O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
гр. София, 29.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и първи май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 1805 /2018 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1283/ 06.02.2018 г.
( № 2646 /13.02.2018 г. по регистратурата на САС) на Е. Д. М., приподписана от адв. И. Д., срещу определение № 64 от 09.01.2018 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 6707/2017 г., с което е отказана правна помощ за производството пред въззивен съд и е потвърдено определение от 16.09.2016 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 11008/2016 г. за връщане на исковата молба при условията на чл. 130 ГПК и прекратяване на производството по нея.
Жалбоподателят атакува определението на апелативен съд в частта, с която е потвърден актът на първоинстанционния съд с искане да се отмени като незаконосъобразен поради нарушаване на чл. 1, чл. 6, чл. 13 и чл. 46 ЕКЗПЧОС. В отделно представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се позовава на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроса „ Противоречи ли чл. 132 КРБ на чл.6, чл.13 и чл. 46 ЕКЗПЧОС?“, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност.
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване, като преграждащ и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК като постановен в производство по иск с цена над 5000 лв. въззивен съдебен акт, така допустима.
По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, IV –г.о., съобразява и намира следното:
Производството по гр.д. № 11008/2016 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по исковата молба на Е. Д. М. срещу Р. Д.- съдия в Софийски градски съд, за осъждане на последния да му заплати обезщетение от 50000 лв. за претърпените болки и страдания, резултат от постановени в качеството му на съдия откази за освобождаването на ищеца от такси и разноски по две дела по описа за 2015 г.
За да потвърди определението от 16.09.2016 г. на градския съд за прекратяване на производството, апелативният състав е приел, че съдията се ползва с гарантиран му от Конституцията функционален имунитет, поради което е недопустимо да се претендира обезщетение за вреди от негови действия във връзка с упражнявани от него служебни функции. Приел е още, че цитираните от страната норми на ЕКЗПЧОС и чл.5, ал. 4 КРБ не са нарушени.
При тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора въпрос за това противоречи ли чл. 132 КРБ, установяващ функционалния имунитет на магистрата, на чл.6, чл.13 и чл. 46 ЕКЗПЧОС не се явява обуславящ изхода на делото пред въззивната инстанция по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не се е произнасял по такъв въпрос, а и не е бил длъжен да се произнася, предвид предмета на делото. И. въпрос корелира с правилността на съдебния акт, проверката за която ВКС може да извършва едва във фазата след допускане на касационното обжалване, предпоставките за което не са налице. Липсата на изведен от страната въпрос или извеждането на такъв, който не е обуславящ, е достатъчно основание достъпът до касация да бъде отказан, както това е изяснено в посочената т. 1 на ТР № 1/2010 г.
Отделно от това не е мотивирано и специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което в кумулативна даденост с изведен обуславящ въпрос, като общо основание, е годно да обоснове допускане на касационното обжалване. Досежно функционалния имунитет на магистрата е налице достатъчно безпротиворечива съдебна практика ( така например – определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., по ч.гр.д. № 414/2009 г., определение № 271 от 10. 04. 2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. по ч. гр. д. № 176/2012 г. , определение № 146 от 17. 03. 2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 40/2011 г., определение № 348 от 6.06.2011г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№ 433/2010 г. ) Фактът, че страната не познава тази практика и не я цитира, не означава че такава няма, поради което щом навежда основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК следва да обоснове кое налага съществуващата да бъде променена. В този смисъл е т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на такава обосновка е самостоятелно, отделно и достатъчно основание да не се допусне касационното обжалване.
Относно очевидната неправилност, на която касаторът се позовава като отделно основание и за която ВКС следи и сам предвид служебния му характер, такава не е налице. Очевидната неправилност се отнася до пороци на съдебния акт от категорията на тези влечащи неправилност, като чрез термина „очевидна“ се визират квалифицирани състави на пороците по чл. 281, т. 3 ГПК. Един съдебен акт би бил очевидно неправилен тогава когато неправилността се дължи на допуснати от съда нарушения на относима и приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (явна необоснованост), имащи за резултат прилагане на закона ( в ш.см.) в неговия несъществуващ, в т.ч. противоположен или отменен смисъл. В случая подобни нарушения не са допуснати от въззивната инстанция.
Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим.
Само за яснота на страната и пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно чл. 5, ал. 1 КРБ Конституцията стои в йерархията на нормативните актове от вътрешното национално право, над международните споразумения, ратифицирани от Народното събрание. ЕКЗПЧОС , съгласно чл. 85, ал. 1, т. 5 КРБ, е станала част от вътрешното право след ратификацията и от Обикновено народно събрание и е с ранг на закон. Отделно от това, съгласно чл. 149, ал.1, т.4 КРБ преди ратификацията на международно споразумение е допустим предварителен контрол за неговата конституционосъобразност. Последващ контрол, включително за обратното- за съответствие на Конституцията с ратифицираното международно споразумение, не само не е предвиден нито в Конституцията, нито в друг закон, но и е безпредметен.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 64 от 09.01.2018 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 6707/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: