О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
София, 16.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 7402/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 14.08.2013 г. по гр.д. № 8354/2012 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 14.09.2011 г. по гр.д. № 6468/2010 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от К. А. М. и Г. М. Г. против Държавата, представлявана от областния управител на Област София като пълномощник на министъра на регионалното развитие и благоустройството, установителен иск за собственост на имот пл.№ 313 в кв. 76 по плана на гр. /София21, м. “НПЗ О. и съседни жилищни територии”.
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от К. А. М., Т. А. Г. и М. Г. М., чрез техния пълномощник адв. С. П.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателите считат, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Преклудира ли се възможността за възражения от страна на ответника по исковата молба с изтичане на срока за отговор по чл. 131 ГПК. 2/ Съществено ли е неизпълнението на задължението на съда по чл. 146, ал.2 ГПК, като не е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. 3/ Съществен ли е за правилното решаване на спора отказът на въззивната инстанция за събиране на доказателства. 4/ Следва ли страните да установяват фактите, на които основават своите искания и възражения. 5/ Следва ли в мотивите към решението съдът да посочи исканията на страните, както и да прецени доказателствата, фактическите констатации и правните изводи.
В писмен отговор на касационната жалба Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област София, изразява становище, че не са налице сочените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че през 1946 г. с писмен договор с нотариална заверка на подписите наследодателят на ищците – М. Г. С., е закупил от Б. Г. В. празно дворно място с площ 250 кв.м, находящо се в землището на [населено място], м. “ Полето”, при съседи: И. В., Л. П., С. Т. и шосето за Бакърена фабрика. М. С. е починал през 1948 г. С удостоверение № 1749/1965 г. на Димитровски райсъвет – София за признато право на строеж върху държавно дворно място и право на собственост върху построените сгради и подобрения в мястото, наследниците на М. С. – Г. М. Г., А. М. и С. С., били признати за собственици на постройки подобрения, направени в ? от дворно място, съставляващо парцел ІІІ в кв. 163, [улица], целият парцел от 685 кв.м, а именно: сграда на един етаж от две стаи, антре за кухня, с обща застроена площ 40 кв.м, и барака от 10 кв.м, като на същите лица е било признато право на строеж върху ? ид. част от парцела, срещу сумата 177 лв., заплатена с квитанция от 1964 г. През м. февруари 1964 г. бил съставен Акт за държавна собственост, за парцел ІІІ, пл.№ 923 и 924 в кв. 163, в който е направено записване, че имотът е зает от наследниците на М. Г. /С., А. и Н. /, а на гърба на акта е отбелязано, че парцелът е заплатен от двамата ползватели, които са го заели и застроили, съгласно Закона за уреждане правата на лицата, заели държавни дворни места. Като основание за актуване на имота за държавен в акта е посочено “стар общински имот- бивша Връбнишка мера”. През 1986 г. А. М. Г. и съпругата му С. Л. Г. дарили на своя син К. А. М. придобитото през време на брака им жилище със застроена площ 40 кв.м, състоящо се от две стаи с антре за кухня и баня, на един етаж, построено откъм улицата, в държавно дворно място, съставляващо имот пл.№ 313 по плана на [населено място], м.” Подзона О.”- І част, цялото от 685 кв.м, ведно с право на строеж върху 1/2 ид. част от дворното място.
Твърдението на ищците е било, че от закупуването на имота през 1946 г. първоначално купувачът М. С., а след смъртта му- неговите наследници, са владяли имота, застроила са го и са заплащали данъците за дворното място и за сградите.
В отговор на исковата молба ответникът Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е оспорила иска, като едно от възраженията е било за това, че процесният имот е от категорията на вещите, чието придобиване по давност е изключено от разпоредбата на чл. 86 ЗС във вр.с § 1 от ЗР на ЗИД на ЗС. В първото съдебно заседание е направил и възражение за липса на идентичност между имота, предмет на писмения договор от 1946 г., имота по акта за държавна собственост от 1964 г. и описания в исковата молба.
Въз основа на така събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците не е бил собственик на процесното дворно място, а само на построените в него сгради. Към 1964 г. имотът е бил държавна собственост и върху него на наследниците на М. С. е било признато право на строеж по реда на Закона за уреждане правата на лицата, заели или получили държавни дворни места. Приел е, че актът за одържавяване, в който било посочено, че имотът се отнема от наследниците на М. С. /съдържанието на акта данни е интерпретирано неправилно от въззивния съд – в него няма данни за одържавяване на имота и за отнемането му от собствениците/, не представлява доказателство, че този имот е бил собственост на посочените лица. На следващо място е приел, че договорът за продажба от 1946 г. също не доказва правото на собственост на ищците, тъй като не била установена идентичността на описания в него имот с този по акта за държавна собственост и по исковата молба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, тъй като същите не са обуславящи изхода на делото. Доколкото ищците основават претенциите си за собственост на имота на наследяване от М. Г. С., като твърдят, че наследодателят им е придобил собствеността върху него на основание сключения през 1946 г. договор за покупко – продажба и изрично сочат, че не се позовават на придобивна давност /становище по отговора на искова молба – л. 56 от първоинстанционното дело/, то основният за изхода на спора въпрос е има ли вещнопрехвърлително действие договор за покупко- продажба на недвижим имот, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите. С разпоредбата на чл. 219 от действащия до 1951 г. Закон за задълженията и договорите от 1892 г., е била установена нотариалната форма като условие за действителност на сделките за прехвърляне на право на собственост или други вещни права върху недвижими имоти. В случая договорът от 1946 г., на който ищците основават претендираното право на собственост, е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, т.е. не е спазена изискуемата от закона форма за действителност на договора, поради което той не е годен да прехвърли правото на собственост. При това положение, независимо какъв отговор ще бъде даден на поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, това няма да повлияе на изхода на делото, тъй като съдът е длъжен да разгледа и да разреши спора в рамките на предявеното от ищеца основание. Въпросите дали спорният имот към 1946 г. е бил общинска мера или собственост на физическо лице, дали същият е идентичен с имота, описан в писмения договор за покупко – продажба и с този в Акта за държавна собственост от 1964 г. , биха имал значение за придобиването му по давност, на както се посочи по- горе, ищците изрично са заявили, че не се позовават на този придобивен способ.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.08.2013 г. по гр.д. № 8354/2012 г. на Софийски градски съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: