6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
гр. София, 12.04.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Й. т. д. № 2602/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба /неправилно наименована „частна касационна жалба”/ на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 42 от 22.04.2016 г., постановено по в. т. д. № 66/2016 г. на Бургаски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 454 от 02.11.2015 г. по т. д. № 335/2013 г. на Бургаски окръжен съд са уважени предявените от П. Н. С. против [фирма] насрещни искове и са признати за нищожни като неравноправни клаузите на чл.9.1, чл.9.4, чл.7, чл.15, чл.25.3 и чл.20.2 от сключен между страните договор за жилищен и ипотечен кредит и Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на [фирма] в сила към датата на сключване на договора; Присъдени са разноски на П. С. по чл.78, ал.1 ГПК. В частта, с която е потвърдено решението по т. д. № 335/2013 г. на Бургаски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против П. Н. С. първоначален иск за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК на парично вземане за сумата 297 848.35 лв. – главница и лихви по договора за ипотечен кредит между страните, за което е издадена заповед да изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 1144/2013 г. на Районен съд – Царево, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна в обжалваната част.
Допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на въпроса : „Следва ли неизпълнението на длъжника в хипотезата на чл.58, ал.4 във връзка с чл.59 от ЗКИ за изискване от негова страна и подписването от негова страна на погасителни планове при промяна на лихвения процент да бъде основание за обявяване за неравноправни клаузите от Договор за кредит и/или Общите условия към него”.
Ответницата по касация П. Н. С. със съдебен адрес в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на заявените основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор от 29.09.2016 г., съдържащ и искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С влязлата в сила част на решението по в. т. д. № 66/2016 г. Бургаски апелативен съд е потвърдил решението по т. д. № 335/2013 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против П. Н. С. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 297 848.35 лв., формирано като сбор от непогасена главница и лихви по сключен между страните договор за жилищен и ипотечен кредит, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК. Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като банката – ищец не е доказала настъпването на твърдяната в исковата молба предсрочна изискуемост на кредита, с която е обосновала съществуването на вземането по заповедта за изпълнение. При преценката на обективния елемент на предсрочната изискуемост въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че не може да се установи размера на дължимите след 22.12.2008 г. месечни погасителни вноски, чието неплащане е предпоставило превръщането на кредита в предсрочно изискуем, по причина, че след извършена едностранна промяна /увеличение/ на базовия лихвен процент по кредита, рефлектирала върху размера на дължимите вноски, банката – ищец не е изготвила и предоставила на ответницата – кредитополучател нов погасителен план, поради което неплащането на новите погасителни вноски не може да доведе до настъпване на предсрочна изискуемост на целия кредитен дълг. За неоснователно е счетено оплакването във въззивната жалба на [фирма], че с разпоредбата на чл.58, ал.4 ЗКИ е освободен от задължение да уведомява кредитополучателя за промяната на вноската вследствие изменението на референтния лихвен процент. Изразено е становище, че разпоредбата на чл.58, ал.4 ЗКИ не дерогира поетото с договора задължение на банката да уведоми кредитополучателя изобщо за промяната на лихвения процент и не се отнася до задължението за предоставяне на нов погасителен план, а само изключва необходимостта от предварително уведомяване за промяната.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от П. С. насрещни искове за признаване за нищожни клаузите на чл.9.1, чл.9.4 и чл.25.3 от приложимите към договора за кредит Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на [фирма], Бургаски апелативен съд е приел, че същите са неравноправни по смисъла на чл.143, т.10 З., чл.144, т.5 З. и чл.143, т.12 З. и поради това нищожни на основание чл.146, ал.1 З.. Неравноправността на посочените клаузи е мотивирана със съображения, че те не са индивидуално уговорени и дават възможност на банката – кредитор едностранно да променя базовия лихвен процент, с оглед на който се формира дължимата лихва по кредита, а оттук – и размера на месечните погасителни вноски, без да посочват ясно критериите или основанията, които биха могли да наложат такава промяна на съществени елементи от съдържанието на договора, както и без кредиторът да е изпълнил задължението си да уведоми по подходящ начин длъжника и да изготви и да му предостави актуализиран погасителен план. Относно клаузата на чл.25.3 съдът е посочил, че заложените в нея обстоятелства за изменение на лихвения процент като последица от изменението на индексите LEONIA, EURIBOR и LIBOR са обективни, доколкото не зависят от волята и са извън контрола на банката – кредитор, но същевременно самата промяна на лихвения процент и въвеждането на ясна методика и математически алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва зависят единствено от банката, което сочи на неравноправен характер на разглежданата клауза. В тази насока е отчетена е и констатацията в заключението на счетоводната експертиза, че въпреки трайния спад на индексите EURIBOR и LIBOR след края на 2008 г., лихвите по процесния кредит са увеличавани едностранно от кредитора във вреда на длъжника – потребител. Като аргумент за неравноправния характер на клаузите на чл.9.1 и чл.9.4 въззивният съд е изтъкнал липсата на предвидена в тях възможност в полза на кредитополучателя за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса и за прекратяване от негова страна на договора при едностранно увеличение на лихвата от кредитора. Предвиждането на възможност за едностранно завишаване на цената на кредита при отсъствие на възможност за потребителя да се откаже от договора е квалифицирано като нарушение на изискването за равноправност на страните по договора с последиците по чл.143, т.12 З.. В заключение въззивният съд е формирал извод, че поради противоречие с посочените разпоредби на З., както и с разпоредбите на Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар, клаузите на чл.9.1, чл.9.4 и чл.25.3 са нищожни и насрещните искове за прогласяване на тяхната нищожност са основателни.
За неравноправни и на това основание нищожни по смисъла на чл.146, ал.1 З. въззивният съд е приел и клаузите на чл.7, чл.15 и чл.20.2 от договора за кредит и общите условия към него, с които са уговорени предпоставките за превръщане на кредита в предсрочно изискуем. Във връзка с клаузата на чл.20.2 са изложени съображения, че тя не съдържа достатъчно яснота дали предвидената предсрочна изискуемост настъпва при неплащане на сбор от три месечни погасителни вноски в рамките на около 90 дни или при пълно бездействие на длъжника в продължение на 90 дни. По повод клаузата на чл.7, предвиждаща за ползването на кредита кредитополучателят да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, с надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Уют”, е направен извод, че същата не дава възможност на кредитополучателя да противодейства на банката срещу промените в базовия лихвен процент и надбавката или да изразява несъгласие с новоопределения размер на лихвата, но осигурява възможност на банката като по-силна страна в правоотношението да използва преимуществата си едностранно и напълно субективно да променя базовия лихвен процент, респ. размера на погасителните вноски, във вреда на потребителя. Неравноправността на клаузата на чл.15, уреждаща измененията и допълненията на общите условия и съобщаването им на кредитополучателя, е мотивирана със съображения, че според чл.298 ТЗ обвързването на потребителя с общи условия на търговеца е поставено в зависимост от предварителното писмено приемане на общите условия от потребителя и при липса на ясни договорености между страните относно условията за промяна на лихвения процент и предпоставките за неговото увеличение тази клауза създава значително неравновесие в отношенията между страните.
По допускане на касационното обжалване :
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Посочването на значимия правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки за достъп до касационен контрол.
Формулираният от касатора въпрос – дали неизпълнението на длъжника в хипотезата на чл.58, ал.4 във вр. с чл.59 ЗКИ за изискване и подписване на погасителни планове при промяна на лихвения процент може да бъде основание за обявяване за неравноправни на клаузи в договора за кредит и/или в общите условия към него, не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК да е от значение за изхода на делото. Квалифицирането на оспорените с насрещните искове клаузи от договора за кредит и приложимите към него общи условия като неравноправни и признаването им за нищожни на основание чл.146 З. не е обусловено от приложение на разпоредбите на чл.58, ал.4 и чл.59 ЗКИ. Въззивният съд е обсъждал разпоредбата на чл.58, ал.4 ЗКИ единствено при произнасянето по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК първоначален иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение, но в тази част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано и не е предмет на касационното производство. При формиране на решаващите си изводи за нищожност на спорните договорни клаузи въззивният съд изобщо не е обсъждал приложението на чл.58, ал.4 и чл.59 ЗКИ и изпълнението или неизпълнението на произтичащи от тези разпоредби задължения на кредитополучателя, които биха били от значение за действителността на клаузите. Освен това преценката дали клаузите на чл.9.1, чл.9.4, чл.7, чл.15, чл.20.2 и чл.25.3 от договора за кредит и общите условия към него е направена към момента на уговарянето им, а не с оглед последващо неизпълнение на задълженията на страните по кредитното правоотношение. След като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по въведения с насрещните искове правен спор, поставеният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната с касационната жалба част.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е и отсъствието на бланкетно посочените от касатора допълнителни предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е заявено без позоваване на конкретна съдебна практика, а основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – без излагане на доводи с какво поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С касационната жалба /в която е инкорпорирано изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ е представена компютърна разпечатка от решение по т. д. № 63/2015 г. на Варненски окръжен съд, но тъй като не е обяснено значението му за разрешения с въззивното решение правен спор и няма данни да е влязло в сила, това решение не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Към жалбата са приложени решения по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., и по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV г. о., постановени по реда на чл.290 ГПК, които не следва да се обсъждат поради липса на въведено основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 66/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
В зависимост от изхода на делото на ответницата по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 3 000 лв., представляваща ? от заплатеното в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 27.09.2016 г. С договора е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв. за изготвяне на отговор на касационната жалба и за процесуално представителство и защита пред ВКС. Процесуалното представителство и защита пред ВКС предполага производство по чл.290 ГПК, каквото не може да се развие поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и няма основание уговорените за това производство разноски да се възлагат в тежест на касатора.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 42 от 22.04.2016 г., постановено по в. т. д. № 66/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на П. Н. С. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], вх.А, ет.4 – адв. В. Волева, сумата 3 000 лв. /три хиляди лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :