О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр. София, 15.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. № 2051 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 74 от 06.03.2015г. по в.т.д. № 1499/2014г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 474 от 10.10.2014г. по т.д. № 166/2014г. на Окръжен съд – Пловдив.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът намира, че да се приеме, че сключеният договор за обществена поръчка следва да се осъществи със средства на изпълнителя, на негов риск, а дължимото възнаграждение заплатено едва след представяне на актовете за СМР, противоречи на принципите на справедливост и добросъвестност. Счита, че срокът за отложено плащане като оценка не е изиграл никаква роля за избирането му за изпълнител.
Ответникът по жалбата, [община], твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и счита, че касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Иска присъждане на разноски за настоящото производство в размер на 5 760 лева, като представя списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че клаузата за отложено плащане на възнаграждението от 2920 календарни дни не противоречи на добрите нрави /принципите на справедливост, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, както и на несправедливо облагодетелствуване/. Изложени са съображения, че съгласно действащата разпоредба на чл.41, ал.2 ЗОП към момента на сключване на договора, договорът за обществена поръчка задължително включва всички предложения от офертата на участника, въз основа на която той е определен за изпълнител. В случая, клаузата за отложено плащане е предложение в офертата на самия изпълнителя и като такава е част от договора за обществена поръчка. Съдът е установил, че изпълнителят е бил уведомен за финансирането на договора – с целеви държавни субсидии и че изпълнителят ще изработва предмета на договора със свои средства поетапно. Направен е извод, че след като изпълнителят е бил уведомен за условията на възложителя и при тези условия е отправил предложение, което е съобразно закона задължителна и неразделна част от договора, не е допустимо впоследствие да се позовава на нищожност на предложението за отложено плащане, още повече, че този елемент от договора е съществен, като част от условията на поръчката, имащи значение за конкурентноспособността на участниците и избора на изпълнител. Съдът е изложил съображения, че когато се преценява нищожността на договорна клауза, следва да се има предвид уреденият в закона начин на класиране на участнците в процедурата, а той предвижда комплексна оценка, вкл. и отложеното плащане. Предвид приетата за действителна клауза за отложено плащане, решаващият състав е счел, че падежът на задължението на ответника настъпва съобразно уговорения срок в договора, като с оглед не настъпила изискуемост на вземанията на ищеца, предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Посочено е, че при срок, уговорен в полза на ответната община, кредиторът не може да иска изпълнение преди изтичането на срока, но длъжникът може да изпълни преди срока.. Според съда, договорът за строителство се явява договор за продължително или периодично изпълнение и развалянето му няма обратно действие и не може да влияе върху изискуемостта на вземането. Въз основа на това е аргументирано, че независимо, че в хода на производството е била прекратена облигационната връзка между страните, това не води до трансформиране на клаузата за отложено плащане в задължение за незабавна изискуемост, поради което предявеният иск е преждевременно заведен.
В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: /1/ „При сключени между страните договор за обществена поръчка за строителство от 06.10.2009г. за 3 695 247,17 лева и срок за изпълнение от 300 дни, нищожна ли е клаузата за отложено плащане от 2920 календарни дни?; „Допустимо ли е изпълнителят по такъв договор за обществена поръчка, предложил клаузата за отложено плащане за срок от 2920 дни, която е станала част от договора, впоследствие да се позовава на нищожността й?“ /решени в противоречие с решение № 88/22.06.2010г., т.д. № 911/2009г. на ВКС и решение № 4/25.02.2009г., т.д. № 395/2008 г. на ВКС/; /2/ При очевидно противоречие в клаузите на този договор, касаещ клаузата за отложено плащане от 2929 дни и клаузата „действително извършените работи да се заплащат поетапно /междинно”, налага ло ли се е тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД. /решен в противоречие с решение № 347/11.10.2011г., гр.д. № 290/2010г. на ВКС, решение № 105/30.06.2011г., т.д. № 944/2010г. на ВКС, решение № 81/07.07.2009г., т.д. № 761/2008г. на ВКС и решение № 16/28.02.2013 г., т.д. № 218/2012г. на ВКС/”.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касация, предвид следното:
Първият въпрос изисква извършването на преценка на изложените във въпроса конкретни факти по делото, която е от значение за правилността на акта, но не и за селективната фаза на касационното производство, тъй като основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК. Освен това, посочената от касатора съдебна практика е неотносима за спора, тъй като е за нищожност на неустоечна клауза, поради противоречие с добрите нрави, вкл. въз основа на присъщите на неустойката функции, докато въззивният съд е извел липсата на нищожност на клауза за отложено плащане, поради противоречие с добрите нрави, на базата на специалните разпоредби на ЗОП, предвиждащи, че договорът за обществена поръчка задължително включва всички предложения от офертата на участника, част от която е била клауза за отложено плащане и че този елемент от договора е съществен, като част от условията на поръчката, имащи значение за конкурентноспособността на участниците и избора на изпълнител. В мотивите на въззивната инстанция се съдържа извод за съществения характер на клаузата за отложено плащане по отношение на договора, поради което, ако се приеме, че същата е нищожна, това би довело до нищожност на целия договор, а от там – до неоснователност на иска и липса на промяна на крайния изход на спора. Вторият формулиран подвъпрос, дали е допустимо изпълнителят по договор за обществена поръчка, предложил клаузата за отложено плащане за срок от 2920 дни, която е станала част от договора, впоследствие да се позовава на нищожността й, въпреки, че е част от мотивите на въззивния съд, не е обуславящ крайния изхода на делото, тъй като въпросът за нищожността е разгледан по същество, като възражението на ищеца е счетено за неоснователно по изложените вече съображения.
Последният въпрос също не може да обуслови касационния контрол. Във въпроса е цитирано избирателно само част от съдържанието на клаузата на чл.4.2 от договора за обществена поръчка и то в различна от действителната последователност на уговорките. По същество в спорната клауза се предвижда всяко междинно плащане след актуване на извършени СМР да бъде отложено за посочените дни, поради което клаузата е ясна и не попада в приложното поле на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и формираната практика по приложението й.
Поради неосъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, решението не може да се допусне до касация.
С оглед изхода на делото на ответника по касацията следва да се присъдят направените разноски в размер на 5760 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 06.03.2015г. по в.т.д. № 1499/2014г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [община], направени по делото разноски в размер на 5760 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.