О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
София, 25,03,2010 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 929/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “ ГБС – П. ” АД– гр. П. срещу решение №136 от 17.07.2009г. по гр.д.279/09г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – “Е” ООД- гр. С. е на становище, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, дружеството – касатор е поддържал, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с обжалваното решение, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси/ неуточнени/ разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Страната е развила своето разбиране относно това, кои са съществените фактически и правни действия, които са определящи при изпълнение на поети задължения по договор за изработка, за които общо е твърдяла, че били изведени от практиката на ВКС, без да е сочила конкретно от които съдебни актове извежда това свое разбиране. Изложени са и подробни оплаквания за противоречие на обжалваното решение с това разбиране, в контекста на конкретно установената според касатора фактическа обстановка, като е посочено, отново без конкретизация, че решението противоречи на установената съдебна практика по идентични случаи. В заключение е отбелязано, че въззивното решение влиза в противоречие с редица решения на ВКС, които са изброени и приложени и от които е изведено като “позиция” на ВКС, че правото на отбив от цената поради недостатъци трябва да се основава на безспорно установени дефекти, както и принципа, че възложителя следва да заплати извършените от изпълнителя СМР, когато те са безспорни, а при спор изпълнителя следва да установи своето изпълнение. Посочено е още, че в противоречие с ТРОСГК №1 /2000г. – т. 18. и 19 въззивният съд не е изложил мотиви по СМР, предмет на раздел ІІ от исковата молба, които са извършени но неплатени, което обуславяло приложение на чл.280, ал.1,т.1ГПК. Страната е поддържала, че е налично и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като правния проблем поставен за решаване” в настоящия казус” бил решаван противоречиво от съдилищата. Този извод е мотивиран с това, че първостепенния съд изложил прецизни мотиви във връзка с основателността на претенциите, а въззивният съд “ принизил сложността на казуса” до приравняване на издадените фактури със съгласие по направените отбиви, а по другите пера изобщо не мотивирал решението. Касаторът е поддържал и наличие на основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса – може ли фактурата, която изпълнителят бил издал, за да получи плащане за част от свършената работа при заявени резерви относно направения отбив от цената да бъде признак за съгласие с този отбив. Този въпрос бил дискусионен, поради това, че съдилищата тълкували нееднакво разпоредбата на чл.265 ЗЗД и чл.266,ал.1 ЗЗД .
Касаторът не е формулирал конкретно материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, който счита, че е решен в една от посочените хипотези по т.1, 2 и 3 на текста. Дефинитивно, това изискване, свързано с твърдяните хипотези на т.1 и 2, означава съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен, а не фактически въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, да се е отклонил от установената константна практика на ВКС, респективно ВС и неговото разрешение да е в противоречие с възприетото по приложените съдебни актове на ВКС. Не е довод за наличие на предпоставките по посочената норма, развитото разбиране за това, че съдът неправилно е възприел установената по спора фактическа обстановка, тъй като то по своята същност съставлява оплакване за неправилност на съдебния акт, свързано е с поддържаното от страната становище по спора, а не с правните изводи на въззивния съд и е относимо към чл.281 ГПК, но не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това и посочените съдебни актове, за които се твърди противоречие са ирелевантни, не само поради липса на посочен и разрешен с тях конкретен правен въпрос, в противоречие с изводите на въззивния съд, обусловили правния резултат по спора, но и поради различните факти, установени по разглежданите от ВКС искове, за които страната не излага доводи за наличие на обективен идентитет. Различните правни разрешения, обусловени от различие в установените факти не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК/ неправилно квалифицирано от касатора по т.1 на текста , тъй като същият е сочил единствено казуална практика на ВКС, а не задължителна – арг. т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 / 2009./ , още повече, че изложените от касатора доводи са свързани с конкретни факти, чието доказване е проведено различно. Твърдението на страната за липса на мотивиране на изводите на въззивния съд също не обосновава довод за приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по отношение на произнасяне по претенцията за сумата 109563.54лв. – представляваща остатък от цената на СМР, висящността на производството е била възобновена по жалба на противната страна, която въвежда с нея и конкретни оплаквания, в същата част след произнасяне по жалбата, въззивният съд е отменил акта на първостепенния съд и се е произнесъл по същество, като е отхвърлил иска. В тази връзка оплакванията на страната за непълна и неправилно възприета от него фактическа обстановка се квалифицират по чл.281 ГПК и съответно нямат относимост към настоящето производство.
Не обосновава довод за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК и разбирането на касатора за наличие на противоречие между постановените по спора съдебни актове. Решенията, постановени по конкретен правен спор по реда на инстанционния контрол не са влезли в сила, тъй като подадените жалби срещу тях, с оглед суспенсивния си и деволутивен ефект, предполагат висящност на спора, а в поредността на тяхното постановяване решението на първостепенния съд е било и отменено в обжалваната част, поради което не могат да формират изобщо практика на съответния съд и не съставляват такава по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Освен това тези решения като постановени по един и същ правен спор определят единствено процесуалния способ за приключване на делото с влязло в сила решение, което ще съставлява такава практика, тъй като само такова решение може да формира сила на пресъдено нещо.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като двете хипотези формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общо въведения за нееднакво тълкуване на разпоредбите на чл.265 и чл.266, ал.1 ЗЗД, без да бъде посочено в какво се изразява това различно тълкуване, с оглед на което да може да бъде извършена преценка за наличие на основанието. Поставеният в тази връзка въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като той е фактически, а не правен, свързан е с интепретацията на установените по спора факти и няма относимост към предпоставките по допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответника по касация не установява да е направил разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което такива не му се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №136 от 17.07.2009г. по гр.д.279/09г. на Пловдивски апелативен съд
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: