гр.С. за съкращаване на щата; че Кметът на ответната Община, в изпълнение акта на Общинския съвет и съобразно чл.44,ал.1,т.3 от З. е изготвил щатното и поименно разписание на общинската администрация; че извършеното съкращаване на щата на заеманата от ищцата длъжност е реално; че не са били налице основания за извършване на подбор при съкращаването на ищцата по смисъла на чл.329 КТ, тъй като работодателят не е бил длъжен да извършва такъв след като съкращаването в щата се отнася до единствена щатна длъжност, заемана от ищцата; че уволнението на ищцата е било съгласувано със Синдикалната организация в Общинската администрация, тъй като в копие от предизвестието по чл.326 КТ, намиращо се в представеното копие от трудовото досие на ищцата, било отразено съгласието на членове на синдикалното ръководство за това; че при извършване на уволнението на ищцата е нарушен колективния трудов договор и по-конкретно – чл.3 изр.2 от К.. В тази връзка съдът е посочил, че чл.3 от К. предвижда, че при структурни промени работодателят приема външни лица само ако няма подходящи кандидати от служителите на администрацията, като вакантното място се заема от работник или служител, който има нужната квалификация и отговаря на всички законови изисквания / чл.3,изр.2 от К.-лист 15 от делото на БРС/. Обосновал е извод, че при наличие на няколко служителя, които са подходящи за заемане на вакантната длъжност, работодателят за назначаването на който и да е от тях следва да извърши преценка по обективни критерии, които да обосноват извода, че назначения „има нужната квалификация и отговаря на законовите изисквания”. Приел е, че в процесния случай не е установено по какви обективни критерии работодателят е взел решение на разкритите след утвърждаване на новото щатно разписание / след 14.01.2016 година/ длъжности „техн.сътрудник канцелария на Кмета“ и „ст.специалист Т.“ да бъдат назначени лицата Д. Д., заемаща преди това длъжността „Гл.специалист ЧР“ , а на втората длъжност да бъде назначено лицето А. Б., заемаща преди това длъжността „касиер-счетоводство“ – и двете също съкратени от заеманите преди това длъжности. Отчел е, че от заключението на вещото лице С. И. става ясно, че Б. е със средно специално образование, специалност икономист-счетоводител,каквото специално образование ищцата няма, но е посочил, че не става ясно по какви критерии вместо ищцата е предпочетено лицето Д. Д., за да бъде назначена последната на длъжността „техн. сътрудник канцелария на Кмета“. По тези съображения е обосновал извод, че уволнението на ищцата е незаконосъобразно, тъй като е извършено при неспазване нормите на К., какъвто довод е релевиран с исковата молба, с оглед на което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ се явява основателен. Предвид изхода на главния иск е обосновал извод за основателност и на акцесорните претенции. Досежно размера на иска за обезщетение съдът е посочил, че за времето след уволнението ищцата с оглед събраните доказателства е останала без доходи в периода от 29.01.2016година до 15.07.2016г., като за периода от 29.01.2016г. до 26.04.2016г. районният съд е определил обезщетение по чл.225,ал.1 КТ в размер на 1818 лева, което е прихванал с изплатено на ищцата от Община-С. обезщетение по чл.220,ал.1 от КТ в размер на 606 лева и обезщетение по чл. 222,ал.1 от КТ в размер на 1212 лева. При това положение и с оглед доказателствата по делото искът по чл.225,ал.1 е счел за основателен за периода от 26.04.2016година до 15.07.2016г. в размера от 1620 лева, определен по реда на чл. 162 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Формулираният процесуалноправен въпрос не покрива изискванията за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като по естеството си е оплакване за необоснованост и неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, които са основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това следва да се посочи, че в теорията и практиката не съществуват различия по този въпрос, тъй като се приема еднозначно, че въззивния съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл са и правните разрешения, обективирани в приложените от касатора съдебни актове. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Фактическите изводи на съда не са предмет на обсъждане в настоящето производството, тъй като обосноваността на решението, както и оплакванията за допуснати процесуални нарушения, се проверяват в производството по касационно обжалване, ако се допусне такова.
Вторият от поставените въпроси е включен в предмета на спора, доколкото е поставен в контекста на оплакване за извършено от съда неправилно тълкуване на клауза от К., но по отношение на него касаторът не е обосновал твърдението си относно поддържаното допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че основанието по точка трета на чл.280 ГПК не е налице, тъй като е налице задължителна съдебна практика – ТР № 4/2013г. на ОСГК на ВКС, от която съдът не се е отклонил, а не се твърди и обосновава от касатора необходимост от промяна или осъвременяване на същата.
Третият от въпросите, формулирани от жалбоподателя, не може да бъде ценен като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Такъв правен въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. Съдът не е разширил предметния обхват на нормата на чл.333 КТ, не е въвеждал допълнителни изисквания за предварителна закрила, а е констатирал нарушение на конкретна и ясно формулирана клауза от К.. Във връзка и с този въпрос касаторът не е обосновал поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК, а именно защо счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В обобщение не е налице никое от поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждане на разноски.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № І-74 от 21.07.2016г. , постановено по гр.д. № 1033/2016г., от Бургаски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: