О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
София, 13.01.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 1741 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. И. от [населено място], подадена чрез процесуален представител адв.К.-П., срещу въззивно решение от 19.02.2019г., постановено по в.гр.д.№50/2019г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение от 28.11.2018г. по гр.д.№ 1058/2018г. на Районен съд – Велинград за отхвърляне на предявените от В. В. И. срещу Териториално поделение Държавно горско стопанство „Ракитово“ искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Касаторът счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и по ал.2 – очевидна неправилност на решението.
Ответникът по жалбата Държавно горско стопанство „Ракитово“, чрез процесуален представител адв.С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадени е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение съд за отхвърляне на предявените от В. В. И. срещу Държавно горско стопанство „Ракитово“, Териториално поделение на Югаоцунтрално държавно предприятие – Смолян, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ за признане за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 5/13.06.2018г. на директора на ДГС „Ракитово“; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „юрисконсулт“ и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ.
Въззивният съд е приел за законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение между страните на приложеното от работодателя основание за уволнение – съкращаване на щата и за неоснователни релевираните в исковата молба основания за незаконосъобразност на уволнението.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.1“дали когато ищецът предяви иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ, оспорвайки законността на уволнението, оспорва всички възможни негови пороци“;1.2“върху коя страна се пада доказателствената тежест по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ – върху работника или служителя, който да докаже незаконността на уволнението или върху работодателя, който следва да докаже потестативното си право да уволни работника или служителя“; 1.3“при постановяване на своето решение длъжен ли е въззивният съд да изследва и обсъди всички възражения и доводи на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства“; 1.4“при постановяване на своя краен съдебен акт длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви или е достатъчно да преповтори мотивите, изложени в първоинстанционното решение, за да се приеме, че въззивното решение е мотивирано“. Касаторът сочи, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС.
Първият от поставените от касатора процесуалноправни въпроси не е разрешен в посочените от касатора решения на ВКС, а въпроси във връзка с понятието „незаконно уволнение“ в чл.344, ал.1, т.1 КТ, което е прието, че е използвано в неговия общ смисъл и включва всички основания за уволнения /в случая по приложеното решение по гр.д.№278/2020г. на ВКС, ІVг.о. – издадена заповед за уволнение при несъществуващо трудово правоотношение, вече прекратено трудово правоотношение; по приложеното решение по гр.д.№1184/2010г. на ВКС, ІІІг.о. е препотвърдено, че работникът, съответно служителят разполага с правна възможност да иска отмяна на уволнението само с иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ, който иск е един и включва всички основания за незаконност от процедурно или материалноправно естество, като в разгледания там случай се касае до непълен доклад на съда относно направените в исковата молба оплаквания, с които ищецът е оспорил законността на уволнението, както и направените от ответника възражения по основателността на исковете/. В исковата молба на работника ли служителя трябва да се посочат всички твърдения за незаконност науволението. Ако е налице незаконност на уволнението, която не е посочена в исковата молба, съдът няма право да я разгледа и да отмени уволнението като незаконно на това основание /решение №169 от 21.07.2014г. по гр.д.№5769/2013г. на ВКС, ІVг.о./ и като е постановил решението си в този смисъл въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС.
По втория от поставените въпроси не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Доколкото касаторът свързва поставения въпрос с оплакване, че не е разгледано нерелевирано с исковата молба основание за незаконност на уволнението, следва да се приеме, че не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване.
Третият от поставените въпроси касаторът свързва с оплакване, че въззивния съд „не е обсъдил въведените от въззивника доводи за недоказаност от страна на работодателя да е спазена процедура по съкращаване на щатна длъжност, както и изцяло е ингорирал въведените възражения за липса на реално съкращаване на длъжността „юрисконсулт“ досежно липсата на отпадане на функциите й, съгласно приложените с исковата молба вътрешни правила за реда и организацията за възлагане на обществени поръчки в ЮЦДП“. Въззивният съд е приел относно възражението касаещо липса на доказана компетентност на органа, приел решението за съкращаване на щата на длъжността „юрисконсулт“ при ДГС „Ракитово“, че за същото за първи път се излага в писмената защита, така и впоследствие във въззивната жалба и в тази връзка, въззивната инстанция няма основание да се произнася по същество на същото. Независимо от тази си констатация съдът е намерил за нужно за пълнота и в краткост да изложи и съображения за неоснователност на това оплакване. Не кореспондират с мотивите на въззивното решение и доводите, че не са обсъдени оплаквания, че съкражението не е реално предвид необходимостта от участие на юрисконсулта като член на комисия по ЗОП. Въззивният съд е изложил съображения, че действително според текстовете на чл.21, ал.2 и чл.60, ал.2 от НУРВИДГТ е налице въдено изискване, един от членовете на комисия по ЗОП да е правоспособен юрист, но от друга страна няма изискване този юрист да е и юрисконсулт конкретно на възложителя на обществената поръчка или непременно негов служител; че предвид на това, за участие във въпросните комисии, работодателят реално е свободен да определи като член на комисията което и да е лице, извън неговите служители стига то да притежава юридическо образование; че когато при работодателя няма служител с юридическо образование, той може да назначи за член на комисията си друго лице извън неговата щатна численост, щом такова му е необходимо /каквито са и данните по делото за проведените процедури след уволнението на ищцата/. Това е въпрос на работодателска целесъобразност, който не подлежи на съдебен контрол.
Четвъртият от поставените въпроси касаторът поставя във връзка с оплаквания, че въззивният съд не изложил собствени мотиви относно преценката дали е отпаднала трудовата функция за длъжността „юрисконсулт“, както и относно преценката за спазена процедура по съкращаване на щат. Както вече се посочи по-горе въззивният съд е изложил съображенията си в тази насока, а несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 2.1“представляват ли възражения, за които настъпва процесуална преклузия, съображенията, изложени в устните състезания, съответно в писмената защита, относно това доказан ли е бил в производството факт или обостоятелство, чието доказване е било тежест на ответниа-работодател; -процесуално допустимо ли е такива съображения да бъдат излагани за пръв път в устните състезания или писмена защита; -процесуално допустимо ли е когато са били изложени в писмена защита, но са били отхвърлени като неоснователни от първоинстанционния съд, това да бъде изтъкнато като порок на първоинстанионното решение във въззивната жалба и следва ли въззивният съд да разгледа това възражение“; 2.2“може ли да се оспори интиността на официален документ, който не е представен и приобщен по делото“; 2.2.1“неоспорването от страна на ищеца на непредставен по делото официален документ от ответника, води ли до извода за необорване на материалната доказателствена сила на този документ или до извод за недоказаност на оргументи на ответника, черпени от този непредставен документ“; 3.1 „кой е компетентният орган да утвърди щатно длъжностно разписание на териториално поделение на държавно предприятие“.
Въпросите по т.2.1 касаторът отнася към приетото от въззивния съд, че след като в исковата молба не е релевирано основание за незаконосъобразност на уволнението поради съкращаване в щата – че не е извършено от компетентен орган, не следва да бъде разглеждано от съда. Както се посочи по-горе, като е приел това, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС. Формулините от касатора въпроси не са разрешени във въззивното решение и не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. По въпросите за процесуалните преклузии по ГПК има формирана и ненуждаеща се от промяна съдебна практика. Въпросите по т.2.2, 2.2.1 и 3.1 не се отнасят до решителните мотиви на въззивното решение, а до допълнителни съображения на съда, поради което не може да се приеме, че представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Коментираният протокол е описан в уволнителната заповед, но както вече се посочи, в исковата молба не е оспорено, че съкращаването в щата не е извършено от компетентен орган, поради което съдът не може да се произнася относно законосъобразността на уволнението на неревирано основание за това.
Касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е очевидно неправилно. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, които да обосноват допускане на касационно обжалване. Становището на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение поради това, че: „е постановено entra legem по отношение на въведеното изскване за оспорване истинността на непредставен по делото официален документ, contra legem при позоваване на разпоредбата на чл.172, ал.1, т.1 ЗГ, с което законът е приложен в неговия обратен смисъл, а по всички визири по-горе въпроси е постановил решение при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“, е несъстоятелно и е налице отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 720лв. – за адвокатско възнаграждение с ДДС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 19.02.2019г., постановено по в.гр.д.№50/2019г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА В. В. И. с [ЕГН] да заплати на Държавно горско стопанство „Ракитово“ с ЕИН 2016195800420 сумата 720лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: