2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
София,16.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3936 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място] чрез прокурор Б. С., против решение № 1598 от 7 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 2466 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г. в частта му, с която се потвърждава решение № 3233 от 20 април 2016 г., постановено по гр.д. № 8002 по описа на Софийския градски съд за 2015 г., за осъждане на П. на Р. да заплати на Д. С. К., с адрес в [населено място], сумата от 7000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по нохд № 107/2012 г. по описа на Софийския градски съд, и в частта, с която е потвърдено решение № 5573 от 1 юли 2016 г. по същото първоинстанционно дело, с което прокуратурата е осъдена да заплати и законната лихва върху главницата, считано от 20.09.2013 г.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че присъденият размер на обезщетението е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, при което съдът е нарушил принципа на чл. 52 ЗЗД. Според касатора съдът не е изложил никакви мотиви в решението за наличието на причинно-следствена връзка между всички възприети за относими обстоятелства и причинените вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение; не били взети предвид липсата на влошаване на физическото и психическото здраве на ищеца, обществено икономическите условия и стандарта на живот в страната, както и възрастта на ищеца и неговото обществено положение в периода на увреждането. Съдът не бил дал и правилна оценка на обстоятелството, че във всичките му фази производството е приключило в кратки срокове и че задържането под стража е било само в рамките на 24 часа, а за остатъка на производството е прилагана мярката за неотклонение „парична гаранция”. Така допуснатото съществено нарушение на съдопроизводствените правила е довело до определяне на неправилен размер на присъденото обезщетение, което е довело и до нарушаване на материалния закон чрез нарушение на принципа за справедливост на обезщетението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът Д. С. К., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
За да потвърди решението в обжалваната му част, въззивният съд приема иска за доказан в своето основание, като съобразява естеството на повдигнатото обвинение, което е за тежко умишлено престъпление от общ характер, за извършването на което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до дванадесет години, първоначалното постановено задържане за 24 часа от полицията и впоследствие определената мярка за неотклонение „парична гаранция”, приключването на производството за две години и половина (което е счетено за разумен срок по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС). С оглед преценката на дължимото обезщетение са взети предвид свидетелските показания относно отражението на наказателното преследване върху личността на пострадалия – той е бил силно притеснен, че е привлечен като обвиняем за престъпление, което не е извършил, станал затворен, нервен и избухлив, което негово състояние пряко повлияло отношенията със съпругата му и били пред развод. За неотносими към конкретната претенция са счетени показания на свидетел за изпадане на ищеца в състояние, което не му позволявало да си върши работата като съдружник в дружество, тъй като подобни обстоятелства биха могли да имат значение за обосноваване отговорността на ответника за заплащане на имуществени вреди, стига да се установи пряка причинна връзка между незаконните действия и намаления обем приходи от търговска дейност поради невъзможността на ищеца да упражнява занятието си, но не и за обезщетението за неимуществени вреди. За правилно е счетено и решението на първата инстанция, в което е допусната поправка на първоинстанционното решение относно заявената своевременно претенция за лихва.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя процесуалният въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като се твърди, че въззивният съд при даването на своето разрешение е нарушил т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. По този въпрос, освен цитираното ППВС, е налице изобилна и непротиворечива практика на ВКС, в която се застъпва виждането, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; в този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение и пр., а съобразно конкретния фактически състав, от който произтича отговорността на ответника, на преценка се подлагат и срока, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици.
В процесния случай, макар въпросът да е зададен общо и без обвързване с конкретните обстоятелства в спора, ако се приеме, че в касационната жалба са изложени такива (в резултат на наказателното преследване не е настъпило влошаване на физическото и психическо здраве на ищеца, не са съобразени обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, както и възрастта на ищеца и неговото обществено положение в периода на увреждането, приключването на производството в кратки срокове и че е бил задържан под стража само 24 часа, а през останалото време мярката за неотклонение е била по-лека), то част от твърдените обстоятелства са взети предвид от съда, което личи от мотивите. За друга част, независимо от липсата на словесно отразяване, подобно съобразяване очевидно е сторено – наказателното производство е започнало през 2011 г. и е приключило през втората половина на 2013 г., при което започналото девет месеца по-късно исково производство по ЗОДОВ не се е развило в различна обществено-икономическа обстановка и стандарт на живот, които да налагат съответните количествени промени в стойността на обезщетението; при осъществяването на наказателното преследване ищецът е бил на тридесет и една години, развивал е строителен бизнес и успешно е осигурявал прехраната на семейството си. Вярно е, че съдът не е изложил конкретни съображения във връзка с твърдението, въведено още с исковата молба, за влошаване в здравословното състояние на ищеца, изразило се в повишаване на артериалното налягане, но и наличие на подобно неблагоприятно развитие в здравето на ищеца не е прието. Ето защо не може да се счете, че е допуснато такова съществено процесуално нарушение, довело до неточно прилагане на принципа за справедливост, и постановките на соченото ППВС не са нарушени.
Твърди се, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането – т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем липсва каквото и да е уточнение, както в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, така и в касационната жалба. Ето защо съдът не може да извърши необходимата преценка на даденото от въззивния съд разрешение, след като не се сочи точно по отношение на кои от заключенията на съда се твърди съответното нарушение, и да го съпостави с разясненията в посоченото ТР.
Касаторът твърди липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. И това формално е така, но твърдението не изхожда от мотивите на съда в цялост. Инак касаторът би забелязал, че съдът ясно е посочил липсата на причинна връзка на незаконното наказателно преследване с част от твърдените вреди – за изпадането на ищеца в състояние, което не му е позволявало да си върши работата като съдружник в дружество. Следователно за останалите коректно възприети и отразени от съда обстоятелства е прието, че вредите са произтекли именно в резултат на наказателното производство.
Накрая се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Сочат се решение № 42 по гр.д. № 854/2012 г., ІІІ г.о., решение № 95 по гр.д. № 5805/2013 г., ІІІ г.о., и решение № 310 по гр.д. № 410/2015 г., ІV г.о. И в трите решения съдът е дал отговор за обективните критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В първото решение е увеличил присъденото вече обезщетение от 2000 лева с още 2000 лева, при наказателно производство в периода 2003-2007 г., при различна обществено-икономическа обстановка и стандарт на живот. Във второто решение съдът е определил обезщетение от 3000 лева, като е отрекъл твърденията на ищеца, че съответните неимуществени вреди са последица единствено от съответното наказателно производство и задържането му под стража. В третото решение е определено обезщетение от 35000 лева, предвид неналагането на най-тежката мярка за неотклонение, липса на траен ефект от наказателното преследване върху физическото и психическо състояние на ищеца, социално-икономическите условия и стандарта на живот в периода на увреждането, а от друга страна обвинението в тежки престъпления, общественото положение на ищеца и заемания от него висок военен чин и безупречна репутация, неблагоприятното отражение върху професионалната му кариера. Очевидно е, че в трите сочени от касатора решения съдът е съобразявал предвид постановките на ППВС № 4/1968 г. съвършено различни обстоятелства. Въз основа на неизменното разбиране в съдебната практика, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с този принцип, ВКС в цитираните от касатора случаи е дал различно парично измерение на дължимото обезщетение. По тази причина, след като случаите в основните си обстоятелства във връзка с претърпените от различните обекти на наказателно преследване вреди, са коренно различни, и дори липсва частично сходство, не може да се твърди противоречие с практиката на ВКС по поставения от касатора въпрос.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1598 от 7 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 2466 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: