1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
Гр.София, 18.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 809/2017 г.
за де се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жаба на „Р./България/ ЕАД срещу Решение № 284/02.02.2017 г. на Софийския апелативен съд по в.гр.д.№ 4576/2016 г., 8 с., ГК. Въззивното решение се обжалва в частта, с която са уважени насрещни искове на Е.-Х. ЕЛ Х. и Д. П. ЕЛ Х. срещу касатора. След частична отмяна на първоинстанционното решение на СГС, І ГО, 4 състав, постановено по гр.д.№ 9552/2014 г. по описа на същия съд, са признати за нищожни по отношение на „Р./България/ ЕАД по искове на Е.-Х. ЕЛ Х. и Д. П. ЕЛ Х. клаузите на чл.3.1, 3.3 и 3.4 от процесния договор на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД във вр.чл. 46 ал.1 З. и чл. 143 З. и е уважен осъдителен иск срещу банката, предявен от Е. – Х. ЕЛ Х. за сумата 1395,97 ЕВРО – разлика между предварително договорени анюитетни вноски по Договор за банков кредит № ИП 1911187/2 октомври 2008 г. между „Р. / България/ ЕАД и Е. Х. ЕЛ –Х. с цел финансиране покупката на недвижим имот – ателие /мезонет/ в [населено място], ремонт и подобрения на същия и ЗАПЛАТЕНИ ОТ ИЩЦАТА завишени анюитетни вноски за периода 2 октомври 2008 г. – 18.12.2009 г. ведно със законната лихва върху тази сума, начислявана от 22 август 2014 г. до пълното й изплащане. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно в посочените части. Претендира се отмяната му и отхвърляне на насрещните искове за установяване нищожност на клаузите на чл.3.1, чл.3.3 и чл.3.4 на процесния договор за банков кредит, както и на осъдителния насрещен иск на Е. –Х. ЕЛ Х. за платената без основание сума 2729,93 лв. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси.
В срока за отговор на жалбата ответниците по касация изразяват становище, че същата е недопустима поради необжалваемост на въззивното решение като постановено по търговско дело с цена на всеки от насрещните искове до 20 000 лв. В отношение на евентуалност поддържат, че жалбата е неоснователна.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Софийския апелативен съд, обжалвано само в частта, в която са уважени предявени установителни и осъдителен насрещни искове. С решение на СГС, влязло в сила поради необжалването му, са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК искове на „Р./България/ ЕАД за установяване дължимост на вземания по договор за банков кредит и анекси към него – предмет на оспорена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 11097/2014 г. на СРС, ГК 75 състав. В първоинстанционното производство са предявени и приети за съвместно разглеждане насрещни искове на ответниците, имащи връзка с първоначалните искове. Разширяването на предмета на спора с насрещен иск по чл.211 ГПК е допустимо съгласно т.11б на ТР № 4/2013 . на ОСГТК на ВКС.
Установителните искове за прогласяване нищожност на трите договорни клаузи като неравноправни са неоценяеми. В разпоредбата на чл.69 ал.1 ГПК липсва правило за определяне цената на иск за оспорване съществуването само на отделна клауза от договора, поради което при липса на критерии за изчисляване на парична оценка на предмета на делото по правилата на чл.69 ал.1 ГПК, както и за определяне приблизителна цена на иска по чл.70 ал.3 ГПК същият е неоценяем. В случая не се поддържа нищожност на целия договор и ответниците не отричат наличието на валидно и правно основание на претенциите на кредитора, в молба от 29.09.2014 г. същите заявяват чрез процесуалния си представител, че евентуално обявяване на нищожност на оспорените 3 клаузи не влече нищожност на целия договор, те имат самостоятелно съществуване и относителната тежест на всяка от тях спрямо цялото задължение е неопроделяемо, поради което е невъзможно да се определи цена на насрещния иск в изпълнение на указанията на СГС за отстраняване на нередовностите на насрещната искова молба.
По въпроса оценяем ли е установителният иск за прогласяване нищожност на отделни клаузи на договор за банков кредит, в които е регламентирано правото на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, като неравноправни, е формирана практика по чл.290 ГПК, обективирана в Решение № 76/15 юли 2016 г. по т.д.№ 888/2015 г. на І .о. и Решение № 72 от 2 август 2016 г. по т.д.№ 686/2015 г. на Второ т.о. на ВКС, според която искът е неоценяем.
Правоотношенията по уважени осъдителен насрещен иск и по установителните искове се намират във връзка на обусловеност, поради което възражението за ответниците по касация за недопустимост на жалбата по критериите на чл.280 ал.2 т.1 ГПК е неоснователно.
При преценка на основанията за достъп до касация съдебният състав съобрази следното:
За да постанови решението си в обжалваната му част по насрещните искове, с която след отмяна на първоинстанционния акт са прогласени за нищожни клаузите на чл.3.3 и чл.3.4, както и част от клаузата на чл. 3.1, с която размерът на лихвата е поставен в зависимост от стойността на банковия ресурс и е уважен насрещен осъдителен иск на Е.-Х. ЕЛ Х. за сумата 1395,97 ЕВРО, въззивният съд е приел, че процесният договор попада в обхвата на понятието „договор с потребител“ по смисъла на чл.143 З. във вр. с пар.13 т. 1 от ДР на З., поради което са приложими правилата на З. за неравноправните клаузи в договорите с потребители. Банката-кредитодател не е представила доказателства за индивидуално договаряне на оспорените клаузи. Чл.3.1 на процесния договор предвижда за ползвания кредит кредитополучателя да заплаща на банката годишна лихва 10,35% лихва за целия срок на кредита. Лихвата представлява стойност на банковия ресурс за ЕВРО, определен от банката + 4,95 пункта надбавка годишно. Оспорената клауза на процесния договор не съдържа относителната тежест на всеки един от количествените критерии, формиращи променливата компонента на приложимия към договора лихвен процент – т.н. „Стойност на банковия ресурс“. Самите компоненти следва да са обективни величини, чиято стойност не се определя едностранно от банката, а като се следят измененията на целия финансов пазар за даден период – на пазарен принцип при ясно очертаната методика за определяне на лихвения процент. Възражението на банката, че при приложението на посочената клауза размерът на лихвения процент по договора за кредит се променял и в посока на намаление, е счетено за неотносимо към спора за действителността на клаузата за изменение на лихвения процент, която се преценява към момента на сключване на договора, а не съобразно настъпилите изменения на икономическите условия впоследствие. В договора липсва яснота за начина на обвързване на борсовия курс с размера на ефективната промяна в лихвения процент. Дефинициите в него са твърде общи, цялото второ изречение на клаузата на чл.3.1 е нищожно и лихвата следва да се определи съобразно първото изречение и да остане фиксирана на 10,35% годишно при изразено от потребителя съгласие с приложението на този лихвен процент. Останалите две клаузи нямат самостоятелно съществуване и уреждат последиците от промяната на лихвения %, т.е. от прилагането на друга нищожна клауза, поради което също следва да бъдат обявени за нищожни. Надвнесената от Е. – Х. СУМА се явява недължимо платена и подлежи на връщане в съответния вид валута – ЕВРО.
Предвид съдържанието на мотивите на обжалваното решение следва да се приеме, че формулираните в изложението на жалбоподателя 4 правни въпроса не са обусловили решаващата воля на въззивния съд по предмета на спора и не покриват критерия за общо основание за достъп до касационен контрол.
Първият въпрос на касатора в раздел І на изложението – относно неравноправния характер на клаузи в договор за банков кредит, обусловили промяна на лихвата в зависимост от пазарните условия както в посока увеличаване, така и в посока намаляване, е квалифициран от въззивния съд като неотносим към предмета на спора и въобще не е обсъждан в решението му, а през процесния период, за който се претендира недължимо платена сума, е констатирано само увеличение на лихвения процент, който е достигнал 11,35% съгласно заключението на ССЧЕ.
Вторият въпрос е следва ли да се приемат като индивидуално уговорени между страните по смисъла на чл. 146 З. последващите анекси и споразумения към първоначалния договор за кредит, с които се доуточняват, променят или потвърждават клаузите му. Този въпрос също не е от значение за изхода на спора по насрещните искове, с които не се атакуват като нищожни клаузи на анексите към договора за кредит, а обусловеният осъдителен иск има за предмет евентуално надплатените суми за погасяване на анюитетни вноски в периода, предхождащ подписването на допълнителните споразумения, чието действие е занапред.
Не са обусловили правната воля на съда за невалидност на трите клаузи на договора и въпросите, зададени в контекста на оплакванията за нарушение на чл.145 ал.1 З.. Въпросите в раздел ІІ на изложението са формулирани, както следва:
Представлява ли нарушение на разпоредбата на чл.145 ал.1 З. обсъждането на клаузи, изведени от контекста на договора за кредит и
Представлява ли нарушение на цитираната разпоредба необсъждането на клаузи от анексите към договора за кредит и отказът на въззивния съд да проследи движението на приложимия лихвен процент.
Изведените в раздел ІІ въпроси са от значение за законосъобразността на изводите на въззивния съд и за правилността на решението му, а не за изхода на спора. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК, които не са обект на проверка в стадия на селектиране на касационната жалба. Преценката за законосъобразност се извършва след евентуално допускане на съдебния акт до касационно обжалване.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните основания в жалбата.
Независимо от горното касаторът не развива съображения за неточно тълкуване на приложима правна норма, за необходимост от осъвременяване на съдебната практика, формирана по непълна, неясна или противоречива правна уредба. Допълнителното основание по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК е бланкетно посочено.
По изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не установява наличието на предпоставките за достъп до касационен контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 284/2 февруари 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, постановено по в.гр.д.№ 4676/2016 г. по описа на същия съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: