О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
гр. София, 15.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. № 2066 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. С. срещу решение № 55 от 04.03.2015г. по в.т.д. № 750/2014г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 108 от 24.10.2014г. по т.д. № 362/2013г. на Окръжен съд – Шумен в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове от [фирма] срещу касаторката за сумите от 47 654,06 лева – главница по договор за банков кредит № 76-КР-АА-1548 от 22.02.2007г. и 1 678 лева – договорна лихва за периода от 25.06.2011г. – 10.01.2013г., ведно със законната лихва.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Ответникът по жалбата, [фирма], твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК и неоснователност на жалбата. Иска присъждане на разноски за настоящото производство в размер на 2 000 лева.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че договорно предвидената предсрочна изискуемост е настъпила и съставлява правомощие на банката – кредитор, предполагащо наличието на неизпълнение на кредитополучателя като обективна предпоставка и едностранно волеизявление за трансформирането на целия дълг в изискуем, надлежно доведено до знанието на длъжника, ведно с предоставянето на срок за доброволно изпълнение. Решаващият състав на апелативния съд се е позовал на клаузите на чл.30.2 и чл.31 от договора за кредит, съгласно която банката има право да превърне кредита, заедно с лихвите и другите свързани задължения в предсрочно изискуем при неплащане на която и да е погасителна вноска повече от 5 работни дни, като предсрочната изискуемост настъпва след отправяне на писмено предизвестие за срок, определен от банката. В случай , че до изтичане на срока за писмено предизвестие кредитополучателят изпълни изискуемото си задължение, банката може да се откаже от правото си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем. Взето е в предвид, че с писмо от 26.10.2011г. банката е уведомила страната, че е в забава досежно плащането на просрочена главница и лихви, подробно индивидуализирани в изявлението и е предоставила седмодневен срок за доброволно погасяване на предсрочните задължения с изрично предупреждение, че след изтичане на срока ще счита кредита за изцяло предсрочно изискуем. Съобщението е връчено лично на кредитополучателката на 26.11.2011г., като е безспорно по делото, че в предоставеният седмодневен срок изискуемите задължения не са погасени. При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила извода, че е налице настъпил трансформиращ ефект на нарочното волеизявление на кредитора за отнемане на преимуществото на срока по договора. Счетени са за неоснователни доводите на касатора, че писмото от 26.10.2011г. съставлява единствено покана за доброволно изпълнение и не обективира безусловно волеизявление на кредитора, че трансформира кредита в предсрочно изискуем. Аргументирано е, че съдържанието на писмото е достатъчно за квалифицирането му като предизвестие по смисъла на чл.30.2 от договора, като за настъпването на предсрочната изискуемост не е необходимо допълнително волеизявление на кредитора, тъй като по волята на страните, предсрочната изискуемост на дълга настъпва след предварително волеизявление на кредитора с предоставянето на срок за доброволно изпълнение. Съдът е изложил съображения, че изменението в договорната връзка настъпва автоматично след изтичане на срока на предизвестие и би могло да бъде осуетено единствено чрез доброволно изпълнение на длъжника. Съдът е установил, че при предприемане на събиране на дълга по реда на заповедното производство, банката е заявила вече изискуемо задължение, състоящо се от непадежиралите към този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни лихви и съответно уговореното обезщетение за забава в конкретно посочени периоди.
Според съда, договорният регламент касателно начина на изчисляване на лихвите е неясен и банката е осъществявала едностранна промяна на погасителния план, насочена към завишаване на лихвения процент. Съдът е обусловил извод за липса на допуснато нарушение по чл.143, т.9 З., тъй като сключеният договор обективира ясно, разбираемо и достъпно съществените условия по кредита. Съдът е счел, че обвързването на договорната лихва с показателя основен лихвен процент не е в ущърб на кредитополучателя, тъй като обективно настъпилите икономически колебания са обусловили трайно намаление в цената, която потребителят плаща за получената финансова услуга. Според решаващия състав сочената разпоредба не е неравноправна, тъй като не е във вреда на потребителя и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потербителя. Определянето на договорната лихва не съставлява форма на едностранно изменение на договора на основания, които не са изрично предвидени. Дължимото възнаграждение е дефинирано в зависимост от референтен показател, който не се определя едностранно от банката и дава възможност да се подели риска от инфлационните процеси и динамиката на финансовия пазар между двете страни по договора. Съдът, сезиран с претенция по чл.422 ГПК, не е обвързан от представеното изпълнително основание, а изследва по същество материалноправното основание за възникване на заповедния дълг. Съдът е приел, че клаузата, регламентираща наказателните лихви, не е индивидуално уговорена, поради което не съществува законова пречка за прогласяване на нищожността й. Надбавка от 20 % над договорната лихва за редовно ползване в срок следва да се счита несъответна на предвидимите вреди за кредитора, а неустоечната клауза съставлява обременяващо потребителя обезщетение с прекомерен характер. Съдът е изложил мотиви, че договорният регламент касателно наказателните лихви по договора съставлява нераправно договаряне и е недействителен на основания чл.146, ал.1 З.. Уговорената наказателна лихва не е част от същественото съдържание, от основния предмет по договора, поради което националният съд не разполага с правомощието да редуцира размера на уговорената мораторна неустойка.
В изложението по чл.280, ал.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд / т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС/: С изпращането на писмо – покана за доброволно изпълнение от кредитодателя счита ли се, че същият е изразил изрична воля за обявяване на предсрочна изискуемост, доколкото съгласно хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил надлежно правото си да направи кредита предсрочно изискуем? Въпросът, дали с поканата за доброволно изпълнение се изразява изрично воля за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е въпрос на тълкуване на съдържанието й. Доколкото обаче в изложението към жалбата въпрос относно прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД не е поставен, то формулираният въпрос, свързан с тълкуване на съдържанието на писмото, не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като предпоставя възприемане твърдението на касатора, че в писмото не се съдържа волеизявление за обявяване на кредитора за предсрочно изискуем, противно на приетото от въззивния съд. Последният е обосновал, че писмото съдържа изрично формулирано волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, с тази особеност, че предсрочната изискуемост настъпва не със самото достигане на изявлението до адресата му, а с изтичането на дадения от банката допълнителен срок за доброволно изпълнение и наличието на бездействие на длъжника в рамките на този срок, в съотвествие с краузите на кредитния договор, които обстоятелствата са и изрично посочени в писмото. Ето защо, даденото разрешение във въззивното решение не противоречи на формираната задължителна практика в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, според която банката трябва изрично да заяви, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и волеизявлението да е достигнало до длъжника – кредитополучател С оглед на това, липсва и наведения от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението допускането на касационния контрол се извежда и от твърдението за произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение С – 243/08 на С. „касателно неравноправните клаузи в договори между потребители и доставчици на услуги”, което е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. Настоящият състав приема, че не е осъществено общото основание за допускане на решението до касация, тъй като неправилността на акта, на която се позовава жалбоподателя, не влиза в предметния обхват на селективната фаза на касационното производство, поради което не може да обуслови допускането на касационния контрол, предпоставен от основания, различни от тези по чл.281, т.3 ГПК. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, при липсата на конкретно формулиран от касатора въпрос, какъвто е настоящият случай /посочено е общо: „касателно неравноправните клаузи в договори между потребители и доставчици на услуги”/, е безпредметно обсъждането на наведената допълнителна предпоставка / по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдя разноски в размер на 1507,47 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл.9, ал.3 вр. чл.7 от Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 55 от 04.03.2015г. по в.т.д. № 750/2014г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА С. В. С. да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 1507,47 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.