1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр. София, 10.04.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 585 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. М. С. чрез процесуален представител адв. К. И. Н. срещу решение № 1476 от 12.08.2011г. по гр. дело № 1101/2011г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав, с което е потвърдено решение от 17.01.2011г. по гр. дело № 4406/2008г. на Софийски градски съд, ГК, I-13 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 ККЗ за разликата над присъдените 3 000 лв. до пълния предявен размер 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 26.04.2007г., и М. М. С. е осъден да плати на [фирма], [населено място] сумата 1 090 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Ответникът ЗК [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
По делото е установено, че на 26.04.2007г. Б. С. К. при управление на собствения си лек автомобил БМВ, модел „520 И“ с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ в [фирма], е причинил ПТП и телесни увреждания на ищеца М. М. С., който е пътувал на задната седалка на лек автомобил „Сузуки“, модел „С.“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от собственика му М. И. С., застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ в ЗК [фирма]. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер 3 000 лв. въззивната инстанция се е съобразила с вида и характера на получените от ищеца увреждания – хематом на дясното око без засягане на зрението и патологичен праг по хода на десния инфраорбитален ръб с хлътване на дясната ябълчна кост.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Предвид изложеното в касационната жалба, молбата към нея и въззивното решение, материалноправният въпрос, от който зависи изходът на спора, се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане, лимитите на застрахователните покрития и детерминирането на критерия за справедлвост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта.
По отношение на релевантните за спора материалноправни въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с вида и характера на уврежданията, които са доказани от ищцовата страна. Какъв е бил интензитетът, степента, продължителността на търпените от ищеца болки и страдания и дали уврежданията са отстранени са обстоятелства, които подлежат на доказване в исковото производство и доказателствената тежест е на страната, което претендира обезщетение за претърпените неимуществени вреди. В конкретния случай въззивният съд се е позовал на заключението на съдебно-медицинската експертиза и доказаните с нея вреди.
По въпроса за икономическите условия и лимитите на отговорност на застрахователя е формирана по реда на чл. 290 ГПК задължителна за съдилищата практика на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по н. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. Съгласно постоянната практика, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Лимитите за отговорност на застрахователя съставляват една от проявните форми на икономическите условия, които условия следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но те не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението за конкретното застрахователно събитие. Обезщетението за неимуществени вреди се извършва чрез прилагане на критерия по чл. 52 ЗЗД, като лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 26.04.2007г., обсъдил е доказаните от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС при определяне размера на дължимото обезщетение.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като касаторът не е представил противоречива съдебна практика по идентични дела. Различният изход по спора по отделни съдебни актове, постановени по искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, респективно чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ, е обусловен от установената по всеки отделен случай конкретната фактическа обстановка, съответните болки и страдания, които са специфични за всеки случай, и представените доказателства.
Останалите оплаквания в депозираната на 04.10.2011г. молба представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответниците не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1476 от 12.08.2011г. по гр. дело № 1101/2011г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.