5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
гр. София, 11.05.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1782 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. М. П. срещу решение № 50 от 14.03.2014г. по в. гр. дело № 4/2014г. на Окръжен съд Кърджали, с което е потвърдено решение № 87 от 10.10.2013г. по гр. дело № 616/2013г. на Кърджалийски районен съд в обжалваната му част и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сума в размер 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, че [фирма], [населено място] има парично вземане към [фирма], [населено място] в размер общо 21 781,84 лв. с ДДС, от което сумата 18 068,80 лв. представлява неизплатена продажна цена по фактура № 998/30.09.2008г., и 3 713,04 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 06.02.2010г. до 01.02.2012г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.2013г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 173/11.02.2013г. по ч. гр. дело № 222/2013г. на Районен съд Кърджали, и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 435,63 лв. – разноски по делото.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложеното към касационната жалба писмено изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. „В чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици? Липсата на възражение по отношение на твърдените факти и обстоятелства освобождава ли страната, която се позовава на тях от задължението да ги доказва по силата на общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК?“ – противоречие с решение № 235/15.04.2010г. по гр. д. № 673/2009г. на ВКС, I г. о. и решение № 222/24.06.2011г. по гр. д. № 982/2010г. на ВКС, I г. о.
2. „Настъпва ли преклузия за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, предвидена в чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК, при неизпълнение от съда на задълженията му по чл. 146 ГПК?“ – противоречие с решение № 311/04.01.2012г. по гр. д. № 503/2011г. на ВКС, II г. о., решение № 429/25.11.2011г. по гр. д. № 3/2011г. на ВКС, I г. о., решение № 858/07.01.2011г. по гр. д. № 1710/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 307/20.03.2012г. по гр. д. № 284/2011г. на ВКС, II г. о.
3. „Следва ли упражняването на правата на търговеца, свързани с използването на данъчен кредит с оглед нормите на ЗДДС, да се счита за доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение?“ – противоречие с решение № 13/14.01.2013г. по т. д. № 296/2012г. на ОС Кърджали, потвърдено с решение № 234/08.05.2013г. по в. г. д. № 304/2013г. на АС Пловдив.
4. „Налице ли са предпоставки за намаляване на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК при претендиране за заплащане на възнаграждение на повече от един адвокат и предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК?“ – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Позовава се на решение № 4/16.06.2009г. по к. д. № 4/2009г. на КС на Република България и Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Претендира присъждане на направените разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между [фирма] и [фирма] е сключен договор за търговска продажба и монтаж на П. дограма за цена общо 26 068,80 лв. с ДДС. В изпълнение на договора [фирма] доставил и монтирал на [фирма] уговорената П. дограма и издал фактура № 998/30.09.2008г., а ответното дружество заплатило 5 000 лв.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза решаващият съдебен състав е констатирал, че процесната фактура е осчетоводена по надлежния ред в счетоводствата на продавача и купувача, включена е в дневниците за покупка и продажба и в справките – декларации за ДДС. Поради това и след обсъждане на свидетелските показания въззивната инстанция е направила извод, че доставката е извършена реално, като се е аргументирала и с извършеното частично плащане след издаване на данъчната фактура. Съдебният състав е изложил съображения, че отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника на покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит представляват признание за задължението и доказват неговото съществуване.
Въззивният съд е установил, че с договор за продажба на вземане от 18.12.2012г. [фирма] е продало вземането си на ищеца [фирма] и с уведомление, връчено с обратна разписка на 19.12.2012г. цедентът [фирма] е уведомил [фирма] за извършената цесия. Релевираното от ответника във въззивната жалба възражение за нередовно връчване на съобщението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е прието за преклудирано.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основания за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Първите формулирани от касатора въпроси „В чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици? Липсата на възражение по отношение на твърдените факти и обстоятелства освобождава ли страната, която се позовава на тях от задължението да ги доказва по силата на общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК?“ не съответстват на данните по делото. Ответникът по иска /касатор в настоящото производство/ е релевирал правоизключващо възражение, че ищецът не е изпълнил задължението си по договора за продажба – не е доставил реално уговорената П. дограма. Възвъззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка е приел, че доставката на дограмата е реално осъществена. Доколко при обсъждане на събраните доказателства и установяване на фактическата обстановка въззивната инстанция е приложила правилата на логическото мислене и опитните правила е въпрос, относим към правилността, респективно обосноваността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, но не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Посоченият в т. 2 процесуалноправен въпрос „Настъпва ли преклузия за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, предвидена в чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК, при неизпълнение от съда на задълженията му по чл. 146 ГПК“ е ирелевантен, тъй като не е от значение за изхода на спора и не е обусловил правните доводи на въззивната инстанция. Независимо от това, настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд е процедирал съобразно постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай първоинстанционният съд в първото съдебно заседание е направил доклад на делото и страните са имали възможност да изразят становище по него. Във въззивната жалба ответникът не е релевирал оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липса на доклад или непълен доклад, нито е изложил нови факти и обстоятелства и не е поискал доказателства във въззивното производство по смисъла на чл. 266 ГПК. При това положение за въззивната инстанция не е съществувало задължение да извърши проверка дали докладът по делото на първоинстанционния съд е бил пълен и дали правилно е била разпределена доказателствената тежест.
Третият правен въпрос „следва ли упражняването на правата на търговеца, свързани с използването на данъчен кредит с оглед нормите на ЗДДС, да се счита за доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение“ е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Цитираните от касатора решение № 13/14.01.2013г. по т. д. № 296/2012г. на ОС Кърджали, потвърдено с решение № 234/08.05.2013г. по в. г. д. № 304/2013г. на АС Пловдив, не обосновават извод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че не представляват постоянна практика на ВКС.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, защото по въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която заприходяването на стоката, включването на фактурата в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В този смисъл са множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2009г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 46/27.03.2009г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 42/19.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/ 26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основантие чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния правен въпрос е налице постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 960 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба в частта относно присъдените разноски в размер 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство и поставеният в тази връзка в изложението четвърти правен въпрос имат характер на молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските по чл. 248 ГПК. Компетентен да се произнесе по това искане е въззивният съд, поради което в посочената част производството следва да бъде прекратено и касационната жалба в частта за изменение на решението в частта за разноските следва да бъде изпратена на Кърджалийски окръжен съд по компетентност.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 50 от 14.03.2014г. по в. гр. дело № 4/2014г. на Окръжен съд Кърджали.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 960 лв. /деветстотин и шестдесет лева/ – разноски за делото.
ПРЕКРАТЯВА производството по касационната жалба на [фирма] в частта за присъдените с решение № 50 от 14.03.2014г. по в. гр. дело № 4/2014г. на Окръжен съд Кърджали разноски.
ИЗПРАЩА касационната жалба в посочената част с характер на молба по чл. 248 ГПК на Окръжен съд Кърджали по компетентност.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.