8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
София, 02.04.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4314/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. Н., подадена чрез адв. М.Р.-И., срещу въззивно решение № 3399 от 25.07.2019г. на Окръжен съд – Благоевград, постановено по в.гр.д.№ 443/2019г., с което е потвърдено решение № 4286 от 09.05.2019г., постановено по гр. д. № 478/2019г. на Районен съд – Благоевград, и е осъден да заплати на насрещната страна деловодни разноски в размер 300лв. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени като неоснователни предявените от А. Б. Н. обективно съединени искове против Община Благоевград по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ за признаване на уволнението му, извършено на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ – съкращаване на щата, със заповед № 112/30.01.2019г. на Кмета на Община Благоевград, за незаконно и неговата отмяна и за възстановяване на предишната му работа – „реквизитор” в Камерна опера [населено място] , и ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни разноски в размер 300лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК по въпросите, уточнени от съда: 1./ „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“ ; 2./ „Законно ли е уволнението когато предварителното съгласие за уволнение в хипотезата на чл. 328, ал.1, т. 2 КТ, вр. с чл. 333, ал. 4 КТ бъде предоставено за предходен болничен лист, а в уволнителната заповед е посочено, че има такова, без дата, като работодателят по-късно се е снабдил с друго разрешение от Инспекцията по труда, което е антидатирано?“ и 3./ „ Има ли антидатиране на писмени документи?“. Счита, че произнасянето по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, решава се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Позовава се на решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, както и, че разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Позовава се и на решения на ВКС, с които по приложението на чл.333, ал.1 т.4 КТ е прието, че закрилата по този текст има обективен характер и важи винаги, когато работникът е запонал ползването на отпуска. Не излага обосновка за другите две поддържани допълнителни основания по чл.280 ГПК.
Ответната страна Община Благоевград, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез гл.юрисконсулт С., изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че единственото оплакване в исковата молба за незаконосъобразност на заповедта, с която е извършено процесното уволнение, е несъобразяването й с установената от чл.333 КТ закрила спрямо ползващия разрешен отпуск работник, поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, обемът на дължимата от съда защита и съдействие се определя от страните – в случая с исковата молба, от ищеца, и съдът може да разреши правния спор само на заявените от него основания; че в случая във въззивната жалба /с оглед изложените от първоинстанционния съд мотиви/ са наведени за първи път в хода на процеса от ищеца-въззивник оплаквания за незаконосъобразност на процесното уволнение поради неустановяване факта на реалното съкращаване на щата за длъжността, която е заемал въззивника преди уволнението; че такъв довод за незаконосъобразност на заповедта за уволнение не е изложен в исковата молба /вкл. поправената такава/, поради което и въвеждането му във въззивната фаза от процеса е процесуално недопустимо, като преклудирано и съдът не дължи произнасяне по него.
Приел е, че не е спорно между страните и е установено от приобщените по делото доказателства, че между тях е съществувало валидно безсрочно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 131/12.03.2010 г., сключен между въззивника и Кмета на Община Благоевград и допълнителни споразумения към него; че по силата на това правоотношение ищецът е заемал при ответника [община] длъжността „Реквизитор в Камерна опера – Б.“, направление „Култура”; че не е спорен и установеният от писмените доказателства факт, че на 31.01.2019 г. на въззивника е било връчено с куриер /л.20 от пъровоинстанционното дело/ писмено предизвестие изх. №111/30.01.2019 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение с ответната община, както и самата заповед за прекратяване на последното с № 112/30.01.2019 г., в която е отбелязано, че правоотношението се прекратява, считано от датата на получаване на заповедта и следователно в случая следва да се приеме, че това е 31.01.2019 г.; че в самата заповед е посочено, че на въззивника се дължи обезщетение за неспазения срок на предизвестието, съгласно чл. 220, ал. 1 от КТ ; че правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено изрично – чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от КТ, утвърдено от Кмета на Община Благоевград длъжностно разписание на Камерна опера – Б., в сила от 26.11.2018 г. и след получено предварително разрешение от Инспекцията по труда – Б., вкл. и текстуално – поради съкращаване на щата.
Счел е за безспорно между страните и установено от събраните присмени доказателства, че ищецът е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност, считано от 04.12.2018 г., разрешен му с Болничен лист № Е20183138639 от 07.12.2018 г., издаден от МБАЛ Пулс АД, с продължителност до 06.01.2019 г. и диагноза „други уточнени локални инфекции на кожата и подкожната тъкън“, заради която му е определен домашен-амбулаторен режим; че считано от 07.01.2019 г. на ищеца е издаден нов Болничен лист – № Е20183124358, този път издаден от Медицински център Пулс АД, с който за вече посоченото заболяване му е определен домашно-амбулаторен режим за нов период – от 07.01.2019 г. до 26.01.2019 г., като този болничен лист е представен на работодателя на 08.01.2019 г. ; че по време на неговото времетране с писмо изх.№ 55-48/24.01.2019 г. кметът на ответната община е поискал от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ Б. да му даде предварително писмено разрешение по чл.333, ал.1, т.4 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение с въззивника, който ползва отпуск за временна неработоспособност и към писмото са били приложени двата обсъдени по-горе болнични листа; че такова му е било дадено с писмо от 25.01.2019 г. ; че на 25.01.2019 г. на въззивника е бил издаден нов болничен лист от МБАЛ Пулс АД – № Е 20183515750/28.01.2019 г., за назначен за нов срок домашно-амбулаторен режим на лечение на вече уточненото му заболяване, за срок от 30 дни – считано от 25.01.2019 г. до 27.02.2019 г. и същият е бил представен на работодателя на 29.01.2019 г. ; че с писмо от същата дата – изх.№ 67-48, Кметът на ответната община е поискал от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ Б. да му даде предварително писмено разрешение по чл.333, ал.1, т.4 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение с въззивника, който ползва отпуск за временна неработоспособност, прилагайки болничния лист от 28.01.2019 г. и такова му е било дадено с писмо изх.№ 19004760/29.01.2019 г.; че от събраните пред първоинстанционния съд писмени доказателства се установява безсъмнено, че заеманият от въззивника щат за длъжността „реквизитор“ в Камерна опера Б. е съществувал в разписанието, в сила от 01.10.2018 г. и не съществува в разписанието, в сила от 26.11.2018 г., вкл. че в Камерна опера Б. няма работещи на същата длъжност, респ. – на сходна такава ; че същите разписания са утвърдени и подписани от Кмета на Община Благоевград.
От правна страна съдът е обосновал извод, че спорен по делото е фактът дали при извършване на процесното уволнение работодателят е допуснал нарушаване на императивното изискване на чл.333, ал.1, т.4 от КТ, а именно – дали работодателят е получил предварително разрешение от инспекцията по труда за конкретния случай да уволни въззивника, който е започнал ползването на разрешен отпуск за временна неработоспособност; че в случая работодателят е получил надлежно и предварително разрешение от местнокомпетентната дирекция „Инспекция по труда“ да прекрати трудовото правоотношение с въззивника и поради изчерпателността на изложените от първата инстанция мотиви в тази връзка, препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.
За пълнота и във връзка с повторно наведените във въззивната жалба оплаквания все във връзка с неспазване на императива на чл.333, ал.1, т.4 КТ от страна на работодателя за конкретния случай, въззивният съд изложил и допълнителни мотиви . Посочил е, че заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните по делото, е издадена от компетентен орган – Кмета на Община Благоевград, въз основа на изрично дадените му правомощия с Решение от 26.01.2018 г. по Протокол №1 на Общински съвет Б., който има правомощието да определя щатното разписание на служителите в Община Благоевград; че заповедта за уволнение под №112/30.01.2019 г. съдържа правно изложение на фактическото обосноваване на основанието, вписано в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, което съвпада и с правната квалификация за това – чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ – съкращаване на щата; че независимо от липсата на оплаквания в исковата молба в тази насока следва да се подчертае, че анализът на приобщените писмени доказателства предпоставя единствено обоснования извод, че към момента на прекратяване на правоотношението е било налице и се е осъществило основанието, послужило като мотив на работодателя, за да прекрати правоотношението – реалното съкращаване на щата за дължността, заемана преди уволнението– „реквизитор“, която длъжност не фигурира в новото щатно разписание, в сила от 26.11.2018 г., а длъжностните характеристики на отделните длъжности сочат, че трудовите функции на дължността са изцяло закрити при работодателя.
Посочил е и това, че анализът на събраните писмени доказателства обосновава категоричен извод, че закрилата по чл.333, ал.1, т.4 КТ, от която въззивникът се е ползвал към края на м.януари 2019 г., т.к. е бил в разрешен отпуск за временна неработоспособност и е уведомил работодателя за това, е била преодоляна още към момента на връчване на предизвестието за уволнение и на самата заповед – 31.01.2019 г.; че това е така, защото съгласно нормите на чл.333 ал.7 , във вр. с чл.335 КТ – правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение се счита упражнено и поражда действие с достигането на писменото му изявление за това до адресата и респ. – законно ще е прекратено трудовото правоотношение и без да е издадена нарочна заповед, ако предизвестието на работодателя е достигнало до адресата /Решение № 84 от 28.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 788/2010 г., III г. о., ГК/; че в случая даденото разрешение на Кмета на Община Благоевград от местнокомпетентата инспекция по труда за прекратяване на трудовото правоотношение с въззивника от 29.01.2019 г. предшества издаването на заповедта за уволнение, връчването на предизвестието, и следва издаването на последния болничен лист, с който на ищеца е разрешен отпуск за временна неработоспособност /25.01.2019 г., представен на работодателя на 29.01.2019 г./. Посочил е, че когато трудовият договор се прекратява чрез отправяне на предизвестие, към момента на връчване на предизвестието се преценява дали работникът се е ползвал от предварителна зарила при уволнение и доколко работодателят е спазил законовите предпоставки, при които тази закрила се счита преодоляна /Решение № 402 от 21.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 721/2011 г., IV г. о., ГК/. Обосновал е решаващият си извод, че ищецът се е ползвал от предварителна закрила при уволнение по реда на чл.333, ал.1, т.4 КТ, и работодателят му, в лицето на Кмета на Община Благоевград, е спазил законовите предпоставки, при които закрилата е била преодоляна, чрез предварително изискване и получаване на разрешение за уволнението му от местнокомпетентната инспекция по труда. Затова и заповедта за уволнение се явява законосъобразна и исковете за отмяната й и възстановяване на въззивника на заеманата от него преди уволнението длъжност подлежат на отхвърляне.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора първи въпрос не може да се дефинира като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението, а същевременно не се обосновава и поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Многократно в свои решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, в това число и в посочените от касатора, касационната инстанция приема, че при постановяването на своето решение, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция; прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивният съд може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В този случай втората инстанция не действа като контролно-отменителна /дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му/, а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва да ги посочи в своето решение, като може да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, както и да не излага различни логически и правни съображения, нито да възпроизвежда отново тези на първостепенния съд, както и сам да повтаря обсъждането на всички доводи и възражения във връзка с дадена фактическа констатация или правно заключение. Въз основа на приетите фактически и правни изводи, включително и чрез препращане към мотивите по чл. 272 ГПК, въззивният съд следва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци. Въззивният съд в случая не се отклонил, а е приложил еднозначно тези правни разрешения.
Вторият и третият въпроси, не са правни по смисъла на чл.280 ГПК , а фактически. Отговорът им предполага преценка на събраните доказателства и установените по делото факти, което е ирелевантно за тази фаза на производството. Същевременно въпросите са привързани към становището на касатора за антидатиране на даденото от Инспекцията по труда разрешение към датата 29.01.2019г., предхождаща издаването на заповедта. На първо място ищецът не е релевирал своевременно такива доводи, не е оспорил това доказателство и по делото не са ангажирани никакви други доказателства в подкрепа на това становище. С оглед на изложеното така поставените въпроси не обуславят решаващите изводи на съда по същество на спора. На следващо място какъвто и отговор да се даде на тези въпроси, не би се обосновал различен краен резултат, предвид приетото за установено по делото, че работодателят е изпратил предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, достигнало до ищеца, и към този момент закрилата по чл.333 т.4 от КТ е преодоляна с надлежно и в срок получено съгласие от Инспекцията по труда. В трайната съдебна практика, както многократно е посочвал ВКС в решенията си, в това число и посочените от касатора, закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ важи само, ако работникът е започнал ползването на разрешения му отпуск. Тази закрила по чл. 333 КТ е „предварителна“ и изрично в чл. 333, ал. 7 КТ е указано, че следва да е осъществена до момента, в който заповедта за уволнение се връчи на работника или служителя, което може и да не съвпада с датата на прекратяване на трудовото правоотношение. В случаите, когато трудовото правоотношение се прекратява с предизвестие, съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ прекратяването настъпва по силата на закона с изтичането на срока на предизвестието, а заповедта има само констативен характер. Разрешението или съгласието, следователно трябва да бъдат дадени от съответните органи и получени от работодателя към момента на връчване на предизвестието, което е крайния акт, с който завършва дейността по уволнението. Въззивното решение е изцяло съобразено с тези правни разрешения.
Следва да се посочи, че основанието по чл.280 т.2 ГПК предполага правният въпрос да е разрешен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Касаторът в изложението си, макар да се позовава на тази норма, не излага такива твърдения и не се позовава на такива актове. Бланкетно и необосновано е и позоваването на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Предвид това не може да се ооснове извод за наличие на основание за достъп до касация и на тези основания.
В обобщение, по тези съображения, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съобразно изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер 300лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение :
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3399 от 25.07.2019г. на Окръжен съд – Благоевград, постановено по в.гр.д.№ 443/2019г.
ОСЪЖДА А. Б. Н. да заплати на [община] сумата 300лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: