О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
[населено място] 25.04.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2297/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №73/30.05.2016г. по в.т.д.№124/16г. на Бургаски апелативен съд , с което е потвърдено решение №518/12.01.16г. по т.д.№396/2014г. на Бургаски окръжен съд, с което по предявения от публичния изпълнител при НАП иск по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК е обявена за недействителна спрямо Държавата извършената между [фирма] и [фирма] сделка по прехвърляне на недвижим имот.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост /поради произнасяне по недопустим иск – при липса на активна процесуална легитимация/,необоснованост и неправилност на решението на апелативния съд,поради несъобразяване с материалния закон и допуснати процесуални нарушения.
Останалите страни по делото – НАП , [фирма] и третото лице [фирма] не са заявили становище с отговори на касационната жалба.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение БАС е приел конститутивния иск за допустим,като предявен при наличие на правен интерес,който произтича непосредствено от вида на иска,а способът за реализиране на правата по решението /предвид възражението на втория ответник [фирма],че към момента на предявяването на иска имотът е прехвърлен в собственост на трето добросъвестно лице [фирма],при което не биха могли да се реализират правните последици от решението/ не е част от предмета на обсъждане.Приел е и,че е налице активна процесуална легитимация,доколкото с предявяването на иска ищецът действа в даденото му по силата на закона качество на процесуален субституент на Държавата,а последиците от решението настъпват направо за нея.По същество съдът е констатирал безспорност по осъществяването на обективния елемент от състава на относителната недействителност по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК – наличие на връчена на първия ответник [фирма] заповед за възлагане на ревизия и извършена от последния след този момент сделка по прехвърляне на недвижим имот от патримониума му. По спорния въпрос за наличието на субективния елемент – намерение за увреждане – БАС е изследвал,съобразявайки задължителната съдебна практика, обстоятелства,свързани единствено с поведението на първия ответник /ревизираното лице/.Намерил е за оборено твърдението на ищеца – публичния изпълнител при НАП,че цената по сделката не е била платена. Същевременно, като израз на намерението на данъчно задълженото лице да не извършва плащания към фиска, е възприел факта,че плащането е извършено по новооткрити от продавача за целта на сделката сметки,които след разплащането са били закрити.В допълнение като установяващи намерения за увреда съдът е коментирал състоянието на недостатъчност на имуществото на ответника [фирма] към момента на сделката и към момента на ДРА,както и фактът,че продажната цена за имота е под данъчната му оценка.
В представеното от касатора като приложение към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение същият пита кой е легитимиран да води иска по чл.216 ал.1 т.4 ДОПС – публичният взискател или публичният изпълнител и кои от исковете по чл.216 ал.1 ДОПК могат да бъдат предявявани само от публичния взискател и кои – от публичния изпълнител.Във връзка с тези въпроси касаторът развива теза,че иск по т.4 на чл.216 ал.1 ДОПК може да води само съответният публичен взискател, доколкото в посочената хипотеза законодателят предполага и в процеса следва да бъде доказвано именно неговото увреждане.
Настоящият състав на ВКС, Първо търговско отделение намира,че не са налице предпоставки,обуславящи извод за вероятна недопустимост на решението на БАС нито на посоченото от касатора основание,нито по други съображения,които съдът е длъжен служебно да изследва. Разпоредбата на чл.216 ал.2 ДОПК не въвежда разграничение относно това кои от изброените в ал.1 искове могат да се предявяват от публичния взискател и кои – от публичния изпълнител,а посочването им като активно легитимирани е алтернативно,което означава,че при наличието на предпоставки за завеждането на иск за относителна недействителност при всяка от посочените хипотези,това право може да бъде упражнено от всеки от тях – дали пряко от публичния взискател или чрез неговия субституент- публичния изпълнител.Тезата на касатора,че искът по чл.216 ал.1 т.4 може да бъде предявен единствено от публичния взискател,тъй като законодателят е предвидил като предпоставка за уважаването му наличие на намерение същият да бъде увреден,не намира опора нито в буквата на закона,нито в духа му,доколкото всички,изчерпателно изброени искове по ал.1 на чл.216 от ДОПК са предвидени все за защита от увреждане на носителя на материалното публично право – кредитор,а в принудителното изпълнение – взискател.Публичният изпълнител в посочената хипотеза /а и във всички останали на чл.216 ал.1 ДОПК/ не действа в самостоятелно качество на страна,каквото има в процеса при осъществяване на публичното изпълнение,а законодателят му е признал правото да участва в специалния исков процес за установяване на относителна недействителност на сделки,извършени от задължени към фиска лица, охранявайки именно интереса на държавата като публичен взискател.
По същество на искането за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд касаторът е поставил две групи въпроси от значение за изхода на делото. Първата група се свежда до два процесуално-правни въпроса: Може ли при липсата на доказателства за намерение за увреждане съдът да презюмира наличието на такова единствено въз основа на обективните критерии по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК? и Може ли собственият решаващ извод на съда,обусловил изхода на обжалваното решение да противоречи на приетите от съда за безспорни и установени факти и обстоятелства по делото? , които се релевират с допълнителния критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Твърди се,че разрешенията,дадени от въззивния съд са в противоречие с решения по чл.290 ГПК – №27/28.02.2013г. по т.д.№410/12г. на ВКС,второ т.о. и № 436/22.12.11г. по гр.д.№308/11г. на трето г.о.– по първия въпрос,а по втория – с ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и с решения №173/15.07.13г. по гр.д.№1131/12г. на трето г.о., №149/03.07.12г. по гр.д.№1084/11г. на трето г.о., №235/04.07.11г. по гр.д. №513/10г. на четвърто г.о. и №554/08.02.12г. по гр.д.№1163/10г. на четвърто г.о., както и определение по чл.274 ал.3 ГПК – №312/14.07.16г. по т.д.№705/16г. на първо т.о. на ВКС.
Първият от формулираните от касатора въпроси не осъществява общия критерий за правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Въззивният съд не е основал извода си за наличие на намерение за увреждане само на констатацията на осъществени обективните елементи от състава на относителната недействителност по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, а е изложил съображения за доказаност и на субективния такъв,приемайки,че намерението за увреждане на публичния взискател чрез създаване на предпоставки за нереализиране на плащане на данъчните задължения е установено с фактите на нарочно откриване на сметки,по които е извършено плащането по сделката и които са били закрити непосредствено след усвояването на сумата,продажба на имота на цена под данъчната оценка и липса на друго имущество,с което да бъдат покрити евентуално установени в процеса на ревизията публични задължения. Доколко този извод е основан на конкретни събрани по делото доказателства,това е въпрос на правилност и обоснованост на решението,които са предмет на проверка в последващата фаза на производството – по същество на спора.Вторият въпрос е поставен във връзка с твърдения на касатора,че съдът от една страна е приел в доклада и в диспозитива на решението си,че е сезиран с иск по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК,а от друга е придал значението на главен факт по делото на цената на сделката,който факт е относим към иска по чл.216 ал.1 т.2 ДОПК и това прави обуславящите му мотиви в противоречие с решаващата му воля. Като се отчете това,че въпросът за цената,по която е бил продаден имотът , е коментиран още в решението на първата инстанция и във въззивната си жалба касаторът не е направил подобен довод срещу съответните изводи,релевирането му едва пред ВКС не би могло да обоснове допустимост на касационното обжалване при хипотезата,поставена със зададения въпрос.Въпросът освен това,доколкото не е свързан с единствения решаващ извод на съда,обусловил изхода на спора,не би могъл да постигне целената промяна на крайния резултат. Предвид липсата на предпоставки да бъде приет за осъществен общият критерий за допустимост,не следва да се обсъжда соченият от касатора , приложим към въпросите,допълнителен такъв.
Втората група въпроси са от материално-правно естество и се обосновават с допълнителната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – Може ли да се приеме,че продажбата на имот в хипотезата на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК на цена под данъчната оценка представлява винаги намерение за увреждане на фиска,ако към датата на сделката длъжникът е разполагал с имущество за удовлетворяване на публичните му задължения? ; Налице ли е хипотезата на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК ако продажбата на имота е осъществена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия,но към момента на продажбата ревизията е била спряна? и Може ли да се приеме,че е налице намерение за увреждане у длъжника в хипотезата на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, ако в резултат от ревизията не се установят недекларирани публични задължения,а се отказват права,признати преди това от органите по приходите?
Първият от тази група въпроси,макар да е свързан в първата си част с конкретна констатация на въззивния съд,направена по нотариалния акт при обосноваването на извода за наличие на субективния елемент от фактическия състав на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК,също не би могъл за обуслови приложимост на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като във втората му част въпросът не съответства на установените по делото факти и обстоятелства – въззивният съд не е приел, че към датата на сделката длъжникът е разполагал с достатъчно имущество.Точно обратното – в решението си изрично е посочил като установена недостатъчност на активи за издължаване както към момента на връчването на заповедта за ревизия така и към датата на ревизионния акт.
Вторият въпрос не е бил въведен от касатора за разглеждане в предмета на спора.Твърдение /без навеждане на релевантни доводи във връзка с него/ за извършване на атакуваната сделка в момент,когато ревизионното производство е било спряно,е направено само от втория ответник /който не е обжалвал самостоятелно решението,нито се е присъединил към жалбата на касатора/.Дори да се приеме,че твърдението за релевираното обстоятелство е част от предмета на спора,евентуален извод във връзка с него не би могъл да бъде решаващ и,поради това отговорът на така поставеният въпрос да би могъл да обуслови промяна на изхода на спора.
Третият ,поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос,макар принципно да е от значение за решаването на казуса,не само не е бил въведен своевременно в предмета на спора и поради това в решенията на двете инстанции липсва произнасяне по него, но и в касационната жалба липсва относимо към него оплакване. Доколкото,съгласно постановките в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,за да се приеме,че правният въпрос осъществява общия критерий за допустимост,той следва да бил въведен от страните в предмета на разглеждане при спазване преклузивните срокове и съответно да е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело и това изискване в случая не е налице,следва да се приеме,че общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК не е изпълнена.
Независимо от изложеното,по поставените въпроси не е налице и сочената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК,представляваща допълнително изискване за допустимост.Съгласно т.4 на същото тълкувателно решение,тя предпоставя необходимост от корективно тълкуване на неясни, противоречиви или непълни законови разпоредби с цел създаване на съдебна практика по прилагането им или преодоляване на неправилна съдебна практика или осъвременяване на практиката във връзка с промени в законодателството и в обществените отношения,а в случая такава необходимост не е обоснована. По приложението на чл. 216, ал. 1 т.4 ГПК е налице задължителна практика на ВКС /цитираните от самия касатор решения №436/22.12.11г. по гр.д.№308/11г. на III г.о., №27/28.02.13г. по т.д.№410/12г. на II т.о. и служебно известната на състава – решение №228/20.12.2010г. по т.д.№530/10г. на II т.о. и решение №69/22.06.12г. по т.д.№534/11г. на I т.о./, която е съобразена от съдилищата,разглеждали спора.
Поради това настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са обосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол,какъвто следва да бъде отказан с настоящото определение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №73/30.05.2016г. по в.т.д.№124/16г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.