4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
С., 24.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1916/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. Б. Ц. – от [населено място] срещу Решение № 72 от 23.03.2015 г. по гр.д. № 441/ 2014 г. на АС-Велико Търново, с което е отменено Решение №229 от 07.08.2014 г. по гр.д.№441/2012 г. на ОС-Ловеч в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от [фирма] – [населено място] по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК срещу С. Б. Ц. за признаване за установено вземане по Договор за предоставяне на ипотечен кредит от 23.07.2007 г. и е постановено друго, с което искът по чл. 422 ал. 1 ГПК е уважен за сумите: 1399 лв. – главница, със законната лихва от 11.06.2012 г. до окончателното изплащане; 41 452.34 лв. – лихва за периода 28.05.2011 г. – 10.06.2012 г. и 462.12 лв. -наказателна лихва за същия период, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т. 2 ГПК по ч.гр.д. №477/2012 г. на РС – Троян, с оплакване за неправилност и необоснованост.
Жалбоподателката в Изложение към касационна жалба поддържа, че решението е недопустимо, като съдът се е произнесъл свръх петитум – не е сезиран с иск, основан на падежирали вноски, ищецът се е позовал на настъпила автоматична предсрочна изискуемост. Иска да се допусне касационно обжалване по въпросите:1. Допустимо ли е въззивният съд да измени твърденията на ищеца в иска по чл. 422 ал. 1 ГПК, като се позове на падежирали вноски, когато ищецът се е позовал на настъпила автоматична предсрочна изискуемост, искът по чл. 422 ал.1 ГПК не следва ли да е своеобразно продължение на заповедното производство, 2. Допустимо ли е въззивният съд да се позове на падежирали вноски, а не на предсрочна изискуемост на цялото задължение в случай, че такива твърдения на ищеца не е имало и доказателства не са събирани. Обосновава искането по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК с нарушение на практиката на ВКС: Р.№50/29.06.2012 г. по гр.д.№716/2011 г. на ІV г.о. и Р.№171/24.04.2012 г. по гр.д.№801/2011 г. на ІV г.о. и на т.18 от ТР№4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Счита, че по изложените въпроси липсва изрично произнасяне и решението на ВКС ще допринесе за развитие на правото – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че е неотносима цитираната практика, а поставеният въпрос е решен от ВКС с Р.№139/05.11.2014 г. по т.д.№57/ 2012 г. на І т.о., в съответствие с което е постановено въззивното решение. Възразява, че е посочил в исковата молба трайната забава на ответницата, и от извлечението от счетоводните книги е видно задължението на ответницата, като пунктуално са посочени конкретните просрочия по размер, дати и падеж – заявил е вземането по чл. 417 ГПК и е налице основание за уважаване на иска за тези просрочия чрез установяване на тези вземания – невярно е твърдението, че не е предявил такова искане, невярно е и твърдението, че не са събрани доказателства – експертизата пред първо -инстанционния съд също се е позовала на отчетени просрочия. С оглед изложеното възразява, че е неотносим въпросът за възможно изменение от съда на твърденията на ищеца, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него частично е изменено решение, с което е отхвърлен иск за установяване на вземане по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, който иск е уважен, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 ГПК (преди изм., обнар. Д.в. бр.50/2015 г.), подадена е в срок и е редовна.
За да отмени решението в частта, с което е отхвърлен искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК и да постанови друго, с което да признае за установено вземане на ищеца по Договор за потребителски кредит от 23.07.2007 г.: 1399 лв. – главница, със законната лихва от 11.06.2012 г. до окончателното изплащане; 41 452.34 лв. – лихва за периода 28.05.2011 г. – 10.06.2012 г. и 462.12 лв. – наказателна лихва за същия период, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит, тъй като липсва изявление затова от Банката, достигнало до кредитополучателя преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – съгласно т.18 от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Въз основа на изслушаната единична и тройна счетоводна експертиза и при съобразяване с постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК Р.№ 139/05.11.2014 г. по т.д.№ 57/ 2012 г. на ВКС, І т.о., съдът е посочил неиздължените погасителни анюитетни вноски и дължими лихви към 10.06.2012 г. (датата на извлечението от счетоводните книги на Банката): 1399 лв. – главница, 41 452.34 лв. – лихва за периода 28.05. 2011 г. – 10.06.2012 г. и 462.12 лв. – наказателна лихва за същия период, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т. 2 ГПК и е приел, че за тези суми искът за установяване на вземането е основателен, тъй като се касае за изискуеми вземания с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включени в представеното извлечение от счетоводните книги на Банката.
С оглед изложеното е неоснователен доводът на жалбоподателката за недопустимост решението, основан на оплакването, че съдът се е произнесъл свръх петитум – не е сезиран с иск, основан на падежирали вноски, ищецът се е позовал на настъпила автоматична предсрочна изискуемост. Ищецът в исковата молба се е позовал на вземане за дължими вноски по договора за кредит, който е станал автоматично предсрочно изискуем с оглед уговореното в чл. 18 от Договора и в Анекса, но е представил към заявлението за издаване на заповед за изпълнение извлечение от счетоводните си книги, в което анюитетните вноски с настъпил падеж към датата на изготвяне на извлечението, са посочени по размер и съдържание. Доколкото предметът на делото по установителния иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, е вземането по представения документ по чл. 417 т. 2 ГПК – извлечение от счетоводните книги, в което се съдържат данни за неплатените от длъжника погасителни вноски по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед на изпълнение и които са послужили като основание на кредитора да твърди, че е настъпила предсрочно изискуемост на кредита, не може да се приеме, че въззивния съд, като е уважил иска за вноските с настъпил падеж, е постановил недопустимо решение по иск, какъвто не е бил заявен. Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги на банката, размерът и падежите на всяка вноска са определени, искът по чл. 422 ал. 1 ГПК е основателен за изискуемите и неплатени вноски по кредита, отразени в счетоводните книги на Банката към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба.
С оглед изложеното е неоснователно искането на жалбоподателката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по изведените въпроси, на основание постановените от ВКС Р.№50/29.06.2012 г. по гр.д.№ 716/2011 г. на ІV г.о. и Р.№171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ІV г.о., тъй като не е налице допуснато от въззивния съд изменение на твърденията на ищеца, нито въззивният съд се е позовал на падежирали вноски, за които да не е имало твърдения на ищеца и не са събрани доказателства.
С оглед посочената задължителна съдебна практика е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 72 от 23.03.2015 г. по гр.д. № 441/ 2014 г. на АС-Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: