О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
София, 11.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.10.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3363/14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Н. О. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1164 от 20.05.2014 год., по в.т.д.№ 4579/2013 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд от 21.06.2013 год., по гр.д.№ 16016 / 2012 год.за признаване на установено по отношение на настоящия касатор, в качеството му на ответник по предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК от П. Г. Г. , че като авалист дължи на същата – частен земеделски стопанин, сумата 43 000 лева, по запис на заповед от 14.12.2010 год. с падеж 31. 01.2011 год., за което парично вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК , по гр.д.№ 3256/ 2011 год. на СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което , на осн. чл.281, т.3 ГПК, иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция с отхвърляне на предявената установителна искова претенция.
Основното възражение на касатора е срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че доколкото сделката, от която произтича главното задължение е от категорията на абстрактните такива, то ищецът като кредитор, не следва да установява в хода на делото действителността на менителничното задължение, извън рамките на самото менителнично правоотношение. Позовавйки се на застъпено в правната доктрина становище и тройно установеното в съдебната практика разбиране, че абстрактният характер на записа на заповед, като едностранна сделка, не дава основание за разглеждането му като напълно откъснато от каузалното правоотношение, тъй като не може да има сделка без основание, касаторът поддържа, че липсата на категорични доказателства по делото за надлежно възникнало заемно правоотношение между страните, което процесният менителничен ефект да обезпечава, сама по себе си е достатъчна, за да се отрече и съществуването на твърдяното от ищеца вземане по ценната книга.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1. “ Следва ли в хода на иска по чл.422 ГПК, предявен за установяване съществуването на вземане по издаден запис на заповед, ищецът да доказва наличието и валидността на каузалната сделка, която се обезпечава с менителничния ефект.? ” и 2. “За коя от страните в процеса е доказателствената тежест в това отношение?”
Като израз на твърдяното противоречие в практиката на съдилищата по поставените процесуалноправни въпроси касаторът е цитирал три решение на различни съдилища в страната – на Добричкия окръжен съд, на Габровския окръжен съд и на Бургаския апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, отричайки наличието на критериите по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на поддържаните касационни основания.
Настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт решаващият състав на Софийски апелативен съд е споделил изцяло, като основан на закона и доказателствения материал по делото, извода на СГС за доказано съществуването на твърдяното в исковата молба изискуемо вземане по запис на заповед, издаден от ТД [фирма] на 14.12.2010 год. в полза на ищцата Г. за сумата 43 000 лева с падеж на 31.01.2011 год.. Позовавайки се на текста на волеизявлението на ответника О. и на липсата на оспорването на същото в хода на процеса въззивната инстанция е приела също, че последният, в личното си качество на физическо лице, валидно, с оглед изискванията за форма, установени с чл.537, във вр. с чл.483 и чл.484 ТЗ и без условия е учредил авал в полза на Г. за целия менителничен дълг на търговското дружество- издател на ефекта, чийто управител е бил към този момент. Поради, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обстоятелството, че така издаденият запис на заповед съдържа всички реквизити, посочени в чл. 535 във вр. с чл. 536 ТЗ, е достатъчно, за да е породил целените с него правни последици – задължение за плащане от солидарните длъжници- издател и авалист по менителничния ефект в размер на исковата сума. Като ирелевантно за основателността на предявения иск и предмета на доказване в производството по предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК Софийски апелативен съд е възприел въведеното от ответника правозащитно възражение з наличие на насрещно задължение на кредитора – ищец по договор за наем, сключен с издателя на процесния записа на заповед. Изводът е аргументиран с липсата на въведено от ответника твърдение самият той да е страна по този договор, или да има свое вземане към ищеца и със самостоятелния и неакцесорен характер на менителничното задължение от дълга, който обезпечава, изключващ възможността авалистът успешно да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да направи хонората – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението за форма, така и личните възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, освен при недобросъвестност или злоупотреба право, каквито, нито твърдения, нито данни съществуват по делото.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, макар и важни нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото.
Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши, или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя.
В случая не е налице нито една от горепосочените хипотези. Видно от мотивите на обжалваното решение при постановяването му въззивният съд подробно е обсъдил твърдяната с исковата молба каузална сделка – договор от 10.02.2011 год., сключена между ищцата – частен земеделски стопанин и търговското дружество- издател на ефекта, като въз основа на ангжираните в тази насока доказателства, вкл. съдържащото се в този договор изрично признание на законния представител на ТД [фирма] – управителят А. О., че представляваното от него дружество дължи към момента на сключване на договора на съконтрахента си по него сумата 43 000 лв., както и че в полза на същия, като кредитор, на 14.12.2010 год. търговското дружество длъжник е издало запис на заповед за същата тази сума, е приета за доказана и гаранционната функция на ефекта. Поради това въпросите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен, че са без значение за крайния правен резултат по делото, се явяват и некоректно поставени.
Отделно от това следва да се посочи, че дори и да се приеме, че формулираните от касатора въпроси на процесуалното право попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана, то е неоснователно позоваването на визираните критерии за селекция, тъй като отговор на същите е даден с ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС,
Съгласно задължителните разяснения в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС в производството по предявен положителен установителен иск за установяване съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед при въведени възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във вр. с което записът на заповед е издаден, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и, обуславящи за претендираното, съответно отричаното право, т.е. за съществуването, респективно несъществуването на вземането по ефекта. В този смисъл с т.17 на ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС не се вменява на ищеца задължение за доказване на конкретна кауза, но не се изключва интереса и възможността последният, като поемател по запис на заповед, да доказва такава, с цел преодоляване защитата на ответника. Ако, обаче, страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод, или във връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда този въпрос в мотивите си и при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя от страните е въведено и разглежда заявените от длъжника допустими възражения, относими към погасяването на вземането по издадения менителничен ефект. В съответствие с тази задължителна практика на ВКС процедирал и Софийски апелативен съд. Що се касае до отказа му да обсъди въведеното от ответника възражение, то същият е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, която настоящият съдебен състав споделя и е изразена в решенията на ВКС: № 26/ 24. 04. 2014г. по т. д. № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., № 120 / 30. 07. 2010 год. по т.д. № 988/2009 год. на ВКС, ТК, II т. о., № 386 / 25. 03. 2015 год. по гр. д. № 1490/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. и № 120/ 30. 07. 2010 год. по т. д. № 988/2009год. на ВКС, TK, II т.о. относно характера на задължението на авалиста и невъзможността той да противопостави на поемателя по ефекта възраженията на лицето, чието задължение обезпечава с авала – абсолютните – за недействителност на записа на заповед, с изключение на възражението за форма и личните, произтичащи от конкретното каузално правоотношение.
При наличие на задължителна практика на ВКС, по отношение на която по делото няма доказана обществена и правна необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, или осъвременена, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, според разясненията в т.4 на ТР № 1/19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, е въобще неприложимо.
Съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, неприложимо, при създадена задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС по приложението на конкретна правна норма, с която съществуващото противоречие в съдебната практика се счита за преодоляно, е и селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 4 400 лв.- реално заплатено и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 0059601/ 30.09.2014 год..
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1164 от 20.05.2014 год., по в.т.д.№ 4579 / 2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА А. Н. О. от [населено място] да заплати на П. Г. Г. с ЕГН: [ЕГН] сумата 4 400 лева, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: