О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
гр. София, 10.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4323/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. Л.,гр.С., чрез процесуалния му представител адвокат Н. К., срещу въззивно решение № 359/03.11.2017г. по гр. д. № 349/2017 г. по описа на Софийски окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се поставят никакви правни въпроси. Излагат твърдения, че решението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е налице хипотезата на чл.280,ал.2 ГПК. Решението е необосновано, постановено в противоречие със събраните доказателства. Сочи се и наличие на хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Решението е постановено и при нарушение на материалния закон – нарушена е разпоредбата на чл.542,ал.2 ГПК и чл.38,ал.5 ЗГР. Според тези разпоредби при унищожен или изгубен регистър на актове за гражданско състояние, кметът на общината е процесуално легитимиран да инициира охарнително производство, в което съдът да установи факта на унищожаване и изгубване на регистъра и да разпореди неговото повторно съставяне. Съдът е бил длъжен да даде напътствия в тази посока, коеето не е сторил.
Ответниците по касационната жалба Д. К. Н. и С. И. Д., чрез пълномощника си адвокат В. М., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 87/03.06.2016 г., постановено по гражданско дело № 1094/2012 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, с което е е отхвърлен искът на К. Л. за делба на единадесет поземлени недвижими имота – земеделски земи /подробно описани/.
Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и формираните правни изводи по реда на чл.272 ГПК е препратил към мотивите му. Обсъдил е и представените във въззивното производство доказателства, приети въз основа на издадени съдебни удостоверения за снабдяването с доказателства относно съществуването на граждански брак между А. Т. и М. С., както и във връзка с указанията за установяване идентичност между лицето М. З. С., М. З. Т. и М. А. С.. Обсъдил е извлечение от регистър на населението, касаещо А. С. Т. и М. З. С., регистрационен картон от 1977г., протокол по гр.д. № 306/1987 г. на РС – Елин Пелин, нотариална покана от 14.03.1991 г., удостоверение №51/1976 г. на Народен съвет – [населено място] за наследствена пенсия, удостоверение от 1957 г. на Народен съвет – [населено място], удостоверение на ОбНС-С. от 13.07.1983 г., както и молба-декларация, изх. № 44/1976 г. от наследници на А. Т.. Приел е, че ищецът претендира, че е съсобственик с ответниците на процесните земеделски земи по завещание от М. З. С., поч.1993г. с твърдение, че тя е била съпруга на А. С. Т.,поч. 1976г., който притежавал имотите към момента на включването им в ТКЗС. Последните били възстановени с решения на ПК от 1998 г. и 1999 г. Възприетият решаващ извод е, че М. С. и А. Т. не са имали сключен граждански брак, поради което С. не го е наследила. Оттук в имуществото, което е завещала на ищеца не се включват никакви части от имуществото на починалия преди нея А. Т.. Доколкото по делото се твърди, че процесните имоти са принадлежали само на А. Т., то кръгът наследници, на който са възстановени имотите, не включва ищеца. Събраните във въззивното производство доказателства не обуславят различен извод, тъй като независимо от дадените указания не са предсатвени докказателства за идентичност между лицето М. З. С. /с посочено ЕГН/ и лицата, посочени като М. З. Т. и М. А.С.. Не е доказана идентичност и между лицата с имена А. С. Т. и А. С. А.. В допълнение въззивният съд е направил извод, че дори да се приеме установена идентичност на посочените лица, няма основание за извод, че тези две лица са имали сключен граждански брак. За установяване на тези обстоятелства ищецът е получил изрични указания с доклада по делото. При доказване, че актът е бил загубен или унищожен не по вина на ползващата се от него страна, е допустимо фактът на сключения брак да се докаже със свидетелски показания (арг. от чл. 165, ал. 1 от ГПК). По делото не е доказано изгубване или унищожаване на акт за граждански брак,а само се навеждат предположения за това. Въпреки издадените съдебни удостоверения не са ангажирани доказателства за погиване на архива на общината, нито за отразяване на брака в НБД „Население“. Не са ангажирани и свидетелски показания за наличие на граждански брак между посочените лица. Доказателствената тежест е на ищеца и той не е установил спорните факти, което в случая не е направено. Практиката на ВКС /решение № 226/2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о./ допуска пълно доказване и въз основа на косвени доказателства, но за целта е необходимо, те да са достоверни, непротиворечиви и да не се опровергават от други доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени, тъй като част от наличните документи отразяват едностранни изявления на ищеца или завещателката и субективни представи и правни изводи на трети лица /нотариалната покана и решение за отпускане на наследствена пенсия/. Според показанията на свидетелката С. пък през 1991 г. М. З. лично е заявила, че няма брак с А.Т.. За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба, че следва да се дадат напътствия на ищеца във връзка с приложението на чл. 542, ал. 2 от ГПК и чл. 38, ал. 5 от ЗГР, тъй като тези разпоредби касаят иницииране на отделно съдебно производство, докато задълженията на съда по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 от ГПК се отнасят само до решаване на висящото пред съда дело. Липсва задължение за съда за иницииране на такова производство.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК не съдържа правни въпроси. Твърденията, че неправиелно е приложен материалният закон и са допуснати процесуални нарушения, поради което решението е неправилно и необосновано, представляват общи касационни оплаквания по смисъла на чл.281, ал.1,т3 ГПК и не могат да послужат като основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в призводството по предварителна селекция на касационната жалба по чл.288 ГПК. Въззивният съд е извършил преценка на доказателствата и е приел за недоказани твърденията на ищеца, че има квота в собствеността на процесните земеделски земи, възстановени на наследниците на А. Т. /ответниците по иска/ по реда на ЗСПЗЗ, на основание завещание, направено в негова полза от съпругата и наследник на Т. – М С., т.е. извършил е преценка на доказателствата в конкретния случай като е разпределил доказателствената тежест в процеса. По отношение на изложените доводи за приложимост на основанието по чл.280,ал.2 ГПК във връзка с приложението на чл.542,ал.2 ГПК и чл.38,ал.5 ЗГР следва да се има предвид, че не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В конкретния случай няма основание да се приеме наличие на някоя от тези хипотези.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като няма искане и данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 359/03.11.2017г. по гр. д. № 349/2017 г. по описа на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: