6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
София, 24.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…………………………….….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 746 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1-во – във вр. чл. 407, ал. 1 ГПК.
Образувано е по частната жалба с вх. № 856/7.ІІ.2014 г. на Н. /по-нататък Н. или А./, подадена против разпореждане на Пловдивския апелативен съд от 14.Х.2013 г. по т. д. № 1292/2011 г. за издаване на изп. лист в полза на [фирма] за сума в размер на 2 400 лв. срещу бюджетното учреждение, представляваща разноски на този търговец, присъдени му на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК с определение № 628/12.VІІ.2013 г. от ВКС, ТК, Първо отделение, постановено по т.д. № 490/2012 г., като направени в касационното пр-во по чл. 288 ГПК.
Оплакванията на А. частен жалбоподател са както за нищожност, така и за недопустимост, а също и за неправилност на атакуваното разпореждане, поради което се претендира алтернативно или прогласяване на нищожността му, или обезсилването му (ведно с издадения въз основа на него изп. лист за сумата 2 400 лв.), или отменяването му и присъждане на разноски в полза на Н. за настоящето частно пр-во в размер общо на 315 лв. Инвокирани са доводи, че атакуваното разпореждане било нищожно защото е повторно (постановено след като веднъж вече е бил издаден изп. лист № 52/31.VІІ.2013 г. за същата сума), че то е недопустимо – понеже представлявало акт на функционално некомпетентен съд, а също и че постановяването му е станало при допуснато от Пловдивския апелативен съд съществено нарушаване на съдопроизводственото правило на чл. 243, ал. 2 ГПК.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по частната жалба [фирма], писмено е възразило чрез своя процесуален представител както по допустимостта на частната жалба /като просрочена/, така и по основателността на развитите в нея оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното разпореждане, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на деловодни разноски за настоящето частно пр-во в размер на 300 лв.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния 2-седмичен срок по чл. 407, ал. 1, предл. 2-ро ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд по гр. дело № 1292/2011 г.? настоящата частна жалба на Н. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна.
Относно подаването на частната жалба в срок:
Според разпоредбата на чл. 519, ал. 2 ГПК паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им, а съгласно чл. 2, ал. 2 от закона за националната агенция за приходите последната е юридическо лице на бюджетна издръжка. Ето защо в процесния случай ще следва да се приеме, че характер на покана за доброволно изпълнение има отправената от ответното по частната жалба [фирма] молба до директора на Д. „Д” на Н. /г-жа В. П./ с вх. № 26-Г-16/22.І.2014 г. по регистъра на Н., в пункт втори от която се съдържа изричното искане за изплащането на сума в размер на 2 400 лв., представляваща присъдени на търговеца съдебни разноски по т. д. № 490/2012 г. по описа на ВКС – посредством нареждане на превод по посочена банкова с/ка на търговското д-во в [фирма]-София. Тази молба е била придружена от издадения от Пловдивския апелативен съд изп. лист от 14.Х.2013 г. във вр. с Опр. № 628/12.VІІ.2013 г. на ВКС по горепосоченото търговско дело. Съгласно чл. 407, ал. 1, предл. 2-ро ГПК преклузивният срок за обжалване на атакуваното от Н. разпореждане е 2-седмичен, считано „от връчване на поканата за доброволно изпълнение”. При съобразяване правилото на чл. 60, ал. 4 ГПК този срок следва да се счита изтекъл на датата 5.ІІ.2014 г. /присъствен ден, сряда/, докато подаването на настоящата частна жалба, видно от приложения пощенски плик с клеймо, е станало по пощата на 4.ІІ.2014 г. – датата предшестваща завеждането й в регистратурата на Пловдивския апелативен съд на 7.ІІ.2014 г.
По същество:
Съгласно чл. 406, ал. 3 във вр. ал. 1 на същия законов текст, за издаването на изпълнителния лист съдията прави надлежна бележка върху акта, който преди това съдът е проверил дали е редовен от външна страна и удостоверява подлежащото на изпълнение вземане срещу длъжника. На гърба на Опр. № 628/12.VІІ.2013 г., постановено от състав на ВКС, ТК, Първо отделение, по т. д. № 490/2012 г., а именно стр. 80 от делото, съществува единствено отбелязване /щемпел/ от канцеларията на Пловдивския апелативен съд от датата 4.Х.2013 г. за издаден изп. лист в полза на „Г. – К.” за сума в размер на 2 400 лв., представляваща „разноски по делото”. Липсва отбелязване за издаден преди това изп. лист за същата сума, а и в мотивите на така постановеното в касационното пр-во по чл. 288 ГПК определение изрично е посочено, че това са разноските на търговеца, „документирани във фактура от 27.04.2012 г.”, т.е. тази представляваща приложение № 3 от отговора на търговското д-во по касационната жалба на Н. и намираща се на стр. 64 от т. д. № 490/2012 г. по описа на ВКС (а именно ф/ра с № [ЕГН]). Същевременно във финалната част от същите мотиви е надлежно разграничено, че „не се допуска до касационно обжалване решението на съда (на въззивния съд – бел. на ВКС) в частта за разноските, доколкото касаторът не е обосновал искането си с критериите за селекция по чл. 280, ал. 1 ГПК”. Следователно, при липсата на друго отбелязване за издаден изп. лист, оплакването за „нищожност” на атакуваното разпореждане, ще следва да се преценява като неоснователно.
Относно оплакването на частния жалбоподател Н. за недопустимост на атакуваното разпореждане: Независимо от обстоятелството, че молбата по чл. 404, т. 1 ГПК за издаване на изп. лист се подава до първоинстанционния съд, който е разглеждал делото /арг. чл. 405, ал. 2 ГПК/, докато атакуваното разпореждане е било издадено от въззивния съд, последното – по аргумент за по-силното основание на чл. 270, ал. 4 ГПК – не може да бъде обезсилено само поради това, че по искането за издаване на изп. лист. за разноски в размер на 2 400 лв. в действителност се е произнесъл Пловдивският апелативен съд.
В заключение, не се констатира да е налице твърдяното от частния жалбоподател Н. процесуално нарушение на чл. 243, ал. 2 ГПК при постановяване на атакуваното разпореждане на Пловдивския апелативен съд на 4.Х.2013 г., тъй като към тази дата въззивното решение е било влязло в сила – съгласно чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК, т.е. въобще не се касае до хипотеза на предварително изпълнение. Като правилно /законосъобразно/ обжалваното от Н. разпореждане на Пловдивския апелативен съд по чл. 406, ал. 1 ГПК ще следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане (без номер) на Пловдивския апелативен съд от 14.Х.2013 г., постановено по на основание чл. 406, ал. 1 ГПК по в. гр. дело № 1292/2011 г. с предмет издаването на изпълнителен лист за присъдени в касационното производство по чл. 288 ГПК разноски в размер на сумата 2 400 лв.
О С Ъ Ж Д А Н. агенция за приходите със седалище в [населено място], [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81 във вр. чл. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] разноски за настоящето производство в размер на 300 лв. /триста лева/, представляващи изплатен хонорар за един негов адвокат съгласно приложен към писмения отговор по настоящата частна жалба договор за правна защита и съдействие от 23.І.2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1
2