О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
гр. София, 08.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. д. № 6264 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 20469 от 15.07.2014 г., подадена от С. Н. С. чрез адвокат Ю. Р. от АК – П., която е насочена против решение № 967 от 26.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 898/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска.
Ответниците по касация Е. Г. С. и З. Г. С. – М. чрез адвокат Х. Г. и адвокат И. М. – А. са депозирали отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който възразяват срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 – чл.273 ГПК, Пловдивския окръжен съд, е потвърдил решение № 356 от 27.01.2014 г. на Районен съд – [населено място] по гр.д.№ 15249/2013 г., с което е признато за установено по отношение на С. Н. С., че Е. Г. С. и З. Г. С. – М. са собственици по наследство на по ? ид.ч. за всяка от тях на следния имот – поземлен имот идентификатор 56784.519.623, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 222 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на ползване – ниско застрояване (до 10 м.), ведно с построените в имота сграда с идентификатор 56784.519.623.1 със застроена площ от 55 кв.м. и сграда с идентификатор 56784.519.623.2 със застроена площ от 65 кв.м., както и С. Н. С. е осъден да предаде на Е. Г. С. и З. Г. С. – М. така описания поземлен имот, като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № 83, том III, рег.№ 6968, дело № 472 от 21.12.2012 г. на нотариус Н. Х. – С., рег.№ 229, вписан в Службата по вписванията – [населено място] под № 61, том 94 от 27.12.2012 г., с който С. Н. С. е признат за собственик по обстоятелствена проверка на посочения недвижим имот за общо ? ид.ч., представляваща наследствените дялове на Е. Г. С. и З. Г. С. – М..
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че по силата на съдебна спогодба по гр.д.№ 3756/1987 г. собствеността върху процесния недвижим имот е придобита от Ч. С. по силата на общото съгласие за възлагането му. Ч. С. е починала на 22.01.1989 г., като е оставила за свои наследници децата на починалия преди нея брат С. – Г. С. и Н. С.. Така последните двама са придобили при равни права собствеността по силата на наследственото правоприемство. Н. С. е починал по-късно през същата 1989 година, като е оставил за свои наследници преживялата си съпруга П. (тя е направила отказ от наследството на съпруга си) и децата си С. С. и И. С.. Г. С. е починал на 16.02.2012 г., като е оставил за наследници преживяла съпруга Е. С. и дъщеря З. С. – М.. Така С. С., И. С., З. С. – М. и Е. С. се легитимират като собственици на основание наследяване на по ? ид.ч. от процесния недвижим имот. На 21.12.2012 г. С. С. се снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за целия имот. За установяване на обстоятелствата кой владее имота и на какво основание са събрани гласни доказателства. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните свидетели И. Г., И. К. и Е. Й. и е приел, че в конкретния случай от тях не се установява С. С. да е манифестирал пред останалите сънаследници промяна в намерението си да свои имота за себе си. Заключено е, че посочените от него свидетели установяват само фактите, че той единствен е живял в имота от смъртта на общия наследодател и до сега и че е извършвал ремонти, НО не установяват факта С. С. да е отблъсвал правата на собственост на другия съсобственик – Г. С., до смъртта му. Същевременно, въз основа показанията на свидетелката И. Г., съдът е приел, че Г. С. е посещавал спокойно имота, в годините е премахнал една от самосрутващите се сгради, гледал кокошки, съвместно със С. С. търсили решение за намиране на купувач на имота. Направено е обобщението, че всичко това сочи, че наследодателят на Е. С. и З. С. – М. се е чувствал собственик и не е считал, че другият сънаследник претендира изключителна собственост върху имота.
Въззивният съд е приел от правна страна, че ищците по делото (сега – ответници по касация) Е. Г. С. и З. Г. С. – М. са собственици на общо ? ид.част (съответно всяка по ? ид.част от процесния имот) по силата на наследствено правоприемство от наследодателя им Г. С. С.. Намерил е, че доказателствената тежест е разпределена правилно от районния съд, като в тежест на ищците е било възложено доказване правото им на собственост, осъществяване на владение върху имота от страна на ответника и липсата на правно основание за това владение, а в тежест на ответника (сега касатор) – да установи наличието на изтекла в негова полза давност, което включва доказване на факта да е установил владение за себе си, т.е. промяна на анимуса си от държател на частите на останалите сънаследници във владелец за себе си и факта на манифестиране на този анимус пред останалите сънаследници.
Изложеното сочи, че първите два от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, а именно : „(1) Следва ли при предявен иск по чл.108 ЗС, след разпределение на доказателствената тежест между страните, съдът да изследва доказателствената тежест само на едната страна – лицето, ползващо се от издадения констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, относно доказване на следните факти: дали лицето е придобило имота по давност, което включва ли или се допълва от необходимостта да бъде доказан и фактът да е установило владение за себе си, т.е. промяна на анимуса от държател на частите на останалите сънаследници във владелец за себе си и фактът на манифестиране на този анимус пред останалите сънаследници ?” и „(2) Как се разпределя и какво включва доказателствената тежест между страните по иск с правно основание чл.108 ЗС, предявен срещу съсобственик, който се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка и ангажира възражение по чл.79, ал.1 ЗС. Следвало ли е изрично в доклада по чл.146 ГПК съдът изрично да укаже на страната, че следва да докаже промяна в намерението си за своене на имота и манифестиране на това намерение пред съсобствениците?” имат изискуемото обуславящо значение за изхода на спора. Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ОСГК, което разбиране не се споделя от настоящия състав на касационната инстанция. С цитираното ТР е разяснено, че нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, поради което нотариалният акт по чл.587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В случая правата на ответника са оспорени в първата от тези хипотези, като в тази насока Е. Г. С. и З. Г. С. – М. са ангажирали писмени доказателства, доказващи правото им на собственост общо за ? ид.част от имота въз основа на наследственото правоприемство от наследодателите Ч. С. и Г. С.. Това има за последица отпадане на легитимиращото действие на нотариалния акт по чл.587 ГПК, в която хипотеза съобразно ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ОСГК разпределението на доказателствената се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК – всяка страна следва да докаже своето право. В случая е процедирано именно по този начин, предвид което въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ОСГК. Освен с постановките на това ТР, въззивното решение е съобразено и с разясненията на TP № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, съобразно което, ако съсобственик се позовава на придобивна давност за чужда идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Касаторът С. Н. С. не е доказал т.нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), доколкото не е установил извършването на едностранни действия по трансформиране на държането на частите на останалите сънаследници във владение, както и манифестиране на намерение за своене пред останалите сънаследници, в частност – пред Г. С..
В изложението е поставен въпросът „(3) Следва ли да се кредитират и в каква степен, както и следва ли да бъдат приемани за достоверни и по какъв начин би трябвало да се преценят от съда свидетелски показания на посочените в чл.172 ГПК лица, които се основават на непреки впечатления на свидетеля относно спорните обстоятелства, релевантни за спора. Възможно ли е съдът по свой почин да констатира очевидна неистинност или вътрешни противоречия в показанията на свидетел при липсата на влязла в сила присъда за извършено деяние по чл.290 НК или единствено е длъжен да сезира компетентните органи за това?, като се поддържа, че произнасянето е в противоречие с Определение № 755 от 18.06.2013 г. по гр.д.№ 3129/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 153 от 01.02.2013 г. по гр.д.№ 777/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 960 от 27.10.2009 г. по гр.д.№ 833/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. (всички – непредставени по делото и постановени по реда на чл.288 ГПК) и Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Така поставеният въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора, доколкото изобщо не са въвеждани доводи как следва да процедира съда при „констатирана очевидна неистинност или вътрешни противоречия в показанията на свидетел”, като при това формирането на решаващите изводи на съда не е резултат от кредитирането на показанията на свидетелката И. Г.. Въззивният съд е отчел липсата на успешно проведено главно и пълно доказване на фактите дали касаторът е променил своето намерение (от държател на частите на останалите сънаследници във владелец за себе си) и дали е манифестирал намерение за своене пред останалите сънаследници, анализирайки ангажираните в тази връзка показания на посочените от С. С. свидетели. Показанията на свидетелката Г. (която от гледна точка приложението на чл.172 ГПК е сродница в равна степен и на двете страни по делото) са преценени единствено като подкрепящи извода за липса на главно и пълно доказване от страна на касатора, но нямат придаваното им от С. С. решаващо значение за изхода на спора. Наред с отсъствието на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на въпрос № 3 не е налице и допълнителния критерий по т.1 на чл.290, ал.1 ГПК, доколкото цитираните определения, постановени по реда на чл.288 ГПК не формират нито задължителна, нито практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК (така : т.1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г., на ВКС, ОСГТК), както и поради отсъствие на противоречие между обжалваното решение и Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.
Не се установява да е налице селективния критерий по чл.290, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса (4) Следва ли да се приеме, че първото действие, обективиращо намерението за своене на имот, е снабдяването с нотариалния акт по обстоятелствена проверка, след като са налице доказателства по делото за признанието през 1992 г. на правоимащия съсобственик Г. С.: „Който има имот, да си го гледа!”, за промяна на целия облик на имота от ответника чрез извършване на множество ремонти, събаряне и депониране на втората постройка в имота и т.н. В този смисъл извършваните по волята само на единия съсобственик в имота подобрения като ремонти, събаряне на постройка в имота следва ли да се възприемат като намерение за своене на целия имот, особено ако водят до пълна промяна на облика на имота, или могат да породят само облигационни отношения между страните, както е приел ПОС?, във връзка с който се поддържа, че произнасянето е в противоречие с Постановление на Пленума на ВС № 6 от 27.12.1974 г. и в противоречие с Определение № 2 от 03.01.2012 г. по гр.д.№ 550/2011 г. на ВКС, І г.о., Определение № 855 от 15.11.2012 г. по гр.д.№ 760/2012 г. на ВКС, І г.о. (непредставени по делото и постановени по реда на чл.288 ГПК). По отношение на определенията, постановени по реда на чл.288 ГПК, важи изложеното по-горе. По отношение позоваването на ППВС № 6/1974 г. следва да се има предвид, че даденото на съдилищата указание е при спорове за ликвидиране на правоотношенията, породени от неоснователното обогатяване на собственика с подобренията, извършени само от владелеца на вещта, задълбочено да се изследва дали вещта се владее или е налице държане. Разяснено е съдилищата да изясняват дали съсобственикът-подобрител, като е извършил подобрения на вещта се е съобразявал с правата на останалите съсобственици или е осъществил подобренията, владеейки изключително за себе си. От тези разяснения, обаче, в никаква степен не следва извод, че ППВС № 6/1974 г. въвежда презумпция, че съсобственикът-подобрител е и владелец на идеалните части на останалите съсобственици, каквото очевидно е разбирането на касатора.
Последният поставен въпрос е (5) Ако невладеещият имота съсобственик е имал намерение да се разпореди с имота, да живее в имота или да го свои по някакъв начин (получаване на граждански плодове от него) не следва ли това негово намерение да е обективирано в някакви активни негови действия, с които да претендира, защити или получи плодове от съсобствеността си ?, като се поддържа, че произнасянето е в противоречие с Решение № 31 от 23.06.1971 г. по гр.д.№ 17/1971 г. на ВС, ОСГК и Решение № 238 от 11.04.2000 г. по гр.д.№ 1031/1999 г. на ВКС, І г.о. (непредставени) и Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по този въпрос, който на първо място няма обуславящо значение за изхода на спора. Същият е формулиран от гледна точка поведението, което е трябвало да следва Г. С., за да препятства придобиването на имота по давност от друго лице, включително съсобственика – касатор. Този въпрос, обаче, би бил релевантен само при проведено пълно и главно доказване, че касаторът е упражнявал владение, каквито данни не са налице по делото. Това означава, че отсъства общото основание за допускане на касационно обжалване. Освен това първите два цитирани акта попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК и съобразно т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., на ВКС, ОСГТК не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречие в съдебната практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. С Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 на ВКС, І г.о. пък е разгледан правния въпрос относно придобиването на собствеността по давност и конкретно дали е явно и несъмнително владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици и допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито, като даденият отговор няма отношение към фактите, установени по настоящия спор, поради което отсъства и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е налице конкретна обосновка за необходимостта от произнасяне на ВКС по който и да е от въпросите във връзка с удовлетворяване нуждата от точно прилагане на Закона и развитие на правото, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение решение № 967 от 26.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 898/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: