6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
гр. София, 11.05.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1803 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 връзка с чл. 623, ал. 6 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. В. срещу решение № 2423 от 20.12.2013г. по гр. дело № 266/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав, с което е потвърдено определение № 216 от 19.06.2012г. по гр. дело № 298/2012г. на Видински окръжен съд, имащо характер на разпореждане по смисъла на чл. 62, ал. 3 – ал. 6 ГПК в обжалваната му част, с която по молба на „Авиа М.“ Г., [населено място], Република А. е зачетено и признато в Република България решение на Окръжен съд [населено място] № 451 7 С 814/10 z, Република А. и е допуснато изпълнение на това решение, с което ответникът [фирма], [населено място] е осъден да заплати на ищеца „Авиа М.“ Г. вземане в размер 8 928 евро заедно с 1,300% лихва, считано от 14.06.2010г. и определението разходи в размер 986,41 евро, и [фирма] е осъдено да заплати на „Х. Хофелнер“ Г., [населено място], Република А. направените разноски по делото в размер 52 лв. – платена държавна такса.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС /определение № 842/16.06.2011г. по гр. д. № 99/2011г. на ВКС, 4 г. о., определение № 733/21.05.2012г. по гр. д. № 33/2012г. на ВКС, 3 г. о., определение № 300/20.04.2012г. по ч. гр. д. № 245/2012г. на ВКС, 4 г. о./ и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът поддържа становище, че САС е допуснал нарушение на чл. 8, ал. 1 и ал. 3 ГПК и чл. 34, ал. 2, т. 2 от Регламент /ЕО/ № 44/2001г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела като в противоречие на доказателствата е приел, че връчването на [фирма] на документ, установяващ уведомяването му за провеждане на производството в Република А., е надлежно извършено. Касаторът се позовава и на противоречие с решение № 673 по гр. д. № 583/2009г. на САС, ГК, 1 състав.
Ответникът „Авиа М.“ Г., [населено място], Република А. /молител в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Д. В. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Релевира доводи, че твърдяното от касатора нарушение на чл. 34, т. 2 от Регламент /ЕО/ № 44/2001г. не е допуснато от въззивната инстанция, тъй като видно от доказателствата касаторът е бил надлежно уведомен за производството в Република А..
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел, че със съдебно решение на Окръжен съд Енс от 22.10.2010г. по справочен номер 7 С 814/10z, представляващо нареждане за плащане, е наредено ответникът [фирма] да плати на ищеца „Авиа М.“ Г., [населено място] сумата 8 928 евро заедно с лихва в размер 1,300% месечно, считано от 14.06.2010г., която се изчислява като капитализирана, и 986,41 евро – разходи. Съдебното решение /нареждане за плащане/ е издадено въз основа на непроверени от съда твърдения на ищеца: доставка на стоки по квитанция № 30000997 от 20.05.2010г. за вземане 8 928 евро, което не е изплатено въпреки настъпването на падежа. Посочено е, че до 22.10.2010г. дължимите на ищеца суми са в размер, както следва: 8 928 евро – вземане, предмет на иска; 511,05 евро – лихви; 986,41 евро – разноски; всеки ден до момента на плащането се начисляват допълнителни лихви в размер на 3,9966 евро; тази сума се увеличава от следващия период за капитализиране /31.10.2010г./. Въззивната инстанция е установила, че Окръжен съд [населено място] е издал сертификат по чл. 54 и чл. 58 от Регламент /ЕО/ № 44/2001г. за съдебните решения и съдебните спогодби, съгласно който горепосоченото решение на Окръжен съд Енс от 22.10.2010г. подлежи на изпълнение от 18.08.2011г. В точка 4.4. от сертификата след текста „дата на връчване на документа за образуване на производството, когато съдебното решение е постановено в производство при отсъствие на ответника” е посочена дата 16.06.2011г. Съгласно извлечение от търговския регистър по партидата на [фирма], считано от 21.05.13г. седалището и адреса на управление на дружеството е [населено място], Ю. промишлена зона, Комплекс бензиностанция, административна сграда, стая 3, ет. 2, а предходните седалище и адрес на управление от 04.03.2008г. – [населено място], [улица].
Въззивната инстанция е констатирала, че с молбата за екзекватура и допускане на изпълнение на решението са представени изискуемите съгласно чл. 53 от Регламент № 44/2001г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела документи – съдебно решение, което отговаря на необходимите условия за установяване на автентичността му, и сертификат по чл. 54 от Регламента, респективно, че приложеното решение е такова по смисъла на чл. 32 от Регламента и че сертификатът свидетелства за неговата изпълняемост.
Първото възражение на въззивника /ответник по молбата/ относно редовността на молбата за издаване на разпореждане за признаване и изпълнение на чуждестранното решение предвид липса на надлежна представителна власт на подалия от името на молителителите молбата пълномощник е прието за неоснователно, като съдебният състав се е аргументирал с текста на представените пред първоинстанционния съд пълномощни за адв. В., посочените в тях номер на делото и длъжника, срещу който е постановено задочното решение в Република А., представеното пред въззивната инстанция надлежно пълномощно, издадено от управляващия на „Авиа М.“ Г. /надлежно легитимирано дружество да иска допускане на изпълнение на решението/, за упълномощаване на процесуалния представител, подал молбата по чл. 623 ГПК до първоинстанционноия съд.
Във връзка с второто възражение, основаващо се на твърдяно противоречие с обществения ред /чл. 34, т. 1 Регламент /ЕО/ № 44/2001/ с оплаквания, че решението, чието изпълнение е допуснато, е изпълняемо по отношение на „Авиа М.“ Г., [населено място], А., което е ищец по него, а не по отношение на „Х. Хофелнер” Г., [населено място], А., въззивната инстанция е изложила съображения, че надлежно легитимиран да иска допускането на изпълнението на чуждестранното съдебно решение в Република България е само „Авиа М.“ Г., А., предвид съдържащия се в решението осъдителен диспозитив в полза само на този молител, но не и по отношение на втория молител „Х. Хофелнер” Г., А..
Третото възражение на ответника във връзка с чл. 34, т. 2 Регламент /ЕО/ № 44/2001, че не му е бил връчен документ за образуване на производството пред чуждия съд или равностоен документ, за да организира защитата си, като решението е постановено в съдебно заседание на 16.06.2011г., до което ответникът не е бил допуснат, е прието за неоснователно поради следните съображения: 1/ чуждестранното решение /нареждане за плащане/ от 22.10.2010г. е постановено в производство, започнало като едностранно, и само въз основа на непроверените твърдения на ищеца, поради което до момента на постановяването му ответникът не е бил призоваван и не би могъл да участва; неучастието му до този момент се дължи на особеностите на процедурата, а не на нарушаване на правото му на участие предвид нередовно призоваване на 16.06.2011г. /дата, следваща тази на решението/; 2/ защитата срещу нареждането за плащане може да се осъществи след връчването му чрез възражение, подадено в рамките на четири седмици от връчването му, която възможност изрично е отбелязана в текста на решението; 3/ не е установено да е налице твърдяното нередовно уведомяване; ответникът, чиято е тежестта да докаже, че призоваването на посочената в сертификата дата е било нередовно, не е ангажирал доказателства за това при условията на главно и пълно доказване съгласно чл. 154 ГПК, включително с оглед оспорването на твърденията му от молителя; седалището на ответното дружество към 16.06.2011г. е било различно от адреса, посочен по делото на Окръжен съд Енс като адрес на ответника [фирма], но не са ангажирани доказателства, въз основа на които да се извърши действителна повторна проверка от въззивния съд относно призоваването, прието за редовно от чуждестранния съд, включително доказателства, позволяващи да се констатира на какъв адрес е била изпратена съответната призовка, получена ли е от дружеството – ответник и как е било оформено връчването. Относно призоваването, респективно връчването на нареждането за плащане, въззивният съд е изложил аргументи, че самото несъвпадение на адреса по седалището и на този по нареждането за плащане не е достатъчно, за да се направи желания от ответника извод, тъй като е възможно след постановяване на нареждането за плащане, предвид невъзможност за откриване на ответника на посочения в него адрес, ищецът да е предоставил друг, на който да е било извършено редовно призоваване. Решаващият съдебен състав е изложил и съображения относно възможността адресът по делото да е бил посочен от страните като такъв за кореспонденция във връзка със сделката, по която е издадено нареждането за плащане, съобщението да е било редовно получено на този адрес, респективно ответникът да е провел допустимата от чуждестранния закон защита и възражението му да е било прието за неоснователно, като се е позовал и на факта, че в сертификата е посочена дата на връчване 16.06.2011г. и дата, на която актът е станал изпълняем – 18.08.2011г., като периодът между двете дати повече от 2 месеца надвишава цитирания в решението срок за оспорване от 4 седмици, и следователно датата на изпълняемостта на акта не би могла да бъде определена единствено като такава, следваща от безрезултатно изтичане на 4-седмичния срок за възражение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и САС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Направеното в касационната жалба и приложеното към нея изложение оплакване, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 8, ал. 1 и ал. 3 ГПК и чл. 34, ал. 2, т. 2 от Регламент /ЕО/ № 44/2001 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела като в противоречие на доказателствата е приел, че връчването на [фирма] на документ, установяващ уведомяването му за провеждане на производството в Република А., е надлежно, представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Преценката дали направеният извод е в съответствие с доказателствата и правилата на логическото мислене не може да бъде направена от касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК, тъй като се отнася до правилността на решението и подлежи на проверка в производството по чл. 290 ГПК, но не представлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2423 от 20.12.2013г. по гр. дело № 266/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.