6
гр. д. № 4063/2017 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 237
София, 08.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 4063/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
М. К. Б. чрез адв. В. Ц. от САК е подала касационна жалба срещу въззивно решение № 5321 от 17.07.2017 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 16274/18.10.2016 г. по гр. д. № 3107/2015 г. на СРС. С него е признато за установено по отношение на касаторката, че Л. С. Г. е собственик на основание придобивна давност на недвижим имот с идентификатор 68134.1111.461 по КККР от 2011 г. на [населено място], район К. село, с площ от 1009 кв. м. и трайно предназначение на територията – земеделска, съставлявал поземлен имот № 89, попадащ в кад. лист 307 по плана на [населено място], Западен район ІІІ-83, м. „Смърдана” индивидуализиран и със съседи. Касационните доводи са за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба, както и за незаконосъобразност и необоснованост.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Претендира присъждане на разноски.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК против подлежащо на касационна проверка въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен установителния иск за собственост, съдът е обсъдил събраните доказателства и е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е установил фактическа власт върху спорния имот на 01.09.1969 г., когато е сключил предварителен договор за покупко-продажба със собственика В. Г.. Продавачът се е разпоредил с част от земеделски имот, който е придобил на основание извършена замяна по решение на комисията по ТПК на основание Правилника за земеустрояване на ТКЗС. С представено удостоверение, издадено от областния управител на обл. София въз основа на копие от разписен лист от 1980 г., като собственик на поземлен имот № 89 е записан Л. С.. По данни от писмо от АГКК, от 08.01.2016 г. процесният имот е записан на името на ищеца без документ за собственост, като данните са набрани на основание чл. 41, ал. 2, т. 1 ЗКИР от регистъра на имотите към действалия кадастрален план за район К. поляна. С тези данни КККР са одобрени през 2011 г.
С гласни доказателства е установено, че ищецът е владя имота, поставил е ограда от преди 30 години, засадил е в имота плодни дръвчета. Свидетелят М. М. установява, че е собственик на съседен имот, който е закупил през 2003 г. и познава ищеца от 2004 г. Установява, че имотът му е бил заграден с ограда от телена мрежа, който била стара на около 40 години. Виждал е ищецът в имота и през 2007 и 2008 г., когато имало голям интерес към закупуване на места в тази местност, виждал е и сина на ищеца в имота. Свидетелят П., който също е съсед на дворното място на ищеца, е установил, че в него са засадени плодни дръвчета, част от които били отрязани през 2014 г., за което той е съобщил на ищеца.
По делото е установено, че ищецът по сведение от съседи е разбрал, че през м. ноември 2014 г. в имота са влезли лица, които са започнали рязане на плодни дръвчета. След повторното им влизане в имота четири дни по-късно е подал сигнал до МВР за незаконно проникване в имота. При извършена от него справка в Агенцията по вписванията е установил, че ответницата Б., сега касатор, се е снабдила с нот. акт за собственост на имота на 02.09.2014 г. на основание давностно владение, което твърди да е осъществявала от 1999 г.
Ответницата е установила, че на 02.09.2014г. се е снабдила с нот. акт № 169, т. VІ, рег. № 17350, н. д. № 1047/2014 г. за собственост на имота , придобит на основание давностно владение.
Свидетелите, посочени от нея, твърдят да им е известно, че от 1989-1990 г. тя стопанисва имот, който бил почти ограден, не го индивидуализират с граници, а само с местонахождение – горе на баира. Твърдят, че имотът е обработван и засаждан със зеленчуци.
С приета техническа експертиза, изпълнена след извършен оглед, се установява, че имотът е ограден с ограда от циментови колове и мрежа, в него вещото лице е намерило десет плодни дръвчета на възраст между 25-30 г. , а броят на изрязаните дървета е 11. Установява, че имотът е видимо изоставен и не е обработван от около 8-10 г. и няма следи от обработване на зеленчукова градина.
След анализ на така установените факти съдът е приел, че ищецът е придобил правото на собственост на основание поддържаното от него при условията на евентуалност придобивно основание – давностно владение, осъществявано от 01.09.1969 г. до предявяване на иска. Споделил е изводът на първоинстанционния съд, че релевантен за придобиване на правото на собственост е периода на владение осъществяван след 17.04.1990 г., когато са отменени глава І и ІІ на ЗСГ и е отпаднал ограничителния режим за придобиване на недвижим имоти от граждани. До предявяване на иска е приел, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота. Оградил е имота, засадил го е с плодни дръвчета, построил е постройка, която по-късно е била съборена, но останали материали от нея са намерени от вещото лице в имота. Декларирал го е и е заплащал следващите се данъци за него. Упражняваното владение е продължило в определения в закона срок и ищецът е придобил вещно право на собственост върху имота на това основание. Въз основа на така събраните доказателства е приел, че са оборени констатациите на нотариуса, отразени в съставения в полза на ответницата нот. акт за собственост. В резултат на извършения анализ на доказателства е формирал същия правен извод и е потвърдил обжалвания пред него съдебен акт.
В изложението по чл. 284, ал.3 ГПК са поставени процесуални въпроси, по които се иска допускане на касационна проверка на основание чл. 280, а.1, т. 1 ГПК.
Въпросът за наличие на правен интерес от предявяване на установителен иск, а не на ревандикационен е решен въз основа на заявените обстоятелства и установените факти при правилно прилагане на закона. Ищецът не е твърдял да му е отнето владението на имота, а само е установил, че в него е извършено от неизвестни лица изсичане на плодни дръвчета. Незаконните действия са били преустановени със съдействието на органите на полицията. Правния му интерес от установителния иск е основан и на това, че ответницата се е снабдила с констативен нот. акт за собственост на имота, като се е позовала на установено от нея владение от 1999 г.
При правилно прилагане на закона и в съответствие със задължителната практика – ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е разрешен и въпросът за това кой носи доказателствената тежест за оборване констатациите на нотариуса при съставяне на нот. акт за собственост на основание обстоятелствена проверка. Ищецът е оспорвал тези констатации и той ги е опровергал с ангажираните от него доказателства, с които е установил, че той е упражнявал владение върху имота и го е придобил на това оригинерно основание. В резултат на това е отпаднало легитимиращото действие на акта.
Въпросът за това длъжен ли е ищецът да посочи началния и крайния момент на периода, в който е упражнявал фактическа власт върху имота е въпрос относно фактите, на които се основава твърдението. Той не е разрешен от съда процесуален въпрос. Посочването на периода е въпрос на редовност на исковата молба. Периодът е уточнен от ищеца, както и основанията за придобиване на вещни права, на които се позовава в обстоятелствената част на исковата молба, поради което обосновано тя е намерена за редовна. В изпълнение на задължението за установяване на приложимия закон и съобразяване на действалите ограничителни режими за придобиване на вещни права върху недвижими имоти, съдът е приел, че релевантен е периода след 1990 г., когато е отменен чл. 29 ЗСГ. Приел е, че владението за себе си не е необходимо да се осъществява чрез непрекъснато упражняване на фактическа власт, а е достатъчно да се извършват действия върху него, с които се демонстрира владение за извършващия ги.
Въпросът за това, когато и двете страни по вещен иск се позовават на давностно владение, в полза на коя от тях е приложима законната презумпция на чл. 69 ЗС и следва ли съдът да възложи доказателствена тежест за оборването й не е разрешаван от съда. Решаващите му правни изводи са основани на това, че ищецът е доказал да е владял имота за себе си. Владението му е предадено от собственика на имота. Волята на собственика да се разпореди с имота си, изразена в сключения предварителен договор, получаването на уговорената цена и предаването на владението, са доказателство за това, че ищецът е установил владение с намерение да придобие правото на собственост, на което действителния такъв не се е противопоставял, обратно то е осъществявано със неговото знание и съгласие, поради което ищецът не се е позовавал на презумпцията на чл. 69 ЗС. Презумпцията намира приложение когато съществуват факти разколебаващи субективната страна на владението, поради това, че не се установява по безспорен начин дали владелеца държи вещта за себе си или за другиго.
В изложението се твърди, че въззивният съдът не се е произнесъл по възражението на касаторката, направено във въззивната жалба и молбата за уточняването й от 12.05.2017 г., че осъществяванат от нея придобивната давност е започнала да тече от 1999 г., през 2007 г. тя е сключила граждански брак и придобивният срок е изтекъл по време на брак й, поради което при добиването на вещни права върху имота е в режим на СИО. Това обуславя задължително необходимо пасивно другарство между съпрузите по предявения от единия от тях вещен иск. Поради неконституиране на съпругът й като страна ответник по делото постановеното решение е недопустимо. Поддържа се, че разрешаването на процесуалния въпрос за задължителната процесуална легитимация на съпрузите е дадено в противоречие с приетото в ТР № 1 по т. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС.
Поставеният въпрос не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.
В т. 6 на ТР № 1 по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК е прието, че нарушаването на изискването за съвместна процесуална легитимация е нередовност на исковата молба, за която съдът следи служебно в изпълнение на правомощията си по чл. 129 ГПК. Ако първоинстанционното решение е постановено без участието на задължителен другар, това е основание за обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на задължителния необходимия другар.
По въпросът за характера на другарството на съпрузите е постановено ТР № 3/2016 г. в което е прието, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари.
Изводът е обоснован с това, че другарството на съпрузите е необходимо факултативно другарство предвид еднаквостта в материалноправното положение на съпрузите, но не и на задължително другарство като предпоставка за допустимост на процеса. Неучаствалия съпруг в случай, че намира процесът да не е воден добре и да не са защитени интересите му, тъй като е обвързан от решението, разполага с правната възможност по чл. 304 ГПК да иска отмяна на решението.
Постановеното тълкувателно решение е задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въпреки че въззивният съд не е обсъждал този релевиран довод във въззивната жалба, постановеното от него решение и потвърденото първоинстанционно, не са постановени в противоречие на даденото разрешеният на поставения процесуален въпрос, поради което той не обуславя основание за допускане касационна проверка на обжалваното въззивно решение.
Последният въпрос, поставен в изложението, е за задължението на съда да изложи свои мотиви по всички релевирани възражения на страните е провокиран от необсъждането на предходния процесуален въпрос.
Предвид отговора на този въпрос, в смисъл че решението не е недопустимо, когато е постановено без участието на съпругът на ответника по иска по предявен вещен иск относно имущество, придобито по време на брака им, той не може да бъде определен като общо основание за допускане на касационна проверка.
След цялостната проверка на обжалвания акт по поставените въпроси в изложението, не се установи да е налице основание за допускане на касационна проверка, поради което такава не следва да се допусне.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответника по касация в направените от него разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установен с договор за правна помощ сключен с адв. А. И. от САК, възлизащи на сумата 1500.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5321 от 17.07.2017 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ Е въззивен състав.
ОСЪЖДА М. К. Б., представлявана от адв. В. Ц. от САК, посочен и като съдебен адрес,от [населено място], [улица], ет. 2, кантора 18 да заплати на Л. С. Г., чрез процесуалния му представител адв. А. И. от САС, от [населено място], [улица], ет. 2 сумата 1500.00 (хиляда и петстотин) лева, разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: