О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
[населено място], 22.03.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №621/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна на Г. И. Г. от [населено място], чрез адв. Д. Т. САК срещу решение №46 от 21.03.2011г., постановено по в.гр.дело № 41/2011г. на Варненския апелативен съд, с което е оставено в сила решение №43 от 22.11.2010г. по гр.дело № 375/2007г. на Търговищкия окръжен съд. Искането е за отмяна на решението като неправилно. Касаторката се позовава на критериите за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място] в писмен отговор поддържа становище за отсъствие на предпоставките на чл.280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е направено искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, с представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, поради което са налице процесуалните предпоставки за нейното разглеждане.
Търговищкият окръжен съд е сезиран с иск по чл.240 ЗЗД, предявен от Г. Г. срещу [фирма] , [населено място] за присъждане на сумата от 30 000 лв., като дължима по договор за заем. Като доказателство за сключения договор, ищцата е посочила разписка-протокол от 4.09.2002г., издаден от дружеството – ответник. Въззивният съд е направил извод, че протоколът е доказателство за произхода на това задължение. Тъй като обаче не съдържа признание за съществуването на задължението, протоколът не може да бъде квалифициран като признание на дълга по смисъла на чл.116, б”а” ЗЗД за да се приеме, че е започнала да тече нова давност. Като възможна най-късна дата на получаване на заема от дружеството, съдът е приел 28.08.2002г., считано от която дата до датата на подаване на исковата молба 30.08.2007г. е изтекла петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД. Изложени са съображения, че със свидетелски показания не може да се доказва един от съществените елементи на договора за заем- даване на сумата, поради забраната на чл. 133, ал.1, б”в” ГПК отм. , но и обсъдени по същество, поради тяхната противоречивост и непоследователност, поради близките отношения между св. К. и ищцата, същите не могат да бъдат кредитирани относно датата на даване на парите 4.09.2002г. Обсъдена е СИЕ, която при проверка на счетоводството на ищцата / нотариус/ и на ответника не е установено записване движението на процесната сума. На последно място е прието за нелогично на 4.09.2002г. да дадеш в заем сумата от 30 000 лв., а пет дни по-късно да сключиш договор за кредит за същата сума, обременен с разноски по обслужването му.
Първият въпрос е процесуален и е за разпределение на доказателствената тежест по чл.127, ал.1 ГПК отм. – кой носи доказателствената тежест за пълното доказване на датата на възникване на задължението с оглед на приложението на чл. 114, ал.2 ЗЗД при доказано съществуване на задължение между страните по делото. Касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – решение №21 от 4.02.2011г. по гр.дело № 1327/2009г. на ВКС, ІІг.о., решение №173 от 27.07.2010г. по гр.дело № 5166/2008г. на ВКС, ІV г.о. и двете постановени по реда на чл.290 ГПК. Съгласно т.3 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, какъвто не е случая. В решение №21 е дадено разрешение на правните въпроси за възможността да бъде придобит по давност недв. имот по давност по чл.19 ЗСПЗЗ, по въпроса кои имоти попадат в приложното поле на тази разпоредба, както и по въпроса за доказателствената тежест при предявен иск за установяване на принадлежността на правото на собственост при позоваване на придобивна давност. В решение №173 ВКС се е произнесъл по правните въпроси дали е допустимо да бъдат установени различни материални права от установените в нот.актове, нужно ли е откриване на производство по чл.154 ГПК отм., когато се опровергава признато право на собственост по обстоятелствена проверка, кой е момента в който се придобива собственост по давност – с осъществяване на фактическия състав на сна чл.79, ал.1 ЗС или съставянето на нот.акт по чл.483, ал.2 ГПК отм. в различни години, кога давността е изтекла по време на брака при действието на СК от 1968г. и владяната вещ придобива ли се по давност от двамата съпрузи, т.е. по правни въпроси, различни от поставения от касатора процесуален въпрос.
Вторият материалноправен въпрос е за значението на изявлението на управителя на дружеството за получаване на заема при допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с решение №220 от 27.01.1969г. по гр.дело № 2209/68г. на ВС и решение № 1055 от 17.10.2008г. по гр.дело № 4458/2007г. на ВКС, ІІ г.о. В случая не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и решение №220, в което съставът на ВС е приел, че признание на вземането, годно да прекъсне давността, е налице тогава, когато се признае задължението към момента на признанието, а не когато се признае фактическия състав, от който произтича това задължение. Само признанието на съществуването на задължението към датата на изявлението, прекъсва давността по чл. 116, б”а” ЗЗД. Доколко съдът е квалифицирал изявлението на управителя на дружеството в протокола от 4.09.2002г. като признание за установена между страните договорна връзка по договор за заем, а не като признание за съществуване на дълга, е въпрос на оценка на доказателство по делото и има отношение към касационните основания за отмяна на неправилно решение по чл.281, т.3 ГПК. Не е налице противоречие и с решение №1055 доколкото приетото от съда признание на дълга от длъжника е извършено въз основа на конкретни факти и доказателства по конкретното дело – извършена е преценка на записано в протокол изявление на длъжника пред съд в наказателно производство, че дължи сумата, но нея е върнал на заемодателя по финансови причини.
Не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само се позовава на закона, без да се излагат аргументи за необходимостта на ново тълкуване на правна норма или от промяна на установената съдебна практика по приложението й.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до въззивно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №46/21.03.2011г., постановено по в.гр.дело№41/2011г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: