5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 3551/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр.София, 23.04.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на осми април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 3551/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. И. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат И. Ц. от САК срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б състав, постановено на 17.06.2013 год. по гр.дело № 12119/2012 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 27.06.2012 год. по гр.дело № 59123/2010 год. в частта му, с която на основание чл.92, ал.1 ЗЗД е осъдена Първа инвестиционна банка да заплати на Н. И. сумата 10 000 евро, въззивният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният от ищеца-касатор иск за неустойка за неизпълнение на задължение по договор за наем на банков сейф, сключен с ответната банка на 01.12.2008 год., който е бил разбит и ограбен. В останалата му част по отношение отхвърленият обективно съединен частичен иск за заплащане на обезщетение за претърпени вреди по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.605 ТЗ за разликата над претендираната неустойка, произтичащи от липсата на вложени пари в наетия от ищеца банков сейф предявен за сумата 2 000 евро/частична претенция от 60 000 евро/ първоинстанционното решение на СРС е влязло в сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото с оглед разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, което е довело до погрешни крайни изводи досежно възможността да се ангажира отговорността на банката за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение по договор за наем на банкова касета при необявено от ползувателя съдържание. Наведени са доводи, че е недопустимо от правна и житейска логика ответната банка да черпи права от собственото си неправомерно поведение след като не е осигурила неприкосновеността на наетия сейф, прехвърляйки върху ищеца тежестта да докаже какво количество пари и ценности е вложил в разбитата банкова касета.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по поставения процесуален въпрос, свързан с приложението на чл.154 ЖГПК относно разпределението на доказателствената тежест при иск с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.605 ТЗ. Навеждат се доводи, че по съществения за развитие на правото и точното прилагане на закона материалноправен въпрос относно начина, по който може да се ангажира отговорността на банката под формата на обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение по договор за наем на банкова касета при необявено от ползувателя съдържание има малко съдебна практика, която подлежи на осъвременяване.
Ответникът по касационната жалба Първа инвестиционна банка АД, [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Г.С. от АС „С. и Б.” изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 1 872 лева, представляваща заплатеното адвокатско възнаграждение съгласно представеното пл.нареждане от 30.09.2013 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, предмет на обжалваното въззивно решение е единствено предявеният от Н. Г. И. срещу Първа инвестиционна банка АД иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 евро, представляваща договорна неустойка по чл.7/1/ от Общите условия на сключения между страните на 01.12.2008 год. договор за наем на сейф в обществен трезор на банковия клон в гр.Г.Д.. По отношение на втория обективно съединен иск, предявен частично за сумата 2 000 евро/като част от 60 000 евро/, представляваща обезщетение за вреди за разликата над претендираната неустойка, която сума е била вложена от ищеца в наетия от него банков сейф, който е бил разбит и ограбен от неизвестно лице, първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен този иск, е влязло в законна сила, тъй като не е било обжалвано от ищеца с въззивна жалба. По делото е прието за безспорно установено, че през процесния период между страните са възникнали валидни облигационни отношения във връзка с възмездно ползване на банков сейф № 0124 за съхранение на пари, ценности и други вещи и документи без обявяване на стойността им. Безспорно е също, че в периода между 10-15 юли 2009 год. наетият сейф е бил разбит от неизвестно лице, проникнало в трезора на банката. Съгласно чл.7/1/ от ОУ, представляващи неразделна част от сключения договор, банката отговаря за неприкосновеността на сейфа и вложените в него вещи за сума до 10 000 евро. При тези фактически данни, за да отхвърли иска на предявеното от ищеца основание въззивният съд, тълкувайки съдържанието на цитираната клауза е направил решаващия извод, че текстът не установява уговорка за предвидена неустойка в случай на неизпълнение от страна на банката, а само ограничава отговорността й за вреди в случаите на необявено съдържание на сейфа, поради което претенцията по чл.92, ал.1, изр.първо ЗЗД е неоснователна. Изложени са допълнителни съображения, че след като посочената клауза не предвижда неустоично задължение ищецът не се освобождава от необходимостта да докаже вида и размера на претърпените вреди /който при неустойката е предварително определен/, а в случая по делото това не е направено.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на спора. Значението на правния въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата фактическа обстановка. Освен това, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба. В случая посоченото изискване не е изпълнено. Поставеният от касатора процесуален въпрос, свързан с приложението на чл.154 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест при иск с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.605 ТЗ е ирелевантен, тъй като както беше посочено предмет на въззивното производство и обжалваното решение е претенцията за договорна неустойка, а не искът за обезщетение за претърпени вреди, по отношение на който първоинстанционното отхвърлително решение е влязло в законна сила и не подлежи на касационен контрол, тъй като не е било обжалвано с въззивна жалба от ищеца, поради което липсва произнасяне от въззивния съд по този иск. С оглед данните по делото, обосновавайки решаващият извод за неоснователност на иска за заплаща не на неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД, СГС е приел, че такава не е уговорена от страните, а в текста на чл.7, ал.1 от договора само се ограничава отговорността на банката за вреди до размера на сумата 10 000 евро при нарушаване неприкосновеността на сейфа. Извършеното от съда тълкуване на посочената клауза е относимо единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърдяните процесуални нарушения на чл.154 ГПК представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване и по хипотетично поставения материалноправен въпрос относно „начина, по който може да се ангажира отговорността на банката под формата на обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение на банката по договор за наем на банкова касета при необявено от ползувателя съдържание”. Според правната теория и действуващата съдебна практика неустойката е форма на договорна отговорност, която освен че обезпечава изпълнението на сключения договор, служи за обезщетение на евентуалните вреди, които кредиторът би претърпял от неизпълнението без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Поначало отговорност за заплащане на неустойка може да се търси, когато са налице елементите на фактическия състав, който я поражда. В тази връзка, неустойката се дължи само ако са налице условията и онази форма на неизпълнение, за което е била уговорена, в който смисъл е и постоянната практика на ВКС – р. по т.дело № 714/2008 год. на ТК, ІІ т.о., р. по т.дело № 474/2009 год. на ТК, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Кредиторът не е лишен от възможността да претендира обезщетение за претърпените вреди, ако неустойката не покрива техният размер, както и ако такава не е била договорена, какъвто е конкретния случай.
Неоснователно е позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно указанията, дадени в т.4 на ТР № 1/2009 год., точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към преодоляване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай. При този изход на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени поисканите и направени от него съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 1 872 лева съгласно представеното пл.нареждане от 30.09.2013 год.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б състав, постановено на 17.06.2013 год. по гр.дело № 12119/2012 год.
ОСЪЖДА Н. Г. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на Първа инвестиционна банка-АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата 1 872/хиляда осемстотин седемдесет и два/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ