1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 237
гр. София, 17 май 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 1840 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Технически университет – [населено място], чрез адв. В. Д., срещу Определение № 159/29.02.2016 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 124/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след частична отмяна на Определение № 3792/03.11.2015 г., постановено по гр.д. №2253/2014 г. на ОС – Варна, е отхвърлена молбата на жалбоподателя за присъждане на сторените в производството съдебни разноски над сумата от 13 236 лв. до пълния им размер от 23 421,81 лв.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на атакуваното определение, поради постановяването му в противоречие с разпоредбите на чл.78, ал. 1, предл. 1-во и 2-ро и ал. 5 ГПК и чл. 272 ГПК във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните въпроси: 1/ Трябва ли съдът при прилагане правилото по чл.78, ал.5 ГПК да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на делото, за да обоснове извода си, че следва да присъди сторените от страната разноски за адвокатско възнаграждение в минималния им размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ; 2/ Следва ли въззивният съд да изложи свои собствени мотиви и когато с решението си потвърждава първоинстанционния съдебен акт; 3/ Как следва да бъде установено и доказано, че определен разход на парични средства, извън този за заплащане на държавна такса и депозит за изготвяне на съдебна експертиза, е сторен във връзка с конкретното съдебно производство.
Ответникът по жалбата – В. Г. Р., не е подал отговор в законоустановения срок.
Касационната частна жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Първоинстанционният съд ОС – Варна е бил сезиран с молба от Технически университет – [населено място] за изменение на Определение № 3260/17.09.2015 г., постановено по гр.д. № 2253/2014 г., с което на основание чл.129 ал.3 ГПК е прекратено производството по делото, в частта му за разноските. С Определение № 3792/03.11.2015 г. ОС – Варна е допълнил прекратителното си определение като е осъдил В. Г. Р. да заплати на ТУ – Варна сумата 11 030 лв. – съдебни разноски, намалени до минималния размер, предвиден с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ. С атакувания въззивен акт, Апелативен съд – Варна е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че на ответника следва да бъдат присъдени сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в намален размер, изчислен съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г., тъй като делото не разкрива фактическа и правна сложност. В тази връзка са изложени съображения и аргументи, като същевременно е доприсъдена разлика до размера на сумата 13 236 лв., съобразно обстоятелството, че упълномощеният от ответника адвокат е регистриран по ЗДДС. Над този размер и до предявения от 23 421, 82 лева, молбата за разноски е счетена за неоснователна, предвид нормата на чл.78 ал.5 ГПК и първоинстанционното определение е потвърдено в отхвърлителната му част.
Условията и предпоставките за допускане на касационното обжалване изискват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос /формулиран от касатора/, който да е от значение за делото, да е обусловил правната воля на съда и по отношение на който е налице някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая обаче, не са налице предпоставки за селектиране на подадената касационна частна жалба.
По първия въпрос в изложението – за задължението на съда, при уважаване на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, да изложи мотиви досежно фактическата и правна сложност на делото, въззивното определение съответства на задължителната съдебна практика – ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към т.3 на цитираното ТР е разяснено, че когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Въззивният съд, при постановяване на обжалваният съдебен акт, се е съобразил с изложените задължителни тълкувателни разяснения. Решаващият състав е изложил мотиви относно фактическата и правна сложност на делото, като е изяснил с какви искове е бил сезиран първоинстанционния съд, който е прекратил производството по делото, отчетена е цената на предявените искове и процесуалните действия, извършени от ответната страна чрез нейния процесуален представител.
Вторият поставен от касатора процесуален въпрос – следва ли въззивният съд да изложи свои собствени мотиви и когато с решението си потвърждава първоинстанционния съдебен акт – е правно релевантен, но също не е разрешен в противоречие със създадената задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика /напр. – Решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., ГК; Решение № 373 от 23.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3003/2013 г., IV г. о., ГК; Решение № 126 от 15.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5207/2013 г., IV г. о., ГК; Решение № 215 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1287/2014 г., III г. о., ГК; Решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., ГК; Решение № 44 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4478/2013 г., III г. о., ГК; Решение № 198 от 8.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1619/2013 г., II г. о., ГК; Решение № 68 от 24.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 78/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 120 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о., ГК и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Константно е разбирането, че предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивния съдебен акт. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните. Въпреки, че така приетото е постановено при тълкуване на разпоредбата на чл. 272 ГПК относно дейността на въззивният съд при проверка на първоинстанционното решение, тази практика намира съответно приложение и в производството по обжалване на определения, доколкото чл. 278, ал.4 ГПК изрично препраща към правилата за обжалване на решения в производството по разглеждане на частни жалби, при липса на особени правила.
Въззивният съд не се е отклонил от цитираната задължителна съдебна практика, като е изложил собствени мотиви относно възприетия извод, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, сторените от ответната страна в производството съдебни разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалени до минималния размер, предвиден с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно тълкуването, изразено в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на законите. По поставените процесуални въпроси ( в т. 1 и т. 2) е установена трайна съдебна практика за промяна, на която не са налице условия и касаторът не е изложил аргументи.
Третият формулиран в изложението въпрос, касаещ установяването и доказването на определен разход за сторени от страната разноски, извън тези за държавна такса и адвокатско възнаграждение, е фактически, а не правен и поради това не може да обоснове допускането на касационното обжалване.
С оглед на всичко изложено, не са налице основания за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно определение.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 159/29.02.2016 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 124/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.