1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
София, 02.04. 2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІІІ г.о.в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 4661 по описа за 2019 год. за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Областен съвет на Български червен кръст- Б. против решение № ІІІ – 89 от 30.07.19г. по в.гр.дело № 918/19г.на Бургаския окръжен съд,с което е потвърдено решение № 394 от 20.02.19г.по гр.дело № 7302/18г.на Бургаския районен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 623 от 19.03.19г.по същото дело.С него жалбоподателят е осъден да заплати на П. Ц. Б. сумата от 30 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на брат му Б. Ц. Б. в резултат на трудова злополука,ведно със законната лихва от увреждането – 19.08.12г.до окончателното изплащане, както и да заплати на Н. П. П. сумата от 30 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на нейния внук Б. Ц. Б. в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 19.08.12г.до окончателното изплащане, на основание чл.200 КТ.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси :1.От кой момент започва да тече давността за предявяване на иск по чл.200 Кт,предвид разпоредбата на чл.358 ал.1 т.3 КТ и от кой момент вземането за неимуществени вреди става изискуемо; Прекъсва ли давността административната процедура по издаване на разпореждане по чл.55 КСО ; Елемент от фактическия състав на иска за имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ ли е разпореждането по чл.55 ал.1 КСО; 2. Следи ли съдът служебно за спазването на преклузивните срокове и длъжен ли е да се произнесе във връзка с направеното възражение за давност от страна на ответника, какъв е срокът по чл.358 ал.1 т.3 КТ; 3.Изисква ли принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД съдът да прецени всички факти и обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,както и да разграничи болките и страданията на всеки от ищците.Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответниците по жалбата П. Ц. Б. и Н. П. П. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че Б. Ц. Б. – брат на ищеца П. Ц. Б. и внук на ищцата Н. П. П., е работил по трудово правоотношение с ответника Областен съвет на Б. – [населено място], като „воден спасител на плаж”.Същият е починал на 19.08.12г.от удавяне.С ЕР на ТЕЛК № 2412/2.10.13г.,потвърдено с ЕР на НЕЛК от 11.04.14г.,е приета причинната връзка между обстоятелствата на инцидента на 19.08.12г., довели до удавяне и настъпилата смърт.Работодателят е обжалвал решението на НЕЛК,на жалбата му е отхвърлена с решение № 7802/15.12.14г.на Адм.съд София по адм.дело № 4857/14г.,което е оставено в сила с решение № 7796/26.06.15г.на ВАС по адм.дело № 2473/15г.С разпореждане от 24.08.15г.на ТП на НОИ Б. е призната за трудова злополуката с Б. Б., на основание чл.55 ал.1 КСО.С разпореждане № 1040-02-41/30.09.15г.на директора на ТД на НОИ е потвърдено разпореждането от 24.08.15г.С решение № 1965/23.12.15г.на Административен съд – Бургас по адм.д.№ 2044/15г.е отхвърлена жалбата на работодателя против разпореждане № 1040-02-41/30.09.15г.Това решение е оставено в сила с решение № 8446/30.06.17г.на ВАС по адм.дело № 3979/16г.,което е окончателно.
Установено е още, че към момента на смъртта на Б. Б. негов единствен наследник е била майка му Т. П. Б., която е починала на 14.12.12г.Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания,с които са доказани близките отношения между починалия и ищците и претърпените от тях вреди от неимуществен характер.
При тези данни по делото съдът е намерил, че са налице предпоставките на чл.200 КТ за успешното провеждане на предявените искове.Обсъдил е възражението на ответната страна за изтекла погасителна давност, като е приел, че тригодишният давностен срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ за вреди, причинени от трудова злополука тече от датата, на която злополуката е призната за трудова –в случая от 30.06.17г.,който към момента на предявяване на исковете не е изтекъл.Изложени са съображения, че трудовата злополука може да бъде установена само по надлежния административен ред съгласно чл.57 КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, че установяването й по общия исков ред е недопустимо и че началният момент, от който възниква вземането за обезщетение е датата на влизане в сила на административният акт.
Изхождайки от критериите за справедливост, визирани в чл.52 ЗЗД, съдът е счел,че сумата от по 30 000 лв е достатъчна да репарира претърпените от ищците вреди от неимуществен характер.
Поставените от касатора въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Отговор на първия въпрос е даден в решение № 336 от 23.11.12г.по гр.дело № 303/12г.на ІІІ г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК.В него е посочено,че тригодишният давностен срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл.200 от КТ за вреди, причинени от трудова злополука тече от датата,на която злополуката е призната за трудова.Установяването на трудовата злополука може да става само по надлежния административен ред/по чл.57 от КСО и Наредбата за установяване, разследване,регистриране и отчитане на трудовите злополуки-ДВ бр.6/2000г./и е недопустимо установяването й по общия исков ред.Доколкото наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 от КТ, следва да се приеме,че началният момент,от който възниква вземането за обезщетение е датата на влизане в сила на този акт,тъй като това е денят,в който правото, предмет на иска е могло да бъде упражнено по смисъла на чл.358 ал.2 т.3 от КТ.В този смисъл са и други решения на ВКС по чл.290 ГПК, които са посочени и съобразени от въззивния съд / р.№ 319 от 22.06.10г.по гр.д. № 204/09г.на ІІІ г.о.; р.№ 235 от 1.07.13г.по гр.д.№ 1194/12г.на ІV г.о.; р.от 18.02.11г.по гр.д.№ 374/10г.на ІІІ г.о./
В решение № 31 от 2.02.11г.по гр.дело № 1894/09г.на ІV г.о. е прието,че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран.Предвидената в чл. 57 и сл. от Кодекса за социално осигуряване процедура по деклариране, разследване и квалифициране на злополуката като трудова, детайлизирана в Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, обуславя наличието на елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по смисъла на чл. 200 КТ. Липсата на разпореждане по смисъла на чл. 60, ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебно производство.
Решение № 235 от 1.07.13г.по гр.д.№ 1194/12г.на ІV г.о. на ВКС,на което се позовава касаторът, е постановено при друга фактическа обстановка – трудовата злополука предхожда настъпилата впоследствие смърт на пострадалия.Същото не се разминава по правни изводи с цитираната по-горе практика, тъй като в него е посочено,че давностният срок по чл.358 ал.1 т.2 КТ е започнал да тече от деня, в който правото, предмет на иска е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Решение № 13 от 7.04.11г.на ВКС по гр.д.№ 1451/09г. също е неотносимо към разглеждания случай, съставът на ІV г.о. се е произнесъл по въпроса дали е приложим редът по чл.200 КТ или по чл.50 ЗЗД пострадалият работник да претендира обезщетение за вреди от вещи, собственост на работодателя.
Другата посочена като противоречива практика е неотносима към настоящия случай, тъй като се отнася за случаи преди приемане на КСО и Наредбата за установяване, разследване,регистриране и отчитане на трудовите злополуки,който изключва установяване на този факт по общия исков ред.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос.Въззивният съд се е произнесъл по направеното възражение от ответника за изтекла давност, както и за характера на този срок, като е приел,че е давностен в съответствие с практиката на ВКС – р. № 336 от 23.11.12г.по гр.дело № 303/12г.на ІІІ г.о., р. № 64 от 18.02.11г.по гр.д.№ 374/10г.на ІІІ г.о. , р.№ 13 от 7.04.11г.по гр.д.№ 1451/09гна ІV г.о. и др.
В утвърдената съдебна практика се приема,че справедливото обезщетяване,каквото изисква чл.52 от ЗЗД,на всички неимуществени вреди,означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии.Пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай.В редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК,е даден отговор на въпроса относно съдържанието на понятието ”справедливост” като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди.Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.
При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и ги е взел предвид при определяне размера на присъденото обезщетение, като конкретно е посочил неимуществените вреди, претърпени от всеки един от ищците.
Настоящият съдебен състав намира,че релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.Доводите в касационната жалба съставляват оплаквания за неправилна преценка на доказателствата при формиране на вътрешното убеждение на съда и за необоснованост, които подлежат на проверка по чл.281 т.3 ГПК, но само след допусната касация.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на спора жалбоподателят следва да заплати на ответниците по жалбата направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 2200 лв.
Воден от горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 918 от 30.07.19г.по гр.дело № 918/19г.на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Областен съвет на Български червен кръст – [населено място] да заплати на да заплати на П. Ц. Б., с ЕГН [ЕГН] и Н. П. П., с ЕГН [ЕГН] сумата 2200 лв /две хиляди и двеста/разноски за адвокатско възнаграждение за ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.