7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр. София, 11.05.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1630 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. К. К. от [населено място] чрез процесуални представители адв. В. Василева и адв. Р. Р. срещу решение № 21 от 15.01.2014г. по в. т. дело № 722/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което след отмяна на решение № 395 от 30.04.2013г. по т. дело № 917/2012г. на Варненски окръжен съд, изменено на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските с определение № 3240 от 08.08.2013г. по същото дело, са отхвърлени предявените от А. К. К. против Е. Е. М. и Сибила Е. М. искове: 1/ че не съществува вземане на Сибила Е. М. за сумата от 64 000 лв. по запис на заповед от 11.04.2010г., издаден от Е. Е. М., за което е издадена заповед за изпълнение № 6951/01.08.2011г. по ч. гр. д. № 11487/2011г. по описа на В., X. състав, на основание чл. 464 ГПК; 2/ за обявяване за недействителна спрямо ищеца на сделката – запис на заповед от 11.04.2010г., издадена от Е. Е. М. с поемател Сибила Е. М. за сумата от 64 000 лв. на основание чл. 135 ЗЗД. С посоченото решение А. К. К. е осъден да заплати на Сибила Е. М. на основание чл. 78 ГПК сумата от 4 280лв., представляващи направените от последната разноски за двете инстанционни производства.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и по които не е налице съдебна практика на ВКС и съдилищата в страната:
1. „Допустими ли са свидетелски показания, с които се цели да се установи наличието на договор на стойност над 5 000 лв., сключен между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително, ако същевременно същите са ответници, не са насрещни страни в един съдебен спор и искането за разпита на свидетели изхожда от тях?“
2. „Следва ли присъединеният взискател, доказвайки своето вземане спрямо другия ответник – длъжник, основано на твърдяното от него за възникнало каузално правоотношение – договор за заем, наред с реквизитите на договора за заем, сключен между страните, предадената реално сума по него от заемателя на заемополучателя и размера на заема, да установи и докаже изискуемостта на вземането си по договора за заем? Ако следва да установи изискуемостта на вземането си, от това следва ли, че датата, посочена в субсидиарното задължение /записа на заповед/ за настъпване на менителничен ефект /падеж на записа на заповед/, представля дата за падеж на основния договор за заем?“
Ответницата Е. Е. М. от [населено място] оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на разпоредбата на чл. 164 ГПК съществува многобройна съдебна практика на ВКС и съдилищата, и разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е ясна и няма нужда от допълнително тълкуване.
Ответницата Сибила Е. М. от [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е пределно ясна, не се нуждае от тълкуване, прилагането й е безпротиворечиво и по поставения от касатора въпрос ВКС се е произнесъл с решение № 287/10.09.2012г. по гр. д. № 1782/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. по реда на чл. 290 ГПК. Относно втория, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос, ответницата поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по него и същият не е сред решаващите мотиви за отхвърляне на предявените искове.
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок за касационно обжалване по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК, доколкото в нея е посочено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
По отношение на иска по чл. 464 ГПК въззивният съд е приел, че същият е допустим – за ищеца А. К., взискател по изп. дело № 20087190400207 на ЧСИ № 719 с длъжник ответницата Е. М., е налице правен интерес да установи несъществуване на оспореното от него вземане в полза на присъединения в изпълнителното производство взискател – ответницата Сибила М., доколкото едно и също имущество на длъжника служи за удовлетворение и на двамата взискатели. За да направи този извод, решаващият съдебен състав е съобразил следните обстоятелства: 1/ изпълнителното производство е образувано по молба на ищеца въз основа на изпълнителен лист от 14.07.2008г., издаден въз основа на стабилизирана заповед за незабавно изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 5130/2008г. на В., 31 състав, с която Е. Е. М. е осъдена да заплати на А. К. К. сумата от 8 500 евро, дължима по запис на заповед от 20.06.2008г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 07.07.2008г. до окончателното изплащане на сумата; 2/ с разпореждане от 05.08.2011г. на ЧСИ по посоченото изпълнително дело ответницата Сибила М. е присъединена като взискател по делото на основание чл. 456 ГПК въз основа на подадена от нея молба; 3/ Сибила Е. М. е била взискател по изп. дело № 201107170400754/2011г. на ЧСИ № 717 Р. Т., образувано на основание изпълнителен лист, издаден от В. по ч. гр. д. № 11487/2011г. в полза на Сибила М. срещу Е. Е. М. за заплащане на сумата от 64 000 лв., представляваща главница по запис на заповед от 11.04.2010г., ведно със законната лихва, считано 29.07.2011г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 1 280 лева разноски по заповедното дело.
За да отхвърли предявения от А. К. К. отрицателен установителен иск по чл. 464 ГПК, въззивният съд е приел, че издаденият на 11.04.2010г. от Е. Е. М. запис на заповед за сумата 64 000 лв. в полза на Сибила Е. М. обезпечава връщането на предоставен от Сибила М. на сестра й Е. М. през 2007г. заем в размер 64 000 лв. Изводът, че посочената сума е предадена реално от ответницата Сибила М. на ответницата Е. М., е направен след обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства. Съдебният състав е изложил съображения за допустимост на свидетелските показания поради наличие на изключение на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като двете страни по сделката за заем са сестри, и е кредитирал показанията на свидетеля Б. като вътрешно непротиворечиви и съответстващи на направеното от ищеца А. К. в дадените от него писмени обяснения пред държавен орган по преписка № 13968/08г. на В. районна прокуратура признание, че знае за съществуващия към края на 2007г. дълг на Е. М. спрямо сестра й Сибила М., за погасяване на който е дал на заем на Е. М. сумата 10 000 евро, връщането на част от която е обезпечена със запис на заповед, издаден на 20.06.2008г., за сумата 8 500 евро.
Неоснователността на предявения като евентуален иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е аргументирана с недоказване от ищеца на един от необходимите елементи на фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а именно вземането му да е възникнало преди атакуваната сделка, която го уврежда, както и с липсата на намерение у двете ответници за увреждане на ищеца като кредитор. За да направи този извод, въззивният съд е съобразил, че записът на заповед в полза на Сибила М. е издаден като обезпечение на възникнало валидно каузално правоотношение по реален договор за заем – финансовите проблеми между двете ответници и задължението на Е. М. за връщане на Сибила М. на предоставената на заем сума са възникнали преди предоставянето от ищеца на ответницата Е. М. на заем сума, чието връщане е обезпечено със записа на заповед от 20.06.2008г. Съдебният състав е приел, че увеличаването на пасива на имуществото на Е. М. се е осъществило преди издаването на записа на заповед с поемател ищеца А. К. – към м. декември 2007г. със сключването на договора за заем между двете ответници, а не към момента на издаване на записа на заповед от 11.04.2010г. Изложил е съображения, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД има приложение само в хипотезата на предявен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, но не и по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, и че по делото не е установено намаляване на имуществото чрез различни способи от страна на ответницата Е. М. с цел увреждане на ищеца. Въззивният съд е обсъдил и договора за ипотека, сключен с нотариален акт № 164/2006г., рег. № 15922, дело № 831/2006г., свързания с това договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 160/2006г., том V, рег. № 15912, дело № 827/2006г. и мотивите за дарението на недвижимия имот от ответниците в полза на тяхната майка.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като се отнася до допустимостта на свидетелски показания за доказване на договор за заем над 5 000 лв., сключен между две сестри – ответници по искове с правно основание чл. 464, ал. 1 ГПК и чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Формулираният от касатора въпрос е от значение за изхода на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на него не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, уреждаща допустимостта на свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., когато са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство включително, е достатъчно точна, ясна и непротиворечива. По отношение на нейното прилагане е формирана трайноустановена практика, която не се налага да бъде променяна. Изключението от ограничението на свидетелските показания по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за установяване на договори на стойност над 5 000 лв. е свързано с роднинската връзка между страните по сделката, но не е поставено в зависимост от това дали страните по сделката са насрещни страни в процеса или са ответници по предявения срещу тях иск.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд по втория процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Въпросът е свързан с обхвата на доказване по иск с правно основание чл. 464, ал. 1 ГПК, когато ответниците са релевирали възражение, че оспореното вземане произтича от договор за заем, за връщане на задължението по който е издаден впоследствие запис на заповед. В този смисъл формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е релевантен за делото, тъй като е от значение за изхода на спора. Съгласно постоянната практика на ВКС всяка страна е длъжна да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. При релевирани възражения и доводи за съществуващо вземане по договор за заем, респективно задължение, обезпечено със запис на заповед, страната, позоваваща се на тези обстоятелства /в случая ответниците/, следва да докаже наличието на договор за заем, предаване на заетата сума и настъпване на падежа, а ищецът носи доказателствената тежест за установяване на твърдените от него факти и обстоятелства. В конкретния случай въззивният съд след обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната взаимна връзка е установил фактическата обстановка, като е приел наличието на правоотношение по договор за заем за сумата 64 000 лв., сключен между ответниците през 2007г., предаването на заетата сума, наличието на задължение за връщане към 2010г. и издаването на запис на заповед от 11.04.2010г. за обезпечаване връщането на сумата. Преценката доколко при обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка въззивният съд е приложил правилно правилата на логическото мислене и опитните правила, се отнася до правилността на въззивното решение и може да бъде извършена едва в производството по чл. 290 ГПК, но не и в производството по допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 288 ГПК.
Предвид изложените съображения се налага извод, че след като не са налице твърдените от касатора предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, въззивното решение не трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответниците не се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени за касационното производство и не са поискани.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 21 от 15.01.2014г. по в. т. дело № 722/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.