О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр.София, 15.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 77/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на [община] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1429 от 15.10.2012 г. по гр.д.№ 1854/ 2012 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 13415/ 2011 г. и като краен резултат общината – касатор е осъдена да заплати на А. Д. А. основание чл.49 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер 6 000 лв и лихви за забава в размер 2 093,01 лв.
Жалбоподателят повдига материалноправните въпроси за квалификацията на правоотношението, което възниква при вреди, настъпили при падане в дупка на общинска улица (по чл.49 или по чл.50 ЗЗД), както и за критерия, по който въззивният съд е определил дължимото обезщетение за търпени неимуществени вреди. Счита, че по тези въпроси има противоречива практика и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната страна А. Д. А. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено, че на 29.10.2006 г. ищецът е паднал на земята поради наличие на дупка по улица, явяваща се собственост на общината-касатор. При падането получил счупване на лявата ръка, съпроводено със значителни болки и страдания. Същите съставляват за ищеца неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени от общината, тъй като нейните служители не са положили дължимата грижа да обезопасяване на пътя и поддръжката му в изправно състояние. По отношение на размера на обезщетението съдът е съобразил интензивността на болките при счупването, продължителността на възстановителния процес, остатъчната дисфункция на крайника.
При тези мотиви на въззивната инстанция първият от поставените въпроси не обуславя въззивното решение. Касаторът твърди в изложението си по чл.284 ал.1 т.3 ГПК, че отговорност от общината за вреди от бездействие (неподържане на общински пътища) може да се търси по реда на чл.49 ЗЗД, а не по реда на чл.50 ЗЗД. В този смисъл е и посочената и представена от него съдебна практика. Въззивният съд обаче не е изложил в акта си, че отговорността на общината е ангажирана като собственик на вещта. Напротив, той изрично е посочил, че спорното вземане е възникнало от фактически състав по чл.49 вр.чл.45 и чл.52 ЗЗД и е разгледал наличието на предпоставките за отговорност за чуждо виновно поведение. Следователно правното твърдение на касатора е възприето, а не е отречено от инстанцията по същество. При това положение въпросът за разграничението между отговорността по чл.49 ЗЗД и тази по чл.50 ЗЗД няма значение за обжалваното решение, а по такъв неотносим въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато, съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият формулиран от касатора въпрос обуславя въззивното решение, но не се разрешава противоречиво от съдилищата, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По този въпрос има задължителна съдебна практика (ППВС № 4 от 1968 г.), според която съдилищата трябва да преценяват при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършване, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Наличието на задължително тълкуване, с което практиката е уеднаквена и което не се нуждае от осъвременяване, изключва възможността поставеният въпрос да има значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г. Въззивният съд не е разрешил въпроса в противоречие с това тълкуване, защото е отчел характера на увреждането, последвалите усложнения, продължителността на възстановителния процес, остатъчната дисфункция на засегнатия крайник и т.н. Поради това актът му е съобразен, а не е в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г. и няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1429 от 15.10.2012 г. по гр.д.№ 1854/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: