О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
София, 07.04.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.03.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 4460 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3,т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Д. И. С., лично и в качеството му на законен представител на Г. Д. И., чрез адв.П.К. – САК против въззивно определение на Софийски апелативен съд № 1725 от 23.07.2013 год., по ч. т. д.№ 2342/ 2013 год., с което след отмяна на протоколно определение на Софийски градски съд от 07.03.2013 год., по гр.д.№ 1804/2012 год., в частта за отхвърляне искането на ЗД [фирма] за присъждане на деловодни разноски на осн. чл.78, ал.4 ГПК, е уважено същото за сумата 11 136 лв., платима солидарно от настоящия частен жалбоподател лично и като законен представител на малолетното си дете, с оглед прекратеното пред СГС съдебно производство поради оттегляне на исковете срещу същия, в качеството му на евентуален ответник.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му, на осн. чл.281, т.3 ГПК.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК, като алтернативно поддържаното становище е, че в разглеждания случай е налице хипотезата на чл.274, ал.2, изр.1 ГПК и ВКС дължи произнасяне без да е необходимо да бъдат излагани основанията за достъп до касационен контрол.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по основателността и.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт от категорията, посочени в чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Съобразени задължителните за съдилищата постановки в т.24 от ТР № 6/ от 06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС и тези на ТР № 1/2011 год. на ОСГК на ВКС дават основание да се приеме, че в случая разглежданата хипотеза е относима към касационното обжалване, тъй като с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд.
Въведените, като значими за изхода на делото, процесуалноправни въпроси по т.1 в абз. І-ви от изложението на частните касатори , основано на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са : 1. „Следва ли ищците да бъдат осъдени да заплатят на ответника разноски по делото, след като в чл.83, ал.1, т.4 ГПК е установено, че такси и разноски по делата не се дължат от ищец, по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда? 2.”Разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК не представлява ли специален текст по отношение на общото правило, установено в чл.78, ал.8 ГПК?” 3. ” Какво означава делото да е решено в полза на лице по см. на чл.78, ал.6 ГПК?” Твърдението е, че така поставените процесуалноправни въпроси са разрешени в противоречие със съдебната практика и едновременно с това са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Като израз на визираното противоречие са посочени решение на ВКС № 565 от 30.05.86 год.., по гр.д.№ 260/ 86 год. на ІІ г.о. и определение № 67/10.02.2009 год., по гр.д.№ 7/2009 год. на ІV г.о. на ВКС.
Втората група въпроси на процесуалното право, формулирани от частният жалбоподател, лично и като представител на малолетното дете Г. Д., са свързани с размера на присъденото юрисконсултско възнаграждение и се свеждат до възможността да се присъждат деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение надвишаващи многократно действителните такива, с оглед обема на извършената правна и фактическа работа от процесуалния представител на ответната страна, като поддържаното селективно основание е по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Позовавайки се на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК жалбоподателите считат, че значими за крайния изход на делото се явяват и въпросите на процесуалното право, които едновременно с това са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: 1. „Предвид етапа, на който производството по делото е прекратено, следва ли да се присъжда пълния размер от възнаграждението, установено за представителство по делото по Наредба № 1/2004 год. на ВАС?”; 2. „При присъждане на разноски, представляващи възнаграждение за юрисконсулт, приложима ли е разпоредбата на чл.7 от Наредба № 1/2004 год.?; 3. „При обективно и субективно съединени искове, следва ли възнаграждението на юрисконсулт да се изчислява като за отделно представителство по всеки един от тези искове, или следва да се има предвид общата им цена?”4. „ При липса на доказателства за реално извършени деловодни разноски за заплащане на възнаграждение за юрисконсулт, могат ли да бъдат присъдени такива на страната?” и 5.”Коренната промяна в обществено- икономическите и социални условия, обуславящи предявяване и присъждане на по-висок размер обезщетения за неимуществени вреди, налага ли актуализиране на деловодните разноски за юрисконсултско възнаграждение, при липса на промяна в сложността на делата?” и 6. „ Следва ли да се определи размера на дължимото възнаграждение за осъществената на ответника защита, с оглед отхвърлената част на иска, когато производството по делото е прекратено, поради оттегляне на исковата претенция?”.
Искането за допускане на касационно обжалване е основателно.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК дава право на ответника на деловодни разноски и при прекратяване на производството по делото, поради оттегляне на исковите претенции срещу него, като законовото правило на чл.84, ал.1, т.4 ГПК е приложимо единствено по отношение на дължимите държавни такси и разноски за събиране на доказателства в процеса, но не и за деловодните разноски, които по силата на чл.78 ГПК се следват на насрещната по спора страна. В тази вр. като неоснователно е преценено и възражението на страната, настоящ частен жалбоподател, за недължимост на претендираните разходи за юрисконсултско възнаграждение, поради отсъствие на доказателства за реалното им заплащане.Счетено е, че доколкото по силата на чл.32 ГПК в кръга на представителите на страните по пълномощие попадат и юрисконсултите, то правният статут на последните е равнопоставен с този на адвоката, поради което параметрите на правоотношението между последния и представляваното от него ЮЛ или ЕТ, вкл. заплащането на възнаграждение по силата на самото трудово правоотношение, са неотносми към правото на деловодни разноски по чл.78, ал.8 ГПК, а обстоятелството,че в случая присъденото на ответното АД юрисконсултско възнаграждение е в рамките на законовия минимум, изчислен съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа на заявената цена на иска от 526 800 лв., според решаващия състав на въззивния съд, изключва да е основателно позоваването на чл. 78, ал.5 ГПК от страна на процесуалния представител на ищеца.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от частните жалбоподатели в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК процесуалноправни въпроси, свеждащи се до приложението на чл.78, ал.4 и ал.5 ГПК и връзката им с чл.83, ал.1, т.4 ГПК, като значими за основателността и размера на присъдените на ответника по спора ЗД [фирма] деловодни разноски, попадат в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК – основна обща предпоставка за достъп до касационен контрол.
По отношение на част от същите е формирана задължителна съдебна практика, наличието на която сама по себе си изключва приложимостта на селективните основания по т.2 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т.3 и т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Според последната, изразена и в приложеното по делото определение № 609/15.07.2010 год., по ч.т.д.№ 256/2010 год. на І т.о. на ВКС, съпоставянето между регламентацията за освобождаване на страната от заплащане на разноски по чл.83 ГПК и на отговорността за разноски по чл.78 ГПК налага извод, че законодателят не е изключил лицето, освободено от внасяне на разноските по производството от отговорност за заплащане разноските, направени от другата страна, поради което независимо от наличието на предпоставките по чл.83, ал.1, т.4 ГПК, при частично уважаване на иска, ищците могат да бъдат осъдени за разноски на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Аналогично на възприетото е и разрешението, свързано с приложението на чл.78, ал.4 ГПК, обективирано в служебно известните на настоящия съдебен състав определения на ВКС, постановени по реда на чл.273, ал.3 ГПК: № 571/ 14.07.2010 год., по ч.т.д.№ 558/2010 год. на ІІ т.о. и на ІV-то г.о., по гр. д.№ 91/2009 год., според които при прекратяване на делото ответникът има всякога право на разноски, щом с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, както е и в разглеждания случай.
Следователно обстоятелството, че с тази задължителна и трайно непротиворечива практика на касационната инстанция , според която в таксите и разноските по делото, от заплащането на които страната, е освободена, не се включват дължимите на противната страна разходи за заплатено адвокатско и приравненото на него юрисконсултско възнаграждение, въззивният съд се е съобразил, означава, че и визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е налице.
По отношение на формулираните процесуалноправни въпроси, касаещи приложението на чл.78, ал.5 ГПК и начина на определяне на минималното възнаграждение по Наредба № 1/2004 год. на ВАС при прекомерност, отговор е даден по задължителен за съдилищата в страната начин с т.3 на ТР № 6 от 06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС и той е правно важим и в хипотезата на осъществена от юрисконсулт защита на страната – ЮЛ, или ЕТ.
Несъмнено е, че предвид становището, изразено в горепосоченото ТР на ОСГТК на ВКС, което няма правна необходимост да бъде преповтаряно, ирелевантно за определяне размера на дължимото възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК е обстоятелството дали и по какви съображения ищцовата страна е заявила завишен, спрямо действителния, размер на исковата си претенция.
Последователно в практиката си, създадена при действащия ГПК, израз на която са и служебно известните на настоящия съдебен състав определения: № 232 от 04.10.2013 год., по т.д.№ 1021/2012 год. на ІІ т.о. и № 619 от 23.10.2012 год., по т.д.№ 612/2012 год. на І т.о., ВКС е поддържал, че в хипотезата на чл.78, ал.8 ГПК, изрично разграничена от законодателя от тази, по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК възнаграждението се определя от съда и доказателства за плащането му от страната не се събират, поради съществуващите отношения между юрисконсулта и представляваното лице, основани на договор за конкретна трудова функция и с конкретни уреждащ всички права и задължения на страните, а не само процесуалното представителство по определено дело.
Обстоятелството, че с тази задължителна и трайно установена практика на касационната инстанция по поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, групирани съобразно съответно приложимата законова разпоредба, съставът на Софийски апелативен съд се е съобразил при постановяване на обжалваното определение, позволява да се изгради правен извод, че поддържаните селективни основания, част от които, както е посочено по- горе – взаимно изключващи се, в случая отсъстват.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 и сл. ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд № 1725 от 23.07.2013 год., по ч. т. д.№ 2342/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
.