О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
София, 07.04.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 31.03. две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.И.
т.дело № 774/2010 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.2 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма][населено място], чрез адвокат А. Г., с вх.№6006 от 22.06.2010 год. на Плевенския окръжен съд срещу решение №255 от 26.05.2010 год. по в.гр.д.№273/2010 год. на Плевенския окръжен съд, ГО, ІVти гр. възз.състав, в частта, с което е потвърдено решение №17 от 04.02.2010 год. по гр.д.№367/2009 год. на Районен съд[населено място], в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от касатора- арендатор срещу Л. Б. Ц.- арендодател, за сумата 2 945.76 лв., представляваща договорената на основание чл.92, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.18 от сключения между страните договор за аренда неустойка, дължима от арендодателя при лишаване на арендатора от ползването на обекта. Първоинстанционният съд е отхвърлил и двата, предявени от касатора при условие на обективно съединяване искове: 1/установителния иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване съществуването между страните на арендно правоотношение, породено от договор за аренда от 27.08.2007 год. и 2/ осъдителния иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 2 945.76 лв. С обжалваното въззивно решение частично е отменено решението на Районен съд[населено място] и е уважен искът с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като е прието за установено съществуването на арендно правоотношение, породено от договора за аренда от 27.08.2007 год., вписан в службата по вписване при районен съд[населено място] под №29 от 18.09.2007 год., т.ХІІІ. За да потвърди отхвърлителното решение на районния съд по иска с правно основание чл.92 ЗЗД, Плевенският окръжен съд е приел, че уговорената неустойка се дължи за случаите, когато арендаторът е лишен от правото на ползване на обекта като фактическа власт. Подписано е с особено мнение от член на състава, който приема, че вписаното прекратяване на арендния договор води до лишаване на арендатора от фактическа власт.
Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон-чл.27, ал.2 ЗАЗ, чл.30 ЗАЗ, чл.68, ал.2 ЗС. Навежда доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- чл.153 ГПК относно разпределяне на доказателствената тежест при установяване лишаването на арендатора от правото на ползване върху арендования имот, както и необоснованост. Подържа основанието за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Формулира следните правни въпроси:1.„Едностранното разваляне на договора за аренда от арендодателя и вписването на обстоятелството в нотариалните книги, съгласно чл.27, ал.2 ЗАЗ, лишава ли арендатора от правото да ползва арендованите обекти; 2.Неправомерното едностранно разваляне на договора за аренда от арендодателя, ангажира ли отговорността му за неустойка, предвидена за лишаване от ползване на арендованите обекти от арендатора”.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК, преди изм. с ДВ бр.100/2010 год./, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Поставените от касатора правни въпроси не представляват общото основание за достъп до касация, посочено в чл.280, ал.1, т.1 ГПК. То се съдържа в предмета на иска, индивидуализиран от ищеца чрез основанието и петитума на иска и обуславя правните изводи на съда по приложение на закщона. Формулираните въпроси фактически целят тълкуване на разпоредбата на чл.18 от договора за аренда, съобразно която арендодателят дължи уговорената неустойка, ако арендаторът бъде лишен изцяло или частично от ползването на обекта. Какво следва да се разбира под „лишаване от ползване” дали това е лишаването на арендатора от фактическата власт върху обекта на договора, или отговорността за неустойка възниква с осъществяване на правното основание за развалянето/прекратяването/ на договора за аренда и вписването на това прекратяване, е въпрос на разкриване на действителната воля на страните по договора/чл.20 ЗЗД/. За да се произнесе по поставените въпроси съдът трябва да изследва каква е функцията на конкретно уговорената неустойка- обезщетителна или санкционна, дали е уговорена да възмезди или да възпрепятства настъпването на щетите от лошо изпълнение или от развалянето/прекратяване на договора. Действителното съдържание на чл.18 от договора за аренда следва да се определи във връзка с останалите доказателства по делото/ В случая включително и данни за преарендоването на обекта/. Тълкувайки този текст от договора, Плевенският окръжен съд е приел, че правото на неустойка възниква при лишаването на арендатора от фактическото ползване на имота. Правилността на този извод не може да бъде проверена в касационното производство, защото тълкуването се извършва не само въз основа на писмения текст на договора, а и чрез доказателства извън него. Събирането на доказателства и установяването на конкретната фактическа обстановка е в изключителните правомощия на въззивния съд, който разрешава спора по същество. В компетентността на касационната инстанция е само да се произнесе по правилността на приложението на закона към така установената от въззивния съд фактическа обстановка.
Поставените от касатора въпроси за правното действие на едностранното разваляне на договора за аренда спрямо фактическото ползване на арендования имот с оглед възникване на отговорността на арендодателя за неустойка, не са и обусловили изхода по конкретното дело. След като с влязлото в сила в тази си част въззивно решение е прието, че договорът за аренда не е развален- направеното от арендодатора едностранно изявление за разваляне/прекратяване на арендния договор не е произвело своето правно действие, включително и върху евентуалното лишаване от ползването на обекта като фактическа власт.
Не е налице и допълнително подържаното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, защото приложеното влязло в сила решение №2129 от 11.11.2009 год. по гр.д.№3820/2009 год. на Плевенския районен съд, ІV Г.О., оставено в сила Решение №162 от 09.04.2010 год. по в.гр.д.№117/2010 год. на Плевенския окръжен съд, не доказва противоречиво прилагане на закона при една и съща фактическа обстановка, а различното възприемане на конкретните факти по делото, свързани с основанието за възникване на уговорената между страните неустойка.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №255 от 26.05.2010 год. по в.гр.д.№273/2010 год. на Плевенския окръжен съд, ГО, ІVти гр. възз.състав, в частта, с което е потвърдено решение №17 от 04.02.2010 год. по гр.д.№367/2009 год. на Районен съд[населено място], в частта, с която е отхвърлен искът, предявеният от [фирма] от[населено място] срещу Л. Б. Ц. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 2 945.76 лв.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: