О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
гр. София, 13.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 4740/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Бургас 2012”АД, гр.Пловдив срещу въззивно решение № 23 от 20.08.2018г., постановено по в.гр.д.№ 14/2018г. на Бургаския окръжен съд, ІІ с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1876 от 20.11.2017г. по гр.д.№ 3250/2016г. на Бургаския районен съд, с което е уважен предявеният от държавата против “Бургас 2011”АД и “Бургас 2012”АД иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК като е признато за установено, че ищецът е собственик на основание чл.6 ЗС (ред.ДВ, бл.92/1951г.) на 379 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 07079.610.288 по КККР на гр.Бургас с посочени в решението граници, по отношение на който в кадастралната карта е допусната грешка, изразяваща се в заснемането на тази част заедно с УПИ І-566 в кв.5 по действащия ПУП-ПР на ЦГЧ гр.Бургас в един поземлен имот с идентификатор 07079.610.288.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесната реална част от посочения поземлен имот е била държавна собственост по силата на чл.6 ЗС (ред.ДВ, бл.92/1951г.) и представлява прилежащ паркинг към административна сграда, предоставени безвъзмездно през 1995г. с решение на Министерски съвет на областната администрация – Бургас. Праводателят на касатора /”Кондор травел” ООД/ е притежавал имот, за който е бил отреден различен и самостоятелен УПИ І-566 в кв.5, като през 2004г. ищецът му е продал с предварителен договор по чл.15, ал.4 ЗУТ реална част от паркинга с площ от 70,76 кв.м. и по искане на страните е било одобрено изменение на ПР на ЦГЧ на [населено място], с което е била променена северозападната регулационна линия на УПИ І-566 и тези 70,76 кв.м. са били придадени към този имот, застоен по-късно с пететажен хотел на ответника “Бургас 2011” АД. С влязло в сила решение от 17.04.2015г. по гр.д.№ 331/14г. на БРС, потвърдено с решение от 15.04.2016г. по в.гр.д.№ 1110/2015г. на БОС /в сила от 11.01.2017г./ е обявен на основание чл.19, ал.3 ЗЗД за окончателен сключеният на 30.11.2010г. между “Бургас 2012”АД и “Андра БГ”ЕООД предварителен договор за покупко-продажба на: 1. УПИ І-566 в кв.5 с площ от 195,30 кв.м., находящ се в гр.Бургас, ул.”Хан Крум” № 5 и 2. 70,76 кв.м. ид.части от УПИ І-566 , находящ се в гр.Бургас, ул. „Милин камък“ като двата имота са идентични с 266,06/692 кв.м. ид.части от УПИ с идентификатор 07079.610.288 по КККР на гр.Бургас, с адрес гр.Бургас, ул.”Хан Крум”, с площ от 692 кв.м.
При тези фактически данни въззивният съд е приел искът за основателен по съображения, че по действащия регулационен план на ЦГЧ на гр.Бургас процесният имот и имотът на ответника са различни имоти и че обединяването на процесната реална част от имота на държавата с имота на касатора при одобряването на КККР от 2009г. и заснемането им в нея като имот с идентификатор 07079.610.288 с площ от 692 кв.м. е произволно и представлява грешка в кадастралната карта, която следва да бъде отстранена по предвидения в ЗКИР ред. Посочено е, че за разлика от дворищнорегулацинния план обединяването на двата имота в кадастралната карта няма вещно действие е не създава съсобственост между страните и че в случая обстоятелството дали процесната реална част от паркинга е била публична или частна държавна собственост е ирелевантно, както и че решението по чл.19, ал.3 ЗЗД не обвързва ищеца, който не е бил страна по това дело, нито съда. За пълнота на изложението, по повод оплакванията във въззивната жалба са изложени съображения, че принципно не е възможно публична държавна собственост и частна собственост да съществуват в съсобственост.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса: може ли да съществува парцел в съсобственост като идеална част от него е публична собственост, а друга идеална част е частна собственост, принадлежаща на търговско дружество, след като парцелът по кадастрална карта е отразен като съсобствен. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата –държавата е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, а ответникът „Бургас 2011”АД не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения формулираният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая поставеният от касатора въпрос няма отношение към решаващите съображения на съда за уважаването на предявения иск, посочени по-горе, а се отнася към един съпътстващ мотив на съда, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Атакуваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация – държавата сторените от нея разноски в настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 23 от 20.08.2018г., постановено по в.гр.д.№ 14/2018г. на Бургаския окръжен съд, ІІ с-в.
О с ъ ж д а “Бургас 2012”АД, гр.Пловдив, ЕИК 201265861 да заплати на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област Бургас сумата 200 лв./двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: