О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
София, 06.03.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3990 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. Х. М., чрез адв.Р. Н. – САК, срещу въззивно решение № 1052/25.05.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 1413/2016 г. в частта, с която по реда на чл. 422 ГПК е признато вземане на П. Д. по чл. 240 и чл. 86 ЗЗД от Б. М. и тя е осъдена да заплати на Д. съдебноделоводни разноски по делото.
Касаторът Б. М. излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна П. С. Д., чрез адв.В. Д. – САК, отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по съображения, имащи отношение към основателността на касационните доводи, т.е. към правилността на въззивното решение.
Т. И. М. не е страна в касационното производство.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са субективно и обективно съединени установителни искове за съществуване на вземане в полза на П. Д. срещу Б. М. и Т. М. по чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Въззивният съд обезсилил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта по исковете на П. Д. против Т. М. и прекратил производството срещу този ответник. Въззивното решение в тази част не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд отменил решението на първостепенния съд и вместо това е признал по реда на чл. 422 ГПК за установено в отношенията между насрещните страни, че П. С. Д. има вземане от Б. Х. М. в размер на 70 000 лв. – невърнат заем по договор от 26.10.2007 г., 11 511.49 лв. – натрупана законната лихва върху главницата за времето от 30.06.2008 г. до 21.08.2009 г., както и законната лихва върху главницата считано от 21.08.2009 г. до окончателното издължаване. Осъдил М. да заплати на Д. съдебноделоводните разноски по делото.
За да постанови този резултат, съдът установил, че сумата от 70 000 лв. е дадена от ищеца Д. на ответника М. на 26.10.2007 г. в заем. Облигационното правоотношение е установено от писмен договор, подписан от двете страни, съдържащ и изявление, че сумата е предадена от заемодателя и получена от заемополучателя, имащо характера на разписка. Съдът намерил за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, тъй като срокът започва да тече не от датата на подаване на исковата молба, а от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда, което е сторено на 21.08.2009 г. Установено е още, че заемополучателят не е върнал заетата сума. Размерът на обезщетението за забава за времето до подаване на исковата молба е установен с експертиза.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: реалното предаване на паричната сума на заемополучателя по договор за заем елемент ли е от фактическия състав на този договор и чия е доказателствената тежест за установяване факта на предаване на сумата.
Въпросите са включени в предмета на делото и са от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с посочените решения на ВКС, постановени при действието на ГПК от 2007 г. – решение № 142 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5917/2014 г. на IV г.о; решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр.д. № 171/2012 г. на IV г.о; решение № 837 от 13.12.2010 г. по гр.д. № 1727/2009 г. на IV г.о.; решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на III г.о.
Касаторът се е позовал още и на решения № 1653 от 06.01.2004 г. по т.д. № 2582/2002 г. на ТК; решение № 271 от 14.07.2005 г. по т.д. № 526/2004 г. на ТК; решение № 885 от 30.09.2008 г. по гр.д. № 2497/2007 г. на ГК. Не е представил копия от същите – видно от номерата на делата, те са постановени при действието на ГПК от 1951 г., отм. и съставляват евентуално съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, която трябва да бъде доказана от касатора в производството по чл. 288 ГПК с представяне на препис от съответния съдебен акт – така изрично в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касационната инстанция няма задължение да издирва съдебни актове по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но в случая това е и невъзможно – страната при посочване на горните решения не е посочила отделение на съответната колегия на ВКС, а при справка в електронната база данни на ВКС по посочен номер на решение, се установи, че такива, от съответната година, няма постановени.
Независимо от това, при наличие на задължителна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е без значение евентуално наличие на противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – и да е имало противоречие в практиката, тя е преодоляна по задължителен начин, като нито има искане, нито са развити доводи, а и няма основания, за промяна на съществуващата непротиворечива задължителна съдебна практика с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Във въззивното решение, в съответствие с трайното установената съдебна практика, вкл. и в приложените от касатора съдебни решения, въззивният съд е приел, че договорът за заем е реален, поради което следва да бъде установено реално предаване на заетите пари на заемополучателя или на негов пълномощник, като онзи, който черпи права от заемния договор – в случая заемодателят/ищец, трябва да го докаже. Несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на въззивната инстанция не означава, че тя е разместила тежестта на доказване, както и, че е приела наличие на заемно правоотношение при недоказано реално предаване на парите от заемодателя на заемополучателя.
В заключение не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1052/25.05.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 1413/2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: